— Господин Тоуни, търсят ви на четвърта — обади се интеркомът и шефът на разузнаването натисна един бутон.
— Тоуни слуша, да, кажи, Денис…
— Току-що убиха един човек.
— Видях. Прихващаме телевизионния сигнал. — Което означаваше, че разходката на Гордън до Берн беше пълна загуба на време… но не, не беше. — Армитидж с тебе ли е?
— Да, сега отива да поговори с тяхната полиция.
— Чудесно. Чакам да се обади.
Сякаш по поръчка една от камерите показа мъж в цивилно облекло, който пристъпи към полицая, извади калъф с лична карта, каза му нещо и се отдалечи зад ъгъла. После се чу глас:
— Тук е Тони Армитидж, кой е насреща?
— Бил Тоуни.
— Е, щом познавате Денис, предполагам, че сте „Шестица“. С какво мога да ви бъда полезен?
— Какво ви каза полицията? — Тоуни натисна превключвателя на тонколоните, за да чуват всички.
— Прехвърлят случая към кантона.
— Мистър К? — обади се Чавес.
— Хеликоптерите да загряват. Динг. Тръгвате за Гетуик и там чакате по-нататъшни указания.
Прието, мистър К. Екип 2 в действие. Чавес и Прайс слязоха по стълбите, скочиха в колата и след три минути бяха пред сградата на Екип 2.
— Ако сте гледали телевизия, сте наясно какво става. Летим за Гетуик.
На екрана един храбър швейцарски полицай успя да измъкне цивилния на безопасно, после показаха как го бутат в една кола, която веднага форсира. Струпаната полиция, която доскоро стоеше небрежно, сега беше заела по-различна стойка: всички се бяха снишили зад автомобилите си, ръцете им опипваха оръжията. Бяха напрегнати, но все още несигурни какво да правят.
— Сега ще го пуснат на живо по телевизията — докладва Бенет. — „Скай Нюз“ го пуска след секунди.
— Трябваше да се очаква — каза Кларк. — Къде е Стенли?
— Потегля за Гетуик — каза Тоуни.
Кларк кимна. Стенли щеше да достави Екип 2 като полеви командир. Доктор Пол Белоу също щеше да замине с тях. Щеше да полети на хеликоптера с Чавес и да съветва него и Стенли по психологическите аспекти на тактическата ситуация. А на него не му оставаше нищо друго освен да си поръча кафе и храна и да чака.
3. Гномове и гърмежи
Полетът продължи точно двадесет и пет минути и Екип 2 с принадлежностите му бе доставен в общия авиационен участък на международното летище. Чакаха ги два фургона и Чавес проследи как хората му натовариха оборудването си в единия за придвижване до терминала на „Бритиш Еъруейз“. Там няколко ченгета осигуриха прехвърлянето на съдържанието на фургона в товарен контейнер, който щеше да бъде свален пръв, когато самолетът пристигнеше в Берн, при швейцарските банкери — така наречените гномове.
Но първо трябваше да изчакат за заповед „акция в действие“. Чавес отвори клетъчния си телефон, включи го и натисна първия бутон за скоростно набиране.
— Кларк слуша — чу се глас, след като сигналът бе обработен от декодиращия софтуер.
— Тук е Динг, Джон. Пристигна ли вече поканата от Уайтхол?
— Още чакаме, Доминго. Очакваме я скоро. Кантонът я прехвърли на горния етаж. В момента правосъдният им министър обмисля.
— Добре, кажете на високопоставения господин, че този полет тръгва след двайсет минути, а следващият е чак след час и половина, освен ако не искате да пътуваме със „Суис Еър“. Един от техните е след четиридесет минути, а после след час и петнайсет.
— Чувам те, Динг. Трябва да задържим. Чавес изруга на испански. Знаеше си.
— Прието, Шестица. Екип 2 задържа на рампата в Гетуик.
— Прието, Екип 2. ДЪГА Шест, край.
Чавес затвори телефона, прибра го в джоба на ризата си и каза:
— Окей, момчета. Чакаме тук за разрешението. — Бойците кимнаха. И те като шефа си нямаха търпение да тръгнат, но бяха също толкова безсилни като него. Британските членове на екипа се бяха оказвали в подобно положение и преди, затова го понесоха по-леко от американците и останалите.
— Бил, предай в Уайтхол, че имаме двайсет минути да ги отлепим от земята, след което ни чака цял час забавяне.
Тоуни кимна и пристъпи до телефона в ъгъла, за да се обади на свръзката си във Външно министерство. Оттам съобщението беше предадено на британския посланик в Женева, който беше уведомен, че СВС предлага специална помощ от технически характер. Странното в случая беше, че швейцарският външен министър знаеше повече от човека, който предаваше предложението. Отговорът дойде само след петнадесет минути: „да“.
— Имаме одобрение за акцията, Джон — докладва Тоуни изненадано.
— Добре. — Кларк отвори телефона си и натисна бутон 2.
— Чавес слуша — чу се глас в микрофона.
— Имаме разрешение — каза Кларк. — Потвърждавам.
— Екип 2, акция разрешена. Екип 2 в действие.
— Потвърждавам. Успех, Доминго.
— Благодаря, мистър К.
Последен се качи Тим Нунън, техническият факир на екипа. Неуморим техноманиак, Нунън си беше поиграл на отбрана в Станфорд преди да го привлекат към ФБР и се включваше в упражненията с оръжие на екипа само за да поддържа форма. Малко над метър и осемдесет и деветдесет и пет кила, той беше по- едър от повечето стрелци на Динг, но, както сам признаваше, не и толкова печен. Въпреки това стреляше повече от прилично с пистолет и с МР-10 и бързо усвояваше всичко. Доктор Белоу се разположи в седалката до прозореца и извади от сака си книга. Беше научен труд по социопатия, на един професор в Харвард, при когото беше практикувал преди няколко години. Останалите членове на екипа се отпуснаха на седалките и запрелистваха оставените от стюардесите вестници и списания. Чавес ги огледа един по един. Екипът изобщо не изглеждаше напрегнат. Той бе едновременно и удивен от този факт, и засрамен, че се притеснява. Боингът се насочи към пистата за излитане и след пет минути Екип 2 потегли към първата си акция.
— Във въздуха са — докладва Тоуни. — Компанията обещава гладък полет и пристигане след… час и петнадесет минути.
— Страхотно — отбеляза Кларк. Вече и двата швейцарски канала предаваха непрекъснати репортажи, допълвани с разсъжденията на репортерите от мястото на събитието. Абсолютни глупости. Не, не знаели кои са вътре. Да, разговаряли с тях. Да, преговорите били в ход. Не, не можели да кажат нищо повече от това. Да, щели да държат пресата в течение за развоя на събитията.
„Като в ада“ — помисли си Джон. Същата картина се предаваше и по „Скай Нюз“, а скоро и телемрежите Си Ен Ен и „Фокс“ започнаха да предават кратки съобщения за новината, включвайки, разбира се, изхвърлянето на първата жертва и спасяването на човека, който бе извлякъл трупа на убития.
— Гадна работа, Джон — промълви Тоуни. Кларк кимна.
— Винаги е така, Бил.
— Прав си.
Влезе Питър Ковингтън, дръпна един от въртящите се столове и седна до тях. Лицето му изглеждаше спокойно, въпреки че сигурно беше ядосан, че не е изпратен неговият екип. Редът за въртене на екипите
