защитните системи, и това всъщност беше добре от негова страна. Ежедневната му работа беше лесна — проверяваше циферблати и записващи системи, всички от които бяха приковани в нормалните параметри — след което му се дощя да излезе навън и да поязди. Отиде до транспортната служба и взе ключ за един от хамърите, след което отиде с него до конюшнята, за да изведе коня си. След още двайсет минути вече яздеше на север, през ливадите, позабави се през един от градовете на прерийните кучета и след това се насочи приблизително към междущатската магистрала, очертаваща северната граница на комплекса. И изведнъж забеляза нещо необичайно.
Като във всеки стопански район в американския Запад, тук имаше постоянно пребиваваща популация на лешояди — големи грабливи птици, хранещи се с мъртва плът, които се отличаваха с противния си вид — черни пера и голи глави с червена кожа, снабдени с мощни клюнове, предназначени да разкъсват плътта на мъртви животни. Те бяха сметосъбирачите на Природата — или гробарите на самата Природа, както ги наричаха някои — важна част от екосистемата, макар и неприятни за някои. Той забеляза поне шест да кръжат над нещо във високата трева на североизток. Шест бяха достатъчно много — но после той забеляза, че са повече от шест — имаше и накацали в тревата. Очевидно беше умряло нещо голямо и те се бяха струпали около него, за да почистят. Бяха предпазливи, сдържани птици. Кръженето и огледът им целяха да установят, че това, което гледат, не е живо, за да скочи и да ги нарани, когато се спуснат да го ядат. Птиците бяха най-деликатните живи същества, сътворени главно за въздуха, и за да могат да летят и оцеляват, трябваше да бъдат в съвършена форма.
„Но какво ядат?“ — зачуди се Маклийн и подкара коня си натам в бавен ход, тъй като не желаеше да стряска птиците.
Какъвто и да беше лешът, птиците го харесваха. Процесът беше гаден, помисли си Маклийн, но не повече отколкото когато той сам нагъваше своя бъргър, поне що се отнася до кравата. Това си беше пътят на Естеството. Лешоядите изяждаха мъртвата плът и преработваха протеина, след което го изхвърляха, връщайки по този начин хранителните вещества обратно в почвата, така че веригата на живота да може да продължава отново в своя безкраен цикъл на живот-смърт-живот. Птиците бяха твърде много и дори когато стигна на трийсетина метра от тях, той не можа да прецени с какво се угощават. Може би беше някоя сърна или рогата антилопа, ако се съдеше по големия им брой и по начина, по който главите им подскачаха нагоре-надолу, поглъщайки съществото, чийто живот беше прибрала самата Природа. От какво ли умираха антилопите? Сърдечен удар? Мозъчен инсулт? Рак? Сигурно щеше да е интересно да се разбере след няколко години, може би щеше да накара някой от лекарите да извърши аутопсия на току-що загинало животно — стига да успееха да изпреварят лешоядите, които, помисли си той с усмивка, бързо изяждаха уликите. Но на петнайсетина метра от мястото той спря коня си. Каквото и да ядяха те, изглежда, плячката им носеше карирана риза. Той рязко подкара коня напред и лешоядите го забелязаха, извърнаха към него грозните си червени глави и жестоките си черни очи, после подскочиха на няколко крачки настрана и най- сетне запляскаха с криле и се издигнаха във въздуха.
— О, мамка му! — промълви Маклийн, след като се приближи още малко.
Шията беше разкъсана и гръбначният стълб беше отчасти оголен, на някои места ризата също беше раздрана от мощните клюнове. Лицето също беше обезобразено, очите бяха изкълвани, заедно с по- голямата част от кожата и плътта, но косата беше почти недокосната и…
— Боже Господи… Фостър? Какво е станало с теб, човече?
Чак след като се приближи още няколко крачки, забеляза малкия червен кръг в средата на ризата. Не слезе от коня си. Пред него лежеше мъртвец, застрелян, както изглежда. Кърк се огледа и забеляза следи от копитата на един или два коня… по-скоро два, прецени той. Реши да се прибере колкото може по-бързо в комплекса, доколкото позволяха силите на коня. Отне му петнадесет минути скоростна езда, после той скочи от запотения кон и без да го е грижа за него, се метна в хамъра и бясно подкара към жилищния комплекс.
Стаичката не беше кой знае колко забележителна, установи Чавес. Само тръби, стомана и пластмаса, и една помпа, която работеше, задействана преди няколко минути от часовниковия механизъм за стартиране на разпръскващата мъгла система, и първата мисъл на Чавес беше: „ами ако гадината вече е вътре в системата?… Аз току-що минах през нея, и ако съм вдишал шибаното нещо?“
Но тъй или иначе беше тук и ако случаят беше такъв… но не, Джон му беше казал, че отравянето ще започне много по-късно същия ден и че за руснака се предполага, че знае какво става. Човек трябва да разчита на разузнавателните си източници. Просто си длъжен. В този бизнес информацията, която ти подават, е на цената на живота и смъртта.
Нунън се наведе да огледа контейнера с хлор, монтиран на тръбопровода.
— Прилича на фабрично производство, Динг — каза агентът на ФБР, без и на него да му е ясно дали това има някакво значение. — Мисля, че разбирам как се сменя. Изключваш мотора ето тук — посочи той, — затваряш тази клапа, завърташ го с ключ като този на стената и поставяш новия, после отваряш отново клапата и включваш мотора на помпата. Изглежда работа за трийсет секунди, може би и по-малко. Бум- бум-бум — и готово.
— А ако вече са го направили? — попита Чавес.
— Тогава сме прецакани — отвърна Нунън. — Надявам се, че разузнаването ти е добро по тоя въпрос, партньоре.
Мъглата отвън имаше лек мирис на хлор, каза си с надежда Чавес, като чешмяната вода в Америка, а хлорът се използваше, за да убива микроби. Беше единственият химически елемент освен кислорода, който поддържа горенето, нали? Това го беше чел някъде.
— Ти какво мислиш, Тим?
— Мисля, че идеята изглежда логична, но е адски мащабна операция, за да се залови някой с нея, и е… Динг, но кой по дяволите би се захванал с такова нещо? И защо, за Бога?
— Предполагам, че скоро ще разберем. Но засега просто наблюдаваме това нещо, все едно че е най- скъпата джаджа в целия шибан свят. Окей. — Динг се обърна и огледа хората си. — Джордж, Хомър, вие оставате тук. Ако ви се допикае, пикаете на пода. — Тук имаше дренажен сифон, забелязаха четиримата. — Майк и аз държим нещата отвън. Тим, ти също стой наоколо. Имаме радиостанциите и държим връзка по тях. Два часа вътре, два часа вън, но никога на повече от петнайсет метра от това място. Въпроси?
— Няма — отвърна сержант Томлинсън от името на останалите. — Ако някой дойде и се опита да се ебава с това нещо?
— Спирате го с всички средства. И се обаждате за помощ, ако се наложи.
— Разбрано, шефе — каза Джордж.
Хомър Джонстън кимна в съгласие.
Чавес и другите двама излязоха навън. Стадионът се запълваше. Хората искаха да видят началото на маратона… и после какво? — зачуди се Динг. Седим тук и чакаме да минат три часа? Не, само около два и половина. Това беше приблизително шампионското време, нали? Четиридесет и два километра. Адски дълъг маршрут за един мъж — или жена — за бягане, изтощителна дистанция, разстояние по-подходящо да го вземеш с хеликоптер или в камион. Той, Пиърс и Нунън отидоха до една от рампите и се загледаха в окачения там телевизор.
През това време бегачите се събираха за груповия старт. На екрана се показаха данните на фаворитите, някои от които бяха показани в близък план, с биографиите им. Коментаторът от австралийската телевизия започна да обсъжда залаганията за състезанието — кои са най-добрите кандидати и какви са рисковете. Най-добрият залог, изглежда, беше в полза на един младеж от Кения, макар че той всъщност беше натурализиран американец, счупил рекорда по време на Бостънския маратон миналата година с половин минута — явно голяма граница за това спортно събитие — както и за един тридесетгодишен датчанин, черната овца сред останалите фаворити. „Тридесетгодишен и претендент за олимпийския медал — помисли си Чавес. — Браво на него.“
— Команда до Томлинсън — каза Чавес в микрофона на радиото си.
— Тук съм, Команда. Нищо особено не става, освен проклетия шум на помпата. Ще се обадя, ако стане нещо. Край.
— Окей, Команда край.
— Е, какво правим сега? — попита Майк Пиърс.
