— Окей.
Джон Брайтлинг погледна жена си. Двамата бяха работили твърде усилно и твърде дълго, за да отстъпят. И двамата се бяха лишили от своята любов в името на по-голямата си любов към Природата, бяха вложили време и огромни парични средства, за да постигнат всичко това. Не, не можеха да отстъпят. И ако този руснак беше проговорил — пред кого, можеха само да предполагат — дори тогава нима можеха тези, пред които беше проговорил, да спрат Проекта? Това бе почти невъзможно. Мъжът, лекар и учен, размени поглед с жена си, също учен, след което и двамата погледнаха Хенриксен.
— Кажи на Джиъринг да продължи, Бил.
— Окей, Джон.
Хенриксен стана и тръгна към кабинета си.
— Да, Бил? — отзова се полковник Джиъринг.
— Нищо особено. Продължавай по плана и ми се обади да потвърдиш, че колетът е доставен както трябва.
— Окей — отвърна Уил Джиъринг. — Нещо друго има ли? Защото си имам собствени планове, нали разбираш.
— Какви? — попита Хенриксен.
— Летя утре на север, смятам да се погмуркам няколко дни в Големия бариерен риф.
— О, наистина ли? Е, внимавай да не те налапа някоя акула.
— Добре! — последва отговорът през смях и линията прекъсна.
„Добре — помисли си Бил Хенриксен. — Вече е решено.“ Можеше да разчита на Джиъринг. Знаеше го. Но все пак щеше да е много по-добре, ако този руски мръсник не беше духнал. Какво можеше да направи? Да докладва за убийството на Хъникът на местните ченгета и да посочи с пръст Попов/Серов като предполагаемия убиец? Струваше ли си? Какви можеше да са възможните усложнения? Е, Попов можеше да избълва това, което знаеше — колкото и много или малко да беше то, — но пък тогава те щяха да кажат, че е бивш шпионин на КГБ, който е вършил странни неща… и че е правил същото като консултант на „Хоризонт“ — но, Боже мой, та той беше инициирал терористичните операции в Европа! Я по-сериозно! Този тип е убиец с въображение, опитващ се да изфабрикува някаква история, за да се измъкне от едно хладнокръвно убийство посред самата Америка… Дали това щеше да подейства? „Би могло“ — реши Хенриксен. И така щеше да разкара копелето извън играта. Можеше да говори каквото си иска, но с какво фактическо доказателство разполагаше? С нито едно шибано нещо.
Попов си наля чаша от бутилката „Столичная“, която ФБР бяха така учтиви да му купят от магазина за алкохол на ъгъла. В стомаха му вече имаше още четири питиета — това му помагаше да се отпусне.
— Е, Джон Кларк. Сега чакаме, нали?
— Да, чакаме — съгласи се ДЪГА Шест.
— Имаш ли да ме питаш нещо?
— Защо се обади на мен?
— Защото сме се срещали.
— Къде?
— В твоя щаб в Херефорд. Бях там с един от вашите водопроводчици.
— Тъкмо се чудех откъде знаеш външността ми — призна Кларк и отпи от бирата си. — Малицина от вашата страна на Завесата ме познават.
— Сега не искаш ли да ме убиеш?
— Това ми хрумна — отвърна Кларк и се взря в очите на Попов. — Но мисля, че все пак имаш скрупули, и ако ме лъжеш, уверявам те, скоро ще съжалиш, че не си мъртъв.
— Жена ти и дъщеря ти добре ли са?
— Да, също и внукът ми.
— Това е хубаво — заяви Попов. — Тази операция беше отвратителна. На теб случвало ли ти се е да изпълняваш гадни операции, Джон Кларк?
Той кимна.
— Да, неведнъж.
— Е, значи тогава разбираш.
„Не и това, което ти имаш предвид, изрод“ — помисли си ДЪГА Шест, преди да реагира.
— Да, предполагам, че да, Дмитрий Аркадиевич.
— Как разбра името ми? Кой ти го каза? Отговорът го изненада.
— Двамата със Сергей Николаич сме стари приятели.
— Аха — успя да отрони Попов, без да трепне. Неговата собствена агенция да го е предала? Възможно ли беше? Кларк като че ли разчете мислите му и каза:
— Ето. И му подаде свитъка фотокопия. — Оценките ти са доста добри.
— Не чак толкова — отвърна Попов, но не успя да прикрие изненадата си, че вижда собственото си досие.
— Е, светът се промени, нали?
— Не толкова пълно, колкото се надявах.
— Всъщност имам един въпрос към теб.
— Да?
— Парите, които даде на Грейди. Къде са сега?
— На безопасно място, Джон Кларк. Терористите, които познавам, станаха капиталисти по отношение на парите в брой, но благодарение на твоите хора повече няма да имат нужда от пари, нали? — попита риторично руснакът.
— Алчно копеле такова — отбеляза Кларк с полуусмивка.
Бягането започна навреме. Зрителите аплодираха бурно състезателите в маратона, докато правеха първата си обиколка по пистата около игрището, след което изчезнаха през тунела и навън по улиците на Сидни, за да се върнат след около два часа и половина. Междувременно напредването им щеше да се следи на големия екран от тези, които седяха по седалките на стадиона, или на многобройните телеекрани, окачени в проходите между секторите. Камиони с подвижни телепредаватели се движеха пред водещите бегачи и кениецът, Джомо Ниреири, водеше колоната, следван отблизо от Едуард Фулмър, американеца, и Вилем тер Хоост, датчанина, като тройката водачи бяха на не повече от две крачки един от друг и на цели десетина метра от следващата група бегачи, докато подминаваха поста на първата миля.
Като повечето хора, Уил Джиъринг също наблюдаваше състезанието на телевизора в хотелската си стая, докато опаковаше багажа си. Утре щеше да наеме леководолазна екипировка, каза си бившият полковник от американската армия, и щеше да се спусне в най-красивата подводна зона в света със съзнанието, че океанското замърсяване, унищожаващо тази най-прелестна природна среда, скоро ще бъде прекратено. Успя да подреди всичкото си облекло в голям пътен куфар с колелца „Тюми“ и го постави до вратата на стаята. Щеше да се гмурка, докато всички невежи жертви щяха да летят обратно по домовете си във всички посоки на света, без да знаят какво са прихванали и какво ще разпространят. Чудно му беше колко ли щяха да пострадат от Първа фаза на Проекта. Компютърните проекции предсказваха някъде от шест до тридесет милиона, но Джиъринг смяташе тези числа за твърде сдържани. Колкото повече, толкова по-добре, очевидно, защото ваксината А трябваше да бъде нещо, за което всички да пищят с пълно гърло, ускорявайки по този начин собствената си смърт. Най-умното в цялата работа беше, че ако медицинските тестове на приелите ваксината покажеха антитела на „Шива“, те щяха да бъдат обяснени със самата ваксина А, която беше ваксина с жив вирус, както щеше да разбере всеки. Просто щеше да бъде малко по- жив, отколкото някой можеше да си даде сметка, докато не се окажеше прекалено късно.
В Ню Йорк — с десет часа по-късно и все още в явката — Кларк, Попов, Съливан и Чатъм седяха и гледаха прекия репортаж на Олимпиадата по телевизионната мрежа, както милиони други американци. Нямаха какво друго да правят. Гледката беше отегчителна и за четиримата, тъй като никой от тях не беше специалист по маратон, а стъпките на водещите бегачи бяха адски монотонни.
