ограничения се налагаха чрез контролиран достъп до въоръжение, финансова поддръжка, обучение и убежища.
Изглежда много вероятно сегашната ситуация в света да преобърне предишното „разбиране“, споделяно от големите държави. Сега цената за поддръжка, оръжие, обучение и убежище може да се окаже действителната терористична активност, а не идеологическата чистота, изисквана преди от спонсориращите ги държави.
Най-очевидното решение на този — вероятно — разрастващ се проблем е в създаването на нов многонационален антитерористичен екип. Предлагам кодовото название ДЪГА. Освен това предлагам организацията да бъде базирана във Великобритания. Причините за това са прости:
Съединено кралство Великобритания понастоящем разполага с и действа чрез Специалната въздушна служба, най-изтъкнатата в света — тоест най-опитната — агенция за специални операции.
Лондон е най-достъпният град на света от гледна точка на гражданските въздушни полети — а освен това СВС е в много сърдечни отношения с „Бритиш Еъруейз“.
Законовата среда е изключително удобна поради възможните според британския закон ограничения на пресата.
Дългогодишните близки отношения между британските и американските правителствени агенции.
Поради всичките тези причини предлаганият екип за специални операции, съставен от американски и британски служители и подбран персонал от НАТО, при пълната поддръжка от страна на държавните разузнавателни служби, координиран на място от…
„И го пробута“ — каза си Кларк с усмивка. Помогнало беше това, че както Ед, така и Мери Пат Фоли го бяха подкрепили в Овалния кабинет, а също и генерал Мики Мур и още няколко души. Новата агенция, ДЪГА, беше по-тъмна от тъмното, финансите от американска страна се насочваха чрез Министерството на вътрешните работи от Капитолийския хълм, а после минаваха през Кабинета за специални проекти на Пентагона без никаква връзка с разузнавателната общност. По-малко от сто души във Вашингтон знаеха за съществуването на ДЪГА. Много по-малък брой щеше да е още по-добре, но това беше все пак най- доброто, което можеше да се очаква.
Командната верига беше малко барокова. Това не можеше да се избегне. Британците си бяха консервативни — а половината от полевия персонал бяха британци, и почти толкова от техните дребосъци от разузнаването, но пък Кларк беше шефът. Това бе голяма отстъпка от страна на домакините и Джон го знаеше. Алистър Стенли беше негов помощник и по този пункт Джон нямаше проблеми. Стенли беше печен, и което беше още по-добро, беше един от най-големите оперативни специалисти, когото Джон беше срещал — знаеше кога да пасува, кога да вдигне залога и кога да изиграе картите си. Може би единствената лоша новина се състоеше в това, че той самият, Кларк, сега беше РЕМФ — нещо по-лошо, беше „костюм“. Щеше да си има кабинет с две секретарки и щеше да стои в него, вместо да излиза с момчетата. Е, от друга страна, това рано или късно трябваше да се случи, нали?
По дяволите! Щеше да излиза с момчетата! Трябваше да го направи — да покаже на бойците, че е достоен да им е командир. Щеше да е полковник, а не генерал. Щеше да е с бойците колкото се може повече, в тичането, в стрелбата, в обсъждането на нещата.
В следващата кола Динг си мислеше: „Аз съм капитан“. Очите му нетърпеливо попиваха околния пейзаж. Беше идвал в Британия само за транзитни прехвърляния на Хийтроу или Гетуик и никога не беше виждал земята, потънала в зеленина като на пощенска картичка от Ирландия. Щеше да бъде под пряката команда на Джон, „мистър К“, водач на един от щурмовите екипи, щеше да е капитан, може би най-доброто звание за армията — достатъчно високо, за да те уважава сержантският състав като човек, имащ правата да го командва, и достатъчно ниско, за да не те превърнат в щабен плъх и да можеш да действаш с бойците си. Паци бе задрямала до него. Бременността й си взимаше своето и го правеше по непредсказуеми начини. Понякога тя кипеше от енергия. Друг път просто вегетираше. Е, тя носеше в корема си един нов малък Чавес и всичко беше наред — повече от наред. Беше чудо. Почти толкова велико чудо, колкото това, че той бе тук, за да прави онова, за което бе обучаван — да бъде войник. Още по-добре — да бъде нещо като свободен агент. Лошата новина беше, че щеше да е подчинен на повече от едно правителство — на „костюми“, говорещи на много езици — но това не можеше да се избегне и той доброволно беше приел да остане с мистър К. Някой трябваше да се грижи за шефа.
Случката в самолета го беше изненадала доста. Мистър К носеше пистолета си… но защо, по дяволите, ще си правиш труда да получиш разрешение да носиш оръжие в граждански самолет (едно от най-трудните неща на света) и след това ще си натикаш оръжието там, откъдето не можеш да го измъкнеш? Санта Мария! Дори хората като Джон Кларк остаряват. Това беше може би първата оперативна грешка, която Кларк беше допускал от много време. Е, след това се постара да я компенсира, като се направи на каубой при обезвреждането. Все пак го направи добре. Гладко и хладнокръвно. Но малко прибързано. Малко прибързано. Динг хвана ръката на Паци. Тя беше заспала дълбоко. Малкото изсмукваше силите и. Динг се наведе да я целуне по бузата, съвсем леко, за да не я разбуди. Улови погледа на шофьора в огледалото и му отвърна с непроницаема покерджийска физиниомия. Дали този тип беше само шофьор, или член на един от екипите? Скоро щеше да разбере.
Мерките за сигурност се оказаха по-строги, отколкото беше очаквал. За момента щабът на ДЪГА беше дислоциран в Херефорд, в британския Двадесет и втори армейски полк към СВС. Всъщност сигурността се оказа дори по-силна, отколкото изглеждаше, тъй като един въоръжен човек приличаше просто на въоръжен човек — отдалече не можеше да се прецени дали е наето ченге, или обучен експерт. След като огледа един отблизо, Динг реши. че тези момчета са по-скоро второто. Просто очите им гледаха по-различно. Мъжът, който надникна в колата, бе удостоен със замислено кимане, на което отвърна със същото и им даде знак да продължат. Базата приличаше на всички други — знаците бяха малко по-различни, както и някои от надписите, но тревните площи около постройките бяха прясно окосени и нещата просто изглеждаха по- спретнати, отколкото в цивилни зони. Колата спря в офицерския район до една скромна, но кокетна на вид къща, снабдена с площадка за паркиране на кола, с каквато Динг и Паци все още не разполагаха. Колата на Джон продължи още две карета към една по-голяма къща — какво пък, полковниците живееха по-добре от капитаните, а и във всеки случай наемът нямаше да му е по силите. Динг отвори вратата, слезе и тръгна да прибере багажа. И тогава го споходи първата голяма изненада за този ден.
— Майор Чавес? — попита нечий глас.
— Да? — каза Динг и се обърна. „Майор?“
— Аз съм ефрейтор Уелдън, вашият адютант.
Ефрейторът беше много по-висок от 174-те сантиметра на Динг и с телосложение на бик. Забърза се покрай новия си началник, свали багажа и на Чавес му остана да отрони само едно „Благодаря, ефрейтор“.
— Последвайте ме, сър.
Динг и Паци се подчиниха.
На триста метра от тях почти същото ставаше с Джон и Санди, въпреки че техният персонал включваше сержант и ефрейтор, последният — от женски пол, красива блондинка с бледа кожа. Първото впечатление на Санди от кухнята беше, че британските хладилници са малки и че готвенето тук ще е упражнение по кълчене. Мисленето и беше малко позабавено след дългия полет и тя не се сети, че ще докосва всеки прибор в тази стая само след мълчаливото съгласие на ефрейтор Ан Феъруей. Къщата не беше толкова голяма, колкото дома им във Вирджиния, но щеше да е напълно достатъчна.
— Къде се намира местната болница?
— На шест километра оттук, госпожо. — Феъруей не бе уведомена за факта, че Санди Кларк е висококвалифицирана сестра от спешно отделение и ще получи работа в болницата.
Джон огледа кабинета си. Най-впечатляващата мебел се оказа барчето с напитките — добре зареден, както забеляза той, с различни марки скоч и джин. Трябваше да намери начин да се снабди с няколко бутилки приличен бърбън. Компютърът си беше на мястото, заглушен с електронен шум, беше сигурен в това, за да не може някой да паркира на неколкостотин метра оттук и да разбере какво набира на клавиатурата. Разбира се, да се приближи някой толкова щеше да е истински подвиг. Бойците от охраната на базата го бяха поразили със своята компетентност. Докато адютантът и адютантката отнасяха дрехите
