— Жегата трябва да е ужасна за бягане — отбеляза Съливан.
— Не е никак забавно — съгласи се Кларк.
— Някога бягал ли си толкова?
— Не. — Джон поклати глава. — Но ми се налагаше да бягам от някои неща по мое време, главно във Виетнам. И там беше доста горещо.
— Бил си там? — попита Попов.
— Година и половина. Трета Група за специални операции.
— И какво правехте?
— Главно гледахме и докладвахме. Няколко реални операции, набези, убийства, такива работи. Премахвахме хора, които не ни харесваха.
„Преди тридесет години“ — помисли си Джон. Тридесет години. Беше отдал младостта си в един конфликт, после зрелостта си в друг, и сега, когато навлизаше в златната си възраст, какво щеше да прави? Наистина ли беше възможно това, което му беше казал Попов? Изглеждаше толкова нереално, но страхът покрай Ебола беше адски реален. Спомняше си как трябваше да лети през целия свят тогава и също така си спомняше новинарските емисии, които бяха разтърсили страната му из основи — и също така си спомняше суровото отмъщение, което беше нанесла Америка. А най-вече си спомняше как лежаха с Динг Чавес на плоския покрив на една сграда в Техеран и насочваха две интелигентни бомби, за да отнемат живота на човека, виновен за всичко това, при първото приложение на новата доктрина на президента. Но ако това беше вярно, ако този „проект“, за който им беше казал Попов, се окажеше това, което той твърдеше, какво можеше да направи страната му? Дали беше въпрос на прилагане на закона, или нещо друго? Можеха ли да изправят такива хора пред съд? Ако не, тогава — какво? За престъпление с такава величина не бяха написани закони, а самият съд щеше да се превърне в една арена на ужаса, пръскайки новини, които можеха да разтърсят основите на целия свят. Точно тази корпорация сигурно разполагаше с достатъчно мощ, за да може да направи подобно нещо…
Кларк беше длъжен да си признае, че умът му не е толкова неограничен, за да може да поеме тази мисъл във всичките й измерения. Беше реагирал на нея, но все още не беше я възприел в действителност. Беше твърде мащабно за възприемане.
— Дмитрий, защо, казваш, го правят?
— Джон Кларк, те са друиди. Това са хора, които почитат природата като бог. Те твърдят, че природата принадлежи на животните, а не на хората. Казват, че искат да възстановят природата — и за да го направят, са готови да избият цялото човечество. Това е лудост, знам, но това ми казаха те. В моята стая, в Канзас, имаше видеокасети и списания, проповядващи тези убеждения. Досега не знаех, че има такива хора. Те твърдят, че природата ни мрази, че планетата ни мрази за това, което ние — всички хора — сме направили. Но планетата няма ум и природата няма глас, с който да проговори. Въпреки това те вярват, че природата ги има. Това е удивително — заключи руснакът. — Все едно че съм срещнал някакво ново, побъркано религиозно движение, чийто бог изисква нашата смърт, всечовешко жертвоприношение, както искаш го наречи. — Той махна с ръце в безсилие пред своята неспособност да го проумее.
— Знаем ли как изглежда този Джиъринг? — попита Нунън.
— Не — каза Чавес. — Никой не ми каза. Предполагам, че полковник Уилкерсън знае, но не исках да го питам.
— Боже мой, Динг, нима всичко това е възможно? — попита агентът на ФБР.
— Предполагам, че ще узнаем след някой и друг час, човече. Знам, че нещо подобно се случи преди, и знам, че Джон и аз помогнахме да се ликвидира копелето, което ни го причини. От техническа гледна точка, ще трябва да питам Паци за това. От биология не разбирам. Тя — да.
— Боже мили — заключи Нунън, поглеждайки към входа на помпената станция. Тримата се отправиха към една от зоните с павилиони и си взеха половинлитрови чаши с кока-кола, след което седнаха да наблюдават боядисаната в синьо врата. Покрай нея минаваха хора, но никой не я доближаваше.
— Тим?
— Да, Динг?
— Имаш ли пълномощия за арест по случая? Агентът на ФБР кимна.
— Така мисля. Заговор за извършване на убийство, престъплението е започнало в Америка и обектът е американски гражданин, така че, да, мисля, че ще стане. Мога да приема и една стъпка по-нататък. Ако го отвлечем и го върнем в Америка, съдът не се интересува как се е озовал там. Изправи ли се пред съдия на окръжен съд на Съединените щати, съдът изобщо не се интересува как се е озовал там.
— Но как ще го измъкнем от страната? — зачуди се Динг и активира клетъчния си телефон.
Кларк вдигна слушалката на СТУ-4. Минаха пет секунди, докато кодиращата система на Динг се синхронизира с неговата. Най-сетне един компютърно синтезиран глас каза: „Линията е защитена“. Последва двойно би-бипкане.
— Да?
— Джон, аз съм, Динг. Имам въпрос.
— Давай.
— Ако напъхаме този Джиъринг в торбата, после какво? Как да го върнем в Америка, по дяволите?
— Добър въпрос. Остави ме да поработя по него.
— Добре. — И линията се прекъсна.
Логичното място, където да позвъни, беше Лангли, но се оказа, че директорът не е в кабинета си. Свързаха го в дома му.
— Джон, какво по дяволите все пак става там? — попита го Ед Фоли от леглото си.
Кларк му преразказа каквото знаеше. Това отне около пет минути.
— Динг в момента пази единственото място, където това би могло да стане и…
— Боже Господи, Джон, това истина ли е?
— Ще разберем, ако този Джиъринг се появи с пакет, в който е гадината — отвърна Кларк. — Ако стане, как да приберем Динг, момчетата му и този Джиъринг обратно в Щатите?
— Остави ме да поработя по това. Кой ти е номерът? — Джон му го продиктува и Ед Фоли си го записа. — От колко време знаете за всичко това?
— По-малко от два часа. Руснакът в момента е с мен. Намираме се в една явка на ФБР в Ню Йорк Сити.
— Карол Брайтлинг дали е замесена?
— Не съм сигурен. Но бившият й съпруг е вътре с двата крака — отвърна Кларк.
Фоли затвори очи и помисли.
— Знаеш ли, тя ми се обади преди известно време за вас, зададе ми няколко въпроса. Тя измъкна за вас новите радиостанции от „Е-Системс“. Говореше с мен така, сякаш е уведомена за ДЪГА.
— Не е в списъка ми, Ед — подчерта Джон. Той лично беше одобрил всички хора, които имаха достъп до дейността на ДЪГА.
— Да, ще проверя и за това. Окей, остави ме да проуча и ще ти звънна.
— Добре. — Кларк остави слушалката. — Имаме човек на ФБР с екипа в Сидни — каза той на останалите.
— Кой? — попита Съливан.
— Тим Нунън. Познаваш ли го?
— Не беше ли техническата поддръжка на ЕСЗ?
Кларк кимна.
— Той е.
— Чувал съм за него. Смятат го за доста умен.
— Така е. Той ни спаси задниците в Херефорд. Също така жена ми и дъщеря ми.
— Значи той може да арестува тази отрепка Джиъринг чисто и законно.
— Знаеш ли, никога не съм се притеснявал много за прилагането на закона… може би съм прилагал правила, но не и закона.
— Предполагам, че нещата са малко по-различни в Управлението, а? — попита с усмивка Съливан.
