Факторът „Джеймс Бонд“ никога не изчезва, дори и за хора, които би трябвало да познават нещата по- добре.
— Да, донякъде.
Джиъринг излезе от хотела си, нарамил сак като много други хора по улицата, и спря такси точно пред входа. Маратонът щеше да приключи само след около половин час. Той заоглежда претъпканите с хора тротоари. Австралийците изглеждаха дружелюбни хора и това, което беше видял в страната им, беше съвсем приятно. Зачуди се за аборигените и какво ли щеше да стане с тях, както и с бушмените от пустинята Калахари и други подобни племенни групи по света, до такава степен изолирани от нормалния живот на цивилизацията, че нямаше по никакъв начин да бъдат изложени на въздействието на „Шива“. Ако съдбата им се усмихнеше, той лично нямаше да има нищо против. Тези породи хора не унищожаваха Природата по никакъв начин и при това не бяха достатъчно многобройни, за да й навредят, дори и да искаха. Почитаха дърветата и небесния гръм също като хората от Проекта. Бяха ли достатъчно, за да създадат проблем? Вероятно не. Бушмените можеше да се разраснат, но техните племенни обичаи нямаше да им позволят да променят начина си на живот особено, и макар броят им да нараснеше донякъде, това едва ли щеше да има особено значение. Същото беше в сила и за аборигените в Австралия. В края на краищата, те не са били много, когато тук са пристигнали европейците, а са разполагали с хилядолетия, за да заселят целия континент. Така че Проектът щеше да пощади много хора, нали? За пенсионирания полковник мисълта, че „Шива“ щеше да убие само онези, чийто начин на живот ги превръщаше във врагове на Природата, се оказа смътно успокояваща. Че този критерий засягаше всички хора, които виждаше през прозореца на таксито, го безпокоеше малко.
Таксито спря на обичайното място за слизане близо до стадиона. Той си плати, даде щедър бакшиш, слезе и закрачи към масивната бетонна чаша. На входа показа картата си на член от органите за сигурност и му махнаха с ръка да влиза. След което се появи очакваното потискащо чувство. Щеше да изпробва собствената си ваксинация съвсем пряко, като първо пуснеше вируса в оросителната система, а после преминеше през нея, вдишвайки същите нанокапсули като всички останали, над сто хиляди туристи, и ако инжекцията „Б“ не подействаше, щеше да се обрече на жалка смърт — но той беше в течение по въпроса отпреди доста време.
— Този датчанин изглежда много добър — каза Нунън.
Вилем тер Хоост в момента водеше и поддържаше равномерна скорост — гонеше олимпийски рекорд въпреки климатичните условия. Жегата беше наложила бремето си върху повечето състезатели. Мнозина от тях забавяха ход, за да поемат в движение освежителни напитки, а някои пробягваха през инсталираните водни душове, за да се охладят, въпреки че телевизионните коментатори твърдяха, че това стяга крачните мускули и не е най-доброто средство за бегачите в маратона. Но те все едно прибягваха към това облекчение, повечето от тях, или грабваха в движение леденостудените бутилки вода и други напитки и ги изливаха върху лицата си.
— Абсолютно самоизтезание — каза Чавес, погледна часовника си и после взе радиомикрофона. — Команда към Томлинсън.
— Тук съм, шефе — чу се в слушалката.
— Идваме да ви сменим.
— Прието, при нас всичко е наред, шефе — отвърна сержантът иззад заключената врата.
— Хайде — каза Динг и махна на Пиърс и Нунън да го последват.
До синята врата имаше само стотина крачки. Динг завъртя топката на бравата и влезе.
Томлинсън и Джонстън се бяха скрили в сенките в ъгъла срещу вратата. Излязоха, щом разпознаха колегите си от екипа.
— Стойте наблизо и бъдете в готовност — каза Чавес на двамата сержанти.
— Ясно — отвърна Хомър Джонстън на излизане. Беше жаден и се канеше да си вземе нещо за пиене. Щом излезе, прилепи длани до ушите си и ги притисна няколко пъти, за да се отърве от натрапчивия шум на помпата.
Звукът беше дразнещ, установи Чавес само след няколко минути. Не много силен, но постоянен, мощно дълбоко бръмчене, като от добре изолиран автомобилен двигател. Бръмчеше някъде на ръба на съзнанието ти и не се махаше, наподобяваше донякъде на бръмчене на пчелен кошер. Може би това бе най- неприятното.
— Защо оставяме лампите светнати? — попита Нунън.
— Добър въпрос.
Чавес пристъпи и щракна ключа. Помещението потъна в почти пълна тъмнина, с тънка светла диря, процеждаща се под стоманената противопожарна врата. Чавес пипнешком се добра до отсрещната стена, успя да стигне до нея, без да си удари главата в нещо, и опря гръб на бетонната стена, оставяйки очите си да се приспособят към тъмнината.
Джиъринг беше с къси панталони, полувисоки туристически боти и с къси чорапи. Изглежда, това беше облеклото, към което се бяха приспособили местните хора, за да се справят с горещината, и то беше съвсем удобно, както и сакът на гърба му и лятната шапка с козирка. Секторите на стадиона бяха запълнени със зрители, дошли рано за церемониите по закриването, и той забеляза, че мнозина от тях стоят в участъците с охлаждащата система, за да се облекчат от изтощителния дневен зной. Местните метеоролози бяха обяснили с тревога как поредната версия на феномена Ел Ниньо била повлияла на световния климат и донесла необичайно горещото време в страната им, заради което всички те сякаш изпитваха необходимост да се извиняват. Това му се стори много забавно. Да се извиняват заради едно естествено явление? Колко тъпо! С тази мисъл той се запъти към целта си и мина тъкмо покрай Хомър Джонстън, който отпиваше от чашата си кола.
— Има ли други места, които този тип може да използва? — изведнъж се разтревожи в мрака Чавес.
— Не — отвърна Нунън. — На път за насам отново проверих контролното табло. Цялата охладителна система на стадиона тръгва от тази стая. Ако има да става нещо, ще стане тук.
— Ако стане — повтори Чавес, надявайки се всъщност да не стане. Ако се получеше така, щяха да се върнат при полковник Уилкерсън и да разберат къде е отседнал този Джиъринг, да му се обадят и да проведат с него една малка приятелска беседа.
Джиъринг забеляза синята врата и се огледа за хора от охраната наоколо. Австралийските бойци от СВС бяха лесни за забелязване, стига да знае човек как са облечени. Но макар по коридора да преминаваха полицаи от Сидни, военен персонал наоколо нямаше. Джиъринг се спря на петдесетина крачки от вратата. „Обичайните трепети преди изпълнение на задача“ — помисли си той. Предстоеше му да извърши нещо, от което връщане назад нямаше. Той се попита може би за хиляден път дали наистина иска да го направи. Навсякъде около него имаше сродни човешки същества, хора, които приличаха досущ на самия него, с техните си надежди, мечти и намерения — но не, нещата, които се въртяха в умовете им, бяха твърде различни от онова, което тревожеше неговия ум, нали? Те не го схващаха, не бяха в състояние да разберат кое е важното, и кое — не. Не бяха в състояние да погледнат на Природата такава, каквато е Тя, и поради това живееха своя живот, насочен единствено към това да я наранява, дори да я унищожи. Караха колите си, които тъпчеха въглеводороди в атмосферата, използваха химикали, просмукващи се във водите, пестициди, които избиваха птиците или им пречеха да се възпроизвеждат, пръскаха се с флакони, чиито летливи вещества унищожаваха озоновия слой. Те просто убиваха Природата почти с всеки свой съзнателен акт. И не им пукаше. Дори не се опитваха да осъзнаят последствията от своите действия, следователно, не, те нямаха право да живеят. Неговата задача беше да защити Природата, да премахне паразитната плесен от лика на планетата, да я възстанови и спаси, и тази работа трябваше да се свърши. Решил това, Уил Джиъринг продължи да крачи към синята врата, бръкна в джоба си за ключа и го вкара в ключалката.
