увили вратовете им е кърпи, за да не оцапат, и им прерязали гърлата направо в самолета. И знаеш ли…
— Загрях — отбеляза Динг. — Оттогава никой не е посмял да се забърка с тази авиолиния. Просто, но ефективно.
— Доста. — Стенли постави чашата си на масичката. — Надявам се все пак подобни неща да не се случват твърде често.
Тримата офицери погледнаха през прозорците към светлините на пистата. След малко самолетът се разтърси — бяха кацнали в Гандер. Отзад се чуха приглушени възгласи и ръкопляскания. Лайнерът уби скорост, изтегли се към военните сгради и спря. Предната врата отдясно се отвори и към нея се приближи камиончето със стълбата, бавно и внимателно.
Джон, Динг и Алистър откопчаха коланите и се запътиха към вратата. На стълбичката ги посрещна офицер, препасан с бели ремъци и с пистолет на кръста. Следваха го трима цивилни, сто на сто ченгета.
— Господин Кларк? — попита офицерът.
— Аз съм — каза Джон. — А ето там са вашите… заподозрени, мисля, че това е терминът. — И се усмихна уморено. Ченгетата влязоха, за да се оправят с тримата овързани пленници.
— Преди около час ви е изпратен транспорт — уведоми го канадският офицер.
— Благодаря.
Тримата отидоха да приберат ръчния си багаж и в два от случаите — и жените си. Паци беше заспала и се наложи да я събудят. Санди си четеше. След две минути и петимата вече бяха на пистата и се натикаха в една кола. Щом потеглиха, самолетът рулира към гражданския терминал.
— Как ще стигнем до Англия? — попита Динг, след като настани жена си в един неизползван офис за чакащи екипажи.
— Вашите ВВС изпращат VC-20. На Хийтроу ще има хора да приберат багажа ви. Някой си полковник Байрън идва насам за тримата ви пленници — обясни старшият полицай.
— Ето оръжията им. — Стенли му връчи три плика за повръщане с разглобените пистолети вътре. — Браунинг М-1935, с военни накрайници. Експлозиви няма. Наистина бяха скапани аматьори, баски, предполагам. Изглежда, искаха да отвлекат испанския посланик във Вашингтон. Жена му седеше до мен. Сеньора Констанца де Монтероса — винената фамилия. Бутилират най-добрия кларет и най-разкошната мадейра. Предполагам, ще установите, че е било неоторизирана операция.
— А кои точно сте вие? — попита ченгето.
— Не можем да ви отговорим — каза Кларк. — Веднага ли връщате похитителите?
— От Отава ни наредиха да го направим съгласно споразумението за похитителите. Вижте, все пак трябва да кажа нещо на пресата.
— Кажете им, че на борда случайно са се оказали трима американски служители от правораздавателните служби и са помогнали тези идиотчета да бъдат обезвредени — каза му Джон.
— Да де, то си е почти така — ухили се Чавес. — Първият арест, който съм извършвал, Джон! По дяволите, забравих да им напомня правата!
Кларк беше достатъчно уморен и не му се стори смешно.
Бяха повече от мръсни. Това не беше особено изненадващо. Нито фактът, че миришеха толкова лошо, че можеха да задавят и пор. Това трябваше да почака. Свалиха ги от камиона. Сградата бе на шестнадесет километра западно от Бингхемптън, сред хълмовете на щата Ню Йорк. Вкараха ги в стаята и напръскаха лицата им с бутилка под налягане. На половината биха инжекции, малко под рамото. И двете групи получиха стоманени гривни с номера от 1 до 10. Инжекциите бяха на онези с четните номера. Нечетните бяха контролната група. След това сложиха и десетимата да спят. Камионът, който ги беше докарал, вече бе потеглил на запад към Илинойс, откъдето бе дошъл. Шофьорът дори не беше разбрал какво е карал.
1. Докладна
По време на полета някак си липсваха удобства — храната бе само сандвичи, а виното беше никакво — но седалките бяха удобни и возенето — достатъчно гладко, така че всички поспаха чак докато колелетата не докоснаха пистата на Нортхолт, военно летище малко западно от Лондон. Джон отбеляза, че постройките са стари.
— База от Втората световна — поясни Стенли и се протегна. — Разрешаваме да я ползват и частни бизнес-самолети.
— Значи доста често ще влизаме и излизаме оттук — вметна Динг. — Колко е часът?
Точно в този момент заваля и посрещането на британска земя стана съвсем както си му е редът. Чакаха ги деветдесетина метра до сградата, където един британски служител подпечата паспортите им и официално ги поздрави с „добре дошли“ в страната му, след което се върна към сутрешния си чай и вестника си.
Отвън ги чакаха три коли — черни лимузини даймлер. Потеглиха на запад и после на юг към Херефорд. Това доказваше, че посрещачът е цивилен бюрократ, каза си Кларк. Иначе щяха да използват хеликоптери. Спряха на един крайпътен „Макдоналдс“ за яйца и кафе и Санди изсумтя: холестерол. От няколко месеца гълчеше Джон за това. После се сети за изминалата нощ и каза:
— Джон?
— Да, скъпа?
— Кои бяха онези?
— Типовете в самолета ли? — Тя кимна. — Не съм сигурен. Вероятно баски сепаратисти. Изглежда, търсеха испанския посланик, но се прецакаха. Той не беше на борда. Само жена му.
— И се опитаха да отвлекат самолета?
— Аха.
— Не е ли малко страшно?
Джон кимна замислено.
— Да, страшно е. Щеше да е и по-страшно, ако бяха компетентни, но не бяха. — Вътрешна усмивка. „Ама и кофти полет улучиха!“ Но в момента не можеше да се разсмее на това, не и пред жена си, не и при неправилното платно на пътя — факт, който го дразнеше. Струваше му се съвсем нередно да се намира от лявата страна на пътя, докато го возят със… сто двадесет и пет в час? По дяволите! Тук нямаха ли ограничения на скоростта?
— Какво ще стане с тях? — продължи Санди.
— Има международно споразумение. Канадците ще ги върнат в Щатите. Ще ги съдят, ще ги осъдят и ще ги затворят за въздушно пиратство. Ще останат доста време зад решетките. — И в това отношение бяха извадили голям късмет. Испания като нищо щеше да ги осъди на повече.
— За пръв път ми се случва такова нещо.
— Аха — съгласи се мъжът й. Трябва да си истински дръвник, за да отвличаш самолети, но дръвниците, както изглежда, все още не бяха на изчезване. И тъкмо заради това той беше „Шестицата“ на една организация, носеща името „ДЪГА“.
Има добри новини и лоши новини — започваше докладната, която бе написал. Както обикновено, тя не беше задръстена с бюрократизми; този език Кларк така и не бе успял да усвои въпреки тридесетте си години стаж в ЦРУ.
С разпадането на Съветския съюз и на други държави с политически позиции, враждебни на американските и западните интереси, вероятността за голяма международна конфронтация е като цяло твърде ниска. Това, по същество, е най-доброто от добрите новини.
Но наред с това сме длъжни да се изправим лице в лице с факта, че остават много опитни и добре обучени международни терористи, които все още скитат по широкия свят, като някои от тях продължават да поддържат контакти с национални разузнавателни служби — плюс факта, че някои държави, макар и да не горят от желание за пряка конфронтация с американската или западните държави, все пак биха могли да използват останалите терористични „свободни агенти“ за по-тесни политически цели.
Във всеки случай този проблем най-вероятно ще се разрасне, тъй като в предишната обстановка в света по-големите държави налагаха твърди ограничения вър ху терористичната активност — като тези
