му, Джон се пъхна под душа. Този ден го чакаше доста работа. След двадесет минути, облечен в син раиран костюм, бяла риза и раирана вратовръзка, той излезе от къщата и се качи в служебната кола, която щеше да го откара до сградата на щаба.
— Приятен ден, скъпи — пожела му Санди с целувка.
— Няма начин да не е.
— Добро утро, сър — поздрави го шофьорът. Кларк се здрависа с него и научи, че се казва Айвър Роджърс и че е сержант. Издутината на дясното му бедро издаваше, че е от военната полиция. По дяволите, британците наистина гледаха сериозно на сигурността. Но пък и той се намираше в сърцето на СВС, вероятно не най-любимата на терористите военна единица както във Великобритания, така и извън нея. А истинските професионалисти, наистина опасните, бяха внимателни, предпазливи хора. „Досущ като мен“ — каза си Джон Кларк.
— Трябва да бъдем внимателни. Изключително внимателни при всяка своя стъпка.
Това не беше особено изненадващо за останалите, нали? Добрата новина беше, че те разбираха какво означава да се внимава. Повечето бяха учени и мнозина от тях ежедневно се занимаваха с опасни вещества, Трето ниво и повече, така че предпазливостта бе част от техния светоглед. И това беше добре. Добре беше също така, че те разбираха, наистина разбираха важността на текущата си задача. Смятаха — знаеха, — че това ще е едно свято изследване. В края на краищата те се занимаваха с човешкия живот, с отнемането му, а имаше хора, които не разбираха насоката на тяхното научно дирене и никога нямаше да я разберат. Е, това трябваше да се очаква, тъй като щеше да е застрашен техният живот. Много лошо за тях, но нямаше как да се избегне.
Заседанието приключи по-късно от обикновено и хората започнаха да си тръгват, да отиват към паркинга, където някои от тях — глупаци, помисли си той — щяха да яхнат велосипеди към домовете си, да поспят някой и друг час, след което отново да се върнат с колелетата си на работа. Но те поне бяха искрено вярващи, макар и да не бяха твърде практични — и, по дяволите, все пак се возеха в самолети при дълги пътувания, нали? Е, в движението имаше място за хора с различни възгледи. Цялата идея беше в това да се създаде голямо движение. Той излезе и отиде до собственото си возило, един много практичен „Хъмър“, цивилната версия на обожавания от военните НММУУ. Включи радиото, чу „Пиниите на Рим“ на Респиджи и си даде сметка, че ще му липсва радио Ен Пи Ер, изцяло посветило се на класическата музика. Какво пък, някои липси бяха неизбежни.
Изкъпан, избръснат и облечен в костюм „Брук Брадърс“ и с вратовръзка „Армани“, закупени преди два дни, Кларк излезе от официалната си резиденция и се запъти към също така официалната служебна кола. Шофьорът му държеше вратата. Британците наистина държаха на ранговата символика и Джон се зачуди колко ли време ще му трябва, докато привикне с това.
Офисът му се намираше на по-малко от три километра от къщата му, в двуетажна тухлена сграда, обкръжена от работници. До вратата стоеше войник с пистолет. Когато Кларк го доближи, той удари токове и отдаде чест.
— Добро утро, сър.
— Добрутро, боец — отвърна Джон почти овчедушно. Хрумна му, че ще трябва да научи името на момчето. Тази врата поне отвори сам. Вътре го чакаше Стенли — четеше някакъв документ.
— Сградата ще бъде довършена чак след седмица, Джон — усмихна се той. — Не е използвана от доста време, твърде стара е, опасявам се, а и работят по ремонта едва от месец и половина. Ела да ти покажа кабинета ти.
Кларк го последва все така овчедушно. Завиха надясно и после продължиха по коридора до последния кабинет — неговият ремонт, както се оказа, беше привършен.
— Сградата е от 1947 година — обясни Алистър, докато му отваряше вратата.
Чакаха го две секретарки, и двете към четиридесетте и вероятно проучвани повече и от него. Алис Форгейт и Хелън Монтгомъри. Когато шефът влезе, те се изправиха и се представиха с очарователни усмивки. Кабинетът на замкома по изпълнителската част Стенли беше до този на Кларк, а неговият бе обзаведен с огромно бюро, удобен стол и същия тип компютър като в кабинета му в ЦРУ — също шумозаглушен, за да не може да се следи електронно. В единия ъгъл имаше шкаф с напитки — несъмнено британски обичай.
Джон пробва въртящия се стол и реши най-напред да си свали сакото. Да седи по сако беше едно от нещата, които не понасяше. Това беше навик, присъщ на „костюм“, а да е „костюм“ никак не се връзваше с представите му за нещо забавно. После махна на Алистър да седне и попита:
— Докъде сме?
— Два екипа, напълно формирани. Чавес ще получи единия. Другият ще се командва от Питър Ковингтън — току-що получи майорско звание. Баща му беше полковник в Двадесет и втори преди години, пенсионира се като бригаден командир. Чудесен момък. По десет души във всеки екип, както се разбрахме. Техническият персонал си пасва добре. Имаме едно израелско момче, Давид Пелед — изненадан съм, че се съгласиха да го вземем. Страхотен гений в електрониката и разузнавателните системи…
— И ще докладва всеки ден на Ави бен Якоб.
Усмивка.
— Естествено. — Нито един офис не хранеше илюзии по отношение на лоялността на бойците, включени в ДЪГА. Но пък ако те не бяха способни на такава лоялност, каква полза от тях? — Давид работи за СВС от десет години. Има контакти с всяка електронна корпорация от Сан Хосе до Тайван.
— А стрелците?
— Върховно ниво, Джон. Като всички, с които съм работил. — Което наистина означаваше нещо.
— Разузнаване?
— Всички са чудесни. Шефът на секцията е Бил Тоуни, Шестица3 от тридесет години, помага му доктор Пол Белоу от университета „Темпъл“, Филаделфия. Адски е умен. Бил е по целия свят. Вашите момчета го отстъпиха на италианците за случая Моро4, а на следващата година отказа назначение в Аржентина. Много принципен — е, поне така изглежда. Ще долети утре.
Точно в този момент се появи госпожа Форгейт. С табла. Чай за Стенли, кафе за Кларк.
— Заседанието с личния състав е след десет минути, сър.
— Благодаря, Алис. — „Сър“. Не беше навикнал да се обръщат към него по този начин. Поредният знак, че е „костюм“. По дяволите! Изчака тежката шумоизолирана врата да се затвори и чак тогава зададе следващия си въпрос: — Ал, какъв е тукашният ми статут?
— — Званието е генералско — бригаден най-малкото, може би две звезди. Аз, изглежда, съм полковник — шеф на личен състав, нали разбираш — каза Стенли и отпи от чая си. — Разбираш, че все пак трябва да се поддържа някакъв протокол.
— Ал, ти нали знаеш кой съм аз всъщност… кой бях, искам да кажа?
— Беше флотски главен помощник-боцман, доколкото знам, с флотски кръст, два пъти Сребърна звезда. Бронзова с Комбат-В, три пъти, и три Пурпурни сърца. И всичко това преди Агенцията да те вземе и да ти даде четири разузнавателни звезди. — Стенли изреди всичко това по памет. — Бригаден е най-малкото, което можехме да направим, приятелю. Спасяването на Кога и номерът с Даряеи бяха брилянтни акции, ако не съм ти го казвал. Наистина знаем някои неща за теб, както и за твоя младок, Чавес — този момък има огромен потенциал, ако наистина е толкова добър, колкото съм чувал. Ще му потрябва. Екипът му е от истински звезди.
— Я, Динг! — извика познат глас и Чавес изненадано се обърна.
— Озо! Ах ти, кучи сине! Какво правиш тук, по дяволите?
— При рейнджърите взе да ми става досадно, та прескочих до Браг за един тур с „Делта“. И после тази работа ми се наби в очите и взех, че се хванах. Ти си шефът на Втори екип, нали?
— Горе-долу — отвърна Динг и стисна ръката на стария си приятел и боен другар Хулио Вега. — Не си мръднал. Да не си се консервирал?
— Трябва да се поддържа формата — отвърна Вега, който сутрин правеше по сто лицеви опори и дори
