— Алис, би ли извикала Бил и Алистър при мен, ако обичаш?
Двамата се появиха след по-малко от три минути.
— Чуйте това, момчета — каза Джон и натисна бутона СТАРТ на касетофона.
— По дяволите — отбеляза Бил Тоуни секунда преди Ал Стенли да успее да направи същото. — Той иска да се срещне с теб? И защо?
— Има само един начин да разберем. Трябва да хвана самолета за Ню Йорк. Ал, би ли събудил Малой да ме откара до „Хийтроу“?
— Смяташ да отидеш? — попита Стенли.
— Защо не? — ухили се Джон. — По дяволите, това поне ще ме измъкне от шибаното заседание по бюджета.
— Това е така. Но може да крие известни рискове.
— Ще поискам ФБР да пратят хора да ме наглеждат, ще си взема и беретата. Тук имаме работа с професионален „призрак“. Опасността е повече за него, отколкото за мен, освен ако не е организирал много изпипана операция, а би трябвало да засечем това. Той иска да се срещне с мен. Той е професионалист и това означава, че иска да ми каже нещо… или може би да ме помоли за нещо, но аз бих заложил на първото, нали?
— Длъжен съм да се съглася с това — заяви Тоуни.
— Възражения? — попита Кларк. Възражения нямаше. Двамата бяха точно толкова любопитни, колкото и той самият, въпреки че им се искаше в Ню Йорк да се вземат добри мерки за сигурност. Но това нямаше да е проблем.
Кларк погледна часовника си.
— Там е почти четири сутринта… а той иска да се срещне с мен още днес. Твърде бързо за такова нещо. Защо бърза? Някакви предположения?
— Може би иска да ти каже, че няма нищо общо с инцидента в болницата. Освен това не виждам какво… — Тоуни поклати безпомощно глава.
— Времето е проблем. Полетът е в десет и трийсет, Джон — изтъкна Стенли. — В момента на Източното крайбрежие на САЩ е едва три и трийсет. Никоя важна клечка няма да е на работа по това време.
— Просто трябва да ги събудим. — Кларк погледна телефона си и натисна бутона за бързо набиране до главната квартира на ФБР.
— ФБР — отвърна друг анонимен глас.
— Трябва да говоря с помощник-директор Чък Бейкър.
— Господин Бейкър в момента не е на работа.
— Знам. Обадете му се вкъщи. Кажете му, че го търси Джон Кларк. — Той почти чу типичното „о, мамка му“ от другата страна на линията, но нареждането беше издадено от глас, който звучеше доста сериозно, и трябваше да бъде изпълнено.
— Ало — отзова се уморено друг глас след около минута.
— Чък, тук е Джон Кларк. Нещо се преобърна по случая Серов.
— Какво е то? — „И защо, по дяволите, не може да изчака няколко часа?“ — не продължи гласът. Джон обясни. И усети как мъжът от другия край на линията веднага се събуди.
— Окей — каза Бейкър. — Ще изпратя наши хора от Ню Йорк да те срещнат на терминала, Джон.
— Благодаря, Чък. Съжалявам, че те шашнах толкова рано.
— Нищо, Джон. Хайде.
Останалото беше лесно. Малой се появи в офиса си след собствените си сутрешни упражнения и му се обадиха да приготви хеликоптера си за малък скок. Не отне много време. Единственото главоболие беше да се вмести в интензивния трафик на отлитащите и кацащи самолети, но вертолетът кацна до служебния терминал и служебна кола веднага откара Джон до подходящия терминал, където Кларк можа да се добере до барчето за транзитни пътници, за да получи билета си двадесет минути преди полета. По този начин дори си спести преминаването през охраната и неудобството да обяснява защо му се налага да носи пистолет, което в Обединеното кралство беше равносилно на това да обяви публично, че е болен от проказа. Обслужването беше по британски луксозно и му се наложи да отклони предложената му още преди да се качи на борда на самолета чаша шампанско. След което извикаха пътниците и Кларк тръгна по тунела, за да се озове в салона на най-бързия авиолайнер на света. След по-малко от четири часа щеше да е в Съединените щати. Не беше ли пътуването по въздуха истинско чудо? Но още по-доброто бе това, че в скута му лежеше пратката, връчена му преди малко от куриера. Тя съдържаше кадровото досие на някой си Дмитрий Аркадиевич Попов. „Благодаря, Сергей Николаевич“ — помисли си Джон, разлиствайки страниците. Беше копие от оригинално досие на КГБ. По някои от фотокопираните страници личаха дупки от карфици, което означаваше, че датират от времето, когато в КГБ са използвали за прикрепване на страниците карфици вместо кламери — навик, заимстван от тях от МИ-6 още през 20-те години. Дреболия, за която знаеха само вътрешни хора от общността.
Кларк се намираше по средата на пътя си над Атлантика, когато Попов се събуди, този път сам, някъде към седем и петнайсет. Поръча да му донесат закуска в стаята и направи сутрешния си тоалет в подготовка за един натоварен ден. Към осем и петнадесет вече бе излязъл. Първата му работа беше да намери магазин за мъжка мода, който да е отворен. Това се оказа отчайващо, но най-сетне намери един, чиито врати се отвориха точно в девет. След тридесет минути той вече разполагаше със скъп, макар и недобре прилягащ му сив костюм, наред с няколко ризи и вратовръзки, които отнесе в хотелската си стая и веднага се преоблече. Беше време да се отправи към Сентръл Парк.
Сградата пред зоопарка на Сентръл Парк беше странна. Беше изградена от тухли и на покрива имаше бойници, сякаш предназначени да я предпазват от въоръжени нападатели, но по същите тези стени имаше прозорчета и цялата сграда се беше сгушила в падина, вместо на билото на хълм, както би било нормално при един истински замък. Както и да е, американците си имаха някакви свои представи, реши Попов. Той обиколи района, оглеждайки се за агенти на ФБР (или може би оперативни служители на ЦРУ?), които със сигурност щяха да се появат наоколо, за да покрият срещата му — и евентуално да го арестуват? Какво пък, нищо не можеше да се направи по въпроса. Сега щеше да разбере дали този Джон Кларк е истински разузнавателен офицер. Този бизнес си имаше правила и Кларк трябваше да ги спазва като част от етикета. Рискът в играта от негова страна беше огромен и Кларк беше длъжен да прояви респект поне заради това, но не можеше да е сигурен. Какво пък, човек не може да е съвсем сигурен на този свят.
Доктор Килгор се появи в кафетерията в обичайния час, но за своя изненада не намери там нито руския си приятел, нито Фостър Хъникът. Е, може пък да се бяха успали. Той се задържа над закуската си двайсет минути повече от обичайното, преди да реши „е, майната му“, и потегли с колата си към конюшнята. Там се натъкна на нова изненада. И Бътърмилк, и Джеремая обикаляха в заграждението, нито оседлани, нито с юзди. Нямаше как да разбере, че и двата коня се бяха прибрали сами през нощта. Обзет от любопитство, той ги прибра, след което оседла собствения си кон. Изчака пред конюшнята още петнайсет минути, чудейки се дали приятелите му ще се появят, но тях ги нямаше.
Прикриващата версия на работата му беше да кара фургон на електрическата компания „Консолидейтед Едисън“. Беше облечен в син работен комбинезон, удостоверяващ „службата“ му. Облеклото беше достатъчно торбесто, за да му позволи да носи дузина оръжия под мръсните дрехи, но още по-доброто беше, че го правеше съвсем незабележим. Из улиците на Ню Йорк щъкаха достатъчно хора с подобни работни облекла, за да му обърне някой внимание. Дискретната наблюдателна операция беше организирана спешно, с не по-малко от осем агенти, вече разположени на мястото на срещата, всички снабдени с паспортната снимка на Серов, доколкото можеше да им свърши някаква работа. Липсваха им каквито и да било данни за ръст и тегло, което означаваше, че търсят ОБЧ, обикновен бял човек, от които в Ню Йорк имаше поне три милиона.
В терминала неговият партньор Франк Чатъм чакаше на изхода на рампата на полет Номер 1 на „Бритиш Еъруейз“, в костюм и с вратовръзка. Неговият комбинезон се намираше във фургона на „Кон Ед“, който Съливан беше паркирал извън терминала. Двамата дори не знаеха кой е този Кларк, когото трябваше да посрещнат, знаеха само това, че помощник-директор Бейкър беше казал, че е адски важен.
