пълен екип, напълно готов за акция, именно поради нараняванията и контузиите по време на тренировките. Но повече пот в учението, по-лесно в боя. Така гласеше девизът на всяка компетентна армия по света. Хипербола, но не чак толкова голяма.
В момента всички от Екип 2 бяха вече на земята и се придвижваха към целта. Вебер и Джонстън търчаха към предварително определените им позиции, всеки стиснал снайпера със специално изработен оптически мерник. Радиошлемофоните работеха, съскайки с електронно кодираната си система, така че само членовете на екипа да могат да се чуват… Всички чакаха следващата му команда.
Свързочното помещение беше на втория етаж. Разполагаше с обичайното количество телетипни машини за всевъзможните световни новинарски агенции плюс телевизионни приемници за Си Ен Ен, „Скай Нюз“ и още няколко телевизионни програми. Те се следяха от британски персонал — наричаха ги „мозъците“, — чиято дейност на свой ред се следеше от офицер-разузнавач. В момента дежурен беше един американец от Агенцията за национална сигурност, майор от ВВС, облечен както обикновено в цивилни дрехи, които не можеха да прикрият нито националността, нито специалността му.
Майор Сам Бенет се беше приспособил към околната среда. Жена му и синът му не харесваха особено местната телевизия, но намираха климата за приемлив, а недалече с кола от квартирата им имаше няколко приятни игрища за голф. Бенет пробягваше всяка сутрин по три мили, за да покаже на местните, че не е пълен слабак, и очакваше с нетърпение откриването на сезона за пернат дивеч след няколко седмици. Иначе службата му беше съвсем лека. Генерал Кларк — така, изглежда, мислеха всички тук за него — беше приличен шеф. Обичаше работата да се върши чисто и бързо, точно според вкуса на Бенет. И не беше от кресльовците. Бенет беше работил с неколцина такива през дванадесетгодишната си служба под пагон. А Бил Тоуни, британският шеф на разузнавателния екип, беше един от най-добрите, които беше срещал — спокоен, разсъдлив и умен. Често пиеха бира в офицерския клуб в Херефорд.
Дежурствата в повечето случаи минаваха скучно. Бенет беше работил в базовия наблюдателен център на Агенцията за национална сигурност, голямо помещение с нисък таван, със стандартното обзавеждане — монитори и принтери, които изпълваха залата с непрестанно тихо бръмчене, което можеше да подлуди човек в дългите нощи, докато следиш какво става по целия този Шибан свят. Добре че британците не държаха да напъхат работните пчелички в клетки. Тук поне човек можеше да стане от работното си място и да се поразходи. Персоналът беше млад — само Тоуни беше над петдесетте — и на Бенет това му допадаше.
— Майоре! — извика нечий глас. — Имаме случай със заложници в Швейцария.
— Коя служба? — попита Бенет.
— Агенция „Франс Прес“. Банка — докладва ефрейторът, когато Бенет се приближи достатъчно, за да може да прочете — но не можа, понеже не знаеше френски. Ефрейторът започна да му превежда. Бенет вдигна телефона и натисна един бутон.
— Господин Тоуни, имаме инцидент в Берн. Неизвестен брой престъпници са завзели Търговската банка на Берн. В капана са се озовали няколко цивилни граждани.
— Друго?
— Засега нищо. Очевидно полицията е там.
— Благодаря, майор Бенет. — Тоуни затвори и набра телефонния номер на британското посолство в Женева. — Господин Гордън, моля.
— Гордън слуша.
— Денис, тук е Бил Тоуни.
— О, Бил! Не сме се чували от доста време. Какво има?
— Търговска банка Берн, главен клон. Изглежда, там има ситуация със заложници. Искам да прецениш положението и да ми докладваш.
— И какво общо имаме с това?
— Имаме… споразумение с швейцарското правителство. Ако тяхната полиция не е в състояние да се справи, може да се наложи да им осигурим техническа помощ. Кой в посолството държи връзка с местната полиция?
— Тони Армитидж, бивш служител на Скотланд Ярд. Добър е по финансовите престъпления.
— Вземи го с теб — нареди Тоуни. — И докладвай веднага щом разберете нещо.
— Ясно. — Тъй или иначе, следобедът в Женева беше скучен. — Ще трябва да поизчакаш.
— На телефона съм. Благодаря, Денис. — Тоуни затвори, излезе от кабинета си и се качи на горния етаж да погледа телевизия.
Зад сградата на щаба на ДЪГА бяха инсталирали четири големи сателитни чинии, насочени към комуникационните спътници, обикалящи по екватора, и скоро започнаха да получават преки репортажи от швейцарския канал. Камерата показваше фасадата на банката — швейцарците обичаха банките им да приличат на замъци, за да внушат на клиентите си чувство на стабилност и сигурност. Репортерът в момента говореше на станцията си, не за зрителите. До приемника стоеше преводач.
— Не, нямам представа. Полицията все още не е разговаряла с нас — нижеше с монотонен глас преводачът. После по линията се чу нов глас. — Операторът — поясни преводачът. — Струва ми се, че е операторът… става нещо…
Камерата се фокусира и се появи човешки силует с някаква маска…
Какво е оръжието? — попита Бенет.
— Петдесет и осмица, чешки модел — отговори Тоуни. — Поне така ми се струва. Този зад камерата е адски добър.
— „Какво казва той?“ — попитаха репортера от студиото. — Преводачът гледаше екрана. — „Не знам, не можах да чуя, много е шумно. Извика нещо, не чух.“ „Колко души?“ „Не съм сигурен. Но над двадесет — банкови клиенти и служители. Тук сме само аз и операторът и десетина–петнадесет полицаи“.
Аудиовръзката заглъхна. Камерата се изключи и шумоленето им подсказа, че операторът се придвижва към друго място, което се потвърди, щом картината се върна — сега сградата се виждаше от съвсем различен ъгъл.
— Какво става, Бил? — чу се гласът на Кларк. — Минавах просто така, но секретарката ти ми каза, че имам ситуация в развитие.
— Май да — отвърна шефът на разузнавателната секция. — Имам станция „Шестица“ в Женева и пратих двама души да преценят на място. Имаме споразумение е швейцарското правителство, в случай че решат да прибегнат до него. Бенет, това дали не се е появило вече по гражданския телеканал?
Бенет поклати глава.
— Не, сър. Засега пазят мълчание.
— Добре — каза Тоуни. — Кой е активният екип в момента, Джон?
— Втори. Чавес и Прайс. В момента приключват тренировка. Колко време остава според теб преди да обявим пълна готовност?
— Можем да започнем веднага — отвърна Бил, въпреки че това вероятно нямаше да се окаже нищо повече от един провален опит за обир на банка — нещо нормално за Швейцария, поне според него.
Кларк измъкна от джоба си радиотелефон и го включи.
— Чавес, тук Кларк. Двамата с Прайс незабавно в свързочната.
— Тръгваме, Шестица.
— За какво ли става дума — попита Динг старши сержанта на екипа си. Еди Прайс, както Чавес се беше убедил през последните три седмици, беше воин, какъвто винаги му се беше искало да има до себе си: хладнокръвен, умен, спокоен и опитен.
— Скоро ще разберем, сър — отвърна Прайс. Знаеше, че офицерите винаги изпитват нужда да говорят. Доказателството за което се появи веднага.
— Откога си в службите, Еди?
— От тридесет години, сър. Записах се доброволец още момче — петнадесетгодишен. Парашутен полк — продължи той само за да избегне следващия въпрос. — Преминах към СВС на двадесет и четири и оттогава съм тук.
— Е, радвам се, че си с мен — каза Чавес, докато се качваха в колата, която щеше да ги откара до сградата на щаба.
