— Още не се е обадил — отбеляза Джон Брайтлинг, поглеждайки часовника си.
Церемониите по закриването на Олимпиадата бяха в пълен ход. Председателят на Международния олимпийски комитет всеки момент щеше да произнесе словото си, призовавайки „Младежта на света“ на следващите олимпийски игри. После щеше да свири сборният оркестър и Олимпийският пламък да бъде изгасен… както щеше да изгасне и по-голямата част от човечеството. Във всичко това имаше нещо тъжно, но в същото време — неизбежно. Нямаше да има следваща Олимпиада и Младежта на света нямаше да бъде жива, за да се отзове на призивите…
— Джон, той сигурно просто гледа това, също като нас. Дай му малко време — посъветва го Бил Хенриксен.
— Щом казваш.
Брайтлинг постави ръка на раменете на жена си и се опита да се успокои. В този момент хората, минаващи през стадиона, поглъщаха нанокапсулите, заредени с „Шива“. Бил беше прав. Не беше възможно да се провалят. Той си го представяше живо в ума си. Улиците и магистралите щяха да останат празни, фермите — запуснати, летищата — затворени. Дърветата щяха да избуят, без да ги събарят механичните резачки. Животните щяха да душат наоколо, чудейки се може би къде изведнъж така са изчезнали всички шумове и двукраките същества, които ги причиняваха. Плъховете и други хранещи се с леш твари щяха да пируват. Кучета и котки щяха да се върнат към първичните си инстинкти и да оцелеят или не, в зависимост от обстоятелствата. Тревопасни и хищници щяха да отдъхнат от заплахата да бъдат преследвани от ловци. Отрови и капани, пръснати по целия свят, щяха да продължават да убиват, но след време отровата щеше да свърши, капаните щяха да щракнат или да ръждясат и дивечът, който фермерите и други хора не обичаха, щеше да престане да умира. Тази година нямаше да има масови избивания на тюленчета заради ценната им кожа. Тази година светът щеше да се прероди… и дори това да изискваше акт на жестокост, то цената си струваше за онези, които имаха мозък и естетично чувство, за да оценят красотата на възраждащия се свят в цялото й величие. За Брайтлинг и хората му всичко това бе като религия. Разбира се, то съдържаше всички белези на религия. Прекланяха се пред великата, всеобща жизнена система, наречена Природа. Бореха се за нея, защото знаеха, че Тя ги обича и ги храни в отплата. Беше толкова просто. Природата бе за тях ако не одухотворена личност, то поне огромна, всеобгръщаща идея, сътворяваща и поддържаща нещата, които обичаха. А и едва ли бяха първите хора, отдали предано живота си на една идея, нали?
— Колко още има до Хикам?
— Още десет часа, така ми каза старшият на полета — отвърна Пиърс — Това тук е като едно време, в Осемдесет-Дюс. Липсва ми само парашутът, Тим — каза той на Нунън.
— Какво?
— Осемдесет и втори въздушен, Форт Браг, първата ми част. Всичко, бейби — обясни Прайс на този фукльо от ФБР.
Липсваха му скоковете, но това нещо хората от специални операции не го правеха. Да влизаш от хеликоптер беше някак по-организирано и определено по-безопасно, но липсваше тръпката, която изпитваш, скачайки от прага на транспортния самолет заедно с другарите си от отделението.
— Какво ти е мнението за това, което този тип се опита да направи? — попита Пиърс.
— Трудно ми е да повярвам, че е истина.
— Да, знам — съгласи се Пиърс. — Предпочитам да мисля, че никой не е чак толкова луд. Твърде е голямо, за да го побере мозъка ми, човече.
— Даа — въздъхна Нунън. — За мен също.
Той усети допира на миникасетофона в джоба на ризата си и се замисли за информацията, която се съдържаше в него. Беше ли взел признанията по законен начин? Той бе припомнил правата на този боклук и Джиъринг бе потвърдил, че ги разбира, но всеки полуграмотен адвокат щеше да положи усилия всичко това да бъде отхвърлено с твърдението, че щом са били на борда на военен самолет и клиентът му е бил заобиколен от въоръжени мъже, обстоятелствата са били принудителни — и може бе съдията щеше да се съгласи. Може би също така щеше да се съгласи, че арестът е бил незаконен. Но, помисли си Нунън, всичко това бе по-маловажно от самия резултат. Ако Джиъринг бе казал истината, то с този арест може би бяха спасили живота на милиони хора… Той отиде в радиоотсека в предната част на самолета, добра се до кодираната система и се обади до Ню Йорк.
Когато телефонът иззвъня Кларк спеше. Той грабна слушалката и изръмжа „Да?“, за да установи, че системата за сигурност се напасва. После синтетичен глас обяви, че линията е подсигурена.
— Какво става, Динг?
— Тук е Тим Нунън, Джон. Имам въпрос.
— Казвай.
— Какво ще правим като пристигнем? Имам признанията на Джиъринг на касета, всичко, дума по дума, цялата шибана история, която ти разказа на Динг преди няколко часа. Сега какво правим?
— Още не знам. Може би трябва да поговоря с директор Мъри и също с Ед Фоли в ЦРУ. Не съм сигурен доколко законът ще може да поеме толкова голямо нещо, а и не съм сигурен дали изобщо ще е добре да изкарваме всичко това пред съда, нали разбираш?
— Е, да — съгласи се гласът на Нунън от половин свят разстояние. — Окей, просто някой да вземе да помисли за това.
— Да, мислим. Нещо друго?
— Мисля, че не.
— Хубаво. Сега искам да поспя малко.
Нунън се върна в товарния отсек. Чавес и Томлинсън хвърляха по едно око на Джиъринг, докато останалите се опитваха да дремнат в неудобните седалки и по този начин да убият част от досадно дългото време на полета. Скучно, с изключение на сънищата, установи след час Нунън. Виж, сънищата никак не бяха скучни.
— Още не се е обадил — каза Брайтлинг, докато телерепортажът продължаваше да излъчва пищната церемония от Олимпийския стадион.
— Знам — отстъпи Хенриксен. — Хайде да се обадим.
Той стана от стола си, измъкна картичка от портфейла си и набра телефонния номер на гърба й — беше на клетъчния телефон на един старши служител на „Глобъл Секюрити“ в Сидни.
— Тони? Тук е Бил Хенриксен. Искам да ми свършиш една работа. Веднага, ясно?… Добре. Намери ми Уил Джиъринг и му кажи да ми се обади веднага. Той има номера… Да, той е. Веднага, Тони… Да. Благодаря. — И Хенриксен изключи. — Не би трябвало да отнеме много време. Местата, където може да е, не са много, освен ако не е тръгнал за летището да хване полета си за крайбрежието. Успокой се, Джон — посъветва го шефът на сигурността, който все още не изпитваше ледени тръпки по кожата си. На клетъчния телефон на Джиъринг можеше да са му се изтощили батериите, можеше да се е заклещил сред тълпата и да не може да вземе такси да го върне до хотела, може би просто нямаше таксита… невинни обяснения колкото щеш.
А в Сидни Тони Джонсън мина пеша по улиците към хотела на Уил Джиъринг. Вече знаеше стаята му, тъй като се бяха срещали в нея, и взе асансьора до съответния етаж. Да се справи с ключалката беше детска играчка — пъхваш само кредитната карта в цепнатината на вратата, бутваш езичето на бравата и си вътре…
…вътре беше и багажът на Джиъринг, подреден до стената, а на масичката лежеше папката със самолетните билети до Североизточното крайбрежие на Австралия, плюс карта и няколко брошури за Големия бариерен риф. Това беше странно. Самолетът на Уил — той провери билета — щеше да тръгне след двадесет минути и той трябваше вече да е на билетния контрол на летището, дори да се качва вече на самолета, а все още не беше напуснал хотела. Това беше много странно. „Къде си, Уил?“ — зачуди се Джонсън. А после се сети защо е дошъл тук и вдигна телефона.
— Даа, Тони. Тогава къде е нашето момче? — попита уверено Хенриксен. После физиономията му се промени. — Какво искаш да кажеш? Какво друго знаеш? Окей, ако разбереш нещо друго, обади ми се тук.
