планираното, полковник Малой.
— Прието, Шестица.
Поддържаше курс и скорост на двеста и десет метра НЗР — над земното равнище — при скорост двеста и двайсет километра в час. Светлините в далечината изглеждаха съвсем не на място, но си бяха светлини, точно там и такива, каквито ги определяха навигационните системи и спътниковите снимки. Скоро груповият източник се раздроби на отделни, ясно различими източници на светлина.
— Е, Джиъринг — заговори Кларк зад екипажа. — Сега те пускаме да отидеш и да поговориш с шефа си.
— О? — отзова се изненадан пленникът им изпод черната платнена торба, която му бяха нахлузили.
— Да — потвърди Джон. — Отнасяш им послание. Ако той се предаде, никой няма да пострада. Ако не, нещата ще станат неприятни. Единствената му възможност за избор е безусловна капитулация. Разбра ли ме?
— Да. — Главата под черната торба кимна.
Носът на „Найт Хоук“ се надигна, докато подхождаше към западния край на пистата, врязана от някакъв строителен екип в недрата на джунглата. Малой сниши бързо, без да позволява колелетата на колесника да докоснат пистата — стандартна процедура, за да се избегне евентуалното съприкосновение с мини. Избутаха го през вратата и веднага след това хеликоптерът отново се издигна, поемайки към края на пистата.
Джиъринг свали торбата от главата си и се огледа. Зърна светлините на Алтернативен проект — комплекс, за чието съществуване знаеше, но който досега не беше посещавал, и се запъти натам, без да се обръща.
В източния край на пистата, „Найт Хоук“ отново сниши на тридесетина сантиметра над повърхността. Бойците на ДЪГА скочиха и хеликоптерът веднага потегли обратно към Манауш. Малой и Харисън си сложиха тъмните очила и поеха курса, следейки грижливо индикатора на горивото. Сто и шестдесети авиационен полк за специални операции поддържаше машинките си доста добре, помисли си флотският, стиснал контролните лостове в облечените си в ръкавици ръце. Също като фукльовците от ВВС в Англия.
Нунън скочи първи, след него се изнизаха и останалите и всички веднага се затичаха към гъстото прикритие на дърветата, няма и на стотина метра встрани от дебелата бетонова настилка на пистата, и закрачиха на запад, без да знаят дали Джиъринг е забелязал и техния десант. Отне им половин час, докато преодолеят разстояние, което, ако бяха тичали, щеше да им отнеме не повече от десет минути. Въпреки това Кларк смяташе, че разчетът на времето е добър — и си спомни ужасното усещане, когато попадаш в джунглата, в която като че ли самият въздух около теб изглежда оживял с безбройните твари, надяващи се да изсмучат кръвта ти и да ти отнемат живота колкото може по-бавно и по-мъчително. Как, по дяволите, беше издържал година и седем месеца във Виетнам? Само десет минути тук и вече му се искаше да се махне. Масивните яки дървета се извисяваха на сто метра към небето, за да образуват плътен свод над това зловонно място, с вторичен лес под тях, стигащ до една трета от тази височина, и после още един слой, стигащ до около петнадесет метра, с храсталаци и всевъзможни други растения в основата му. Слухът му долавяше звуци на движение — дали от неговите хора, или от животни, не можеше да определи, макар да знаеше, че наоколо има всевъзможни форми на живот, повечето крайно враждебни към човешки същества. Хората му се разтеглиха в редица на север, повечето от тях кършеха клони и ги затъкваха под еластичните връзки, стягащи каските им, за да потулят неестествените им силуети и да ги прикрият още по-добре.
Предната врата на зданието се оказа отворена и Джиъринг се удиви, че са я оставили така. Той пристъпи в нещо, което наподобяваше жилищна сграда, стигна до един асансьор, натисна най-горния бутон и се озова на четвъртия етаж. Отвори двойната врата на коридора и включи осветлението. Бе в помещение, приличащо на хол на голям апартамент. Вратата на спалнята беше отворена и той закрачи право към нея.
Очите на Джон Брайтлинг примижаха от внезапната светлина, струяща от дневната. Той ги отвори и…
— По дяволите, какво правиш тук, Уил?
— Те ме докараха тук, Джон.
— Кой те е докарал?
— Хората, които ме плениха в Сидни — обясни Джиъринг.
— Какво? — Дойде му малко в повече за толкова ранен час.
Брайтлинг стана и наметна халата си.
— Джон, какво има? — попита Карол от леглото.
— Нищо, мила, успокой се. — Джон влезе в дневната и затвори плътно вратата зад себе си.
— Какво става, Уил?
— Те са тук, Джон.
— Кои са тук?
— Групата за борба с тероризма, тези, които ме арестуваха в Австралия. Те са тук, Джон! — повтори Джиъринг, оглеждайки се безцелно и объркано из стаята.
— Тук ли? Къде? В сградата ли?
— Не. — Джиъринг поклати глава. — Пуснаха ме с хеликоптер. Шефът им се казва Кларк. Каза ми да ти предам, че трябва да се предадеш… безусловно да се предадеш, Джон.
— Иначе какво? — настоя Брайтлинг.
— Иначе ще дойдат и ще ни спипат всички!
— Нима? — Не беше най-приятният начин да го събудят.
Брайтлинг беше похарчил двеста милиона долара за построяването на това място — цената на труда в Бразилия беше ниска — и смяташе Алтернативен проект за истинска крепост, нещо повече, тайна крепост. Въоръжени мъже — тук, сега — които искат да се предаде? Не беше възможно! И все пак…
Първото нещо бе да се обади в стаята на Бил Хенриксен и да му нареди да се качи горе. После включи компютъра си. Нямаше никаква електронна поща, която да му съобщи, че някой е говорил с полетните екипажи. Значи никой не беше казал никому къде се намират. Тогава как, по дяволите, е могъл някой да ги намери? И кой е този „някой“? И да изпрати някой, който го познава, за да му нареди да се предаде… всичко това изглеждаше нелепо като на филм.
— Какво има, Джон? — попита Хенриксен, след това видя Джиъринг и зяпна. — Уил, ти как се озова тук?
Брайтлинг вдигна ръка за тишина, опитвайки се да мисли, докато Джиъринг и Хенриксен се обясняваха. Изгаси осветлението, надникна през големите прозорци навън, за да различи някакви признаци на дейност. Не забеляза нищо.
— Колко са? — попита Бил.
— Десет–петнадесет войници — отвърна Джиъринг. — Ще направиш ли това, което… ще им се предадеш ли?
— Не, по дяволите! — озъби се Джон Брайтлинг. — Бил, това, което правят, законно ли е?
— Не, ни най малко. Аз поне не мисля, че е законно.
— Добре. Да вдигаме хората да си взимат оръжието.
— Добре — отвърна колебливо завеждащият охраната, излезе и тръгна към главното фоайе, където се намираше системата за публично оповестяване на комплекса.
— О, миличка, проговори ми — каза Нунън.
Най-новата версия на системата за проследяване на хора в момента беше сглобена и функционираше. Беше разставил две приемащи устройства на стотина метра едно от друго. Всяко от тях имаше предавател, излъчващ на свой ред данните към приемник, прикачен на лаптопа му.
Системата проследяваше електромагнитното поле, генерирано от пулса на човешко сърце. Беше открито, че този сигнал е уникален. Първоначалните устройства, продавани от компанията-производител, засичаха само посоката на получаваните сигнали, но новите бяха усъвършенствани с параболични антени,
