— Те са на двойки и се придвижват заедно, повечето от тях — каза Нунън, взирайки се в екрана. — Тази двойка е тръгнала точно към Майк и Луис.
Кларк погледна екрана.
— Пиърс и Лоасел, тук Команда. Имаме две цели, които се приближават към вас от юг, дистанция около двеста и петдесет метра.
— Прието, Команда. Тук Пиърс, прието.
Сержант Пиърс се разположи на мястото си, обърнат на юг. На два метра от него Лоасел направи същото, започнал вече да се отпуска, що се отнася до заобикалящата ги среда, и да се напряга заради приближаващите се врагове.
Доктор Джон Килгор познаваше горите и разбираше от лов. Сега той се придвижваше напред бавно и предпазливо, като при всяка стъпка поглеждаше надолу, за да стъпва безшумно, след което отново вдигаше очи, за да се огледа за нечий човешки силует. „Те идват, за да ни убият“ — мислеше си той, затова сега той и Маклийн щяха да си изберат удобни места, от които да ги застрелят, също като при лов на сърни. Избираш си някое подходящо място сред сенките, където да можеш да залегнеш по корем и да зачакаш приближаването на дивеча. „Още около двеста метра — пресметна той — ще бъде съвсем добре.“
На триста метра от тях Кларк с помощта на компютърния екран и радиостанциите разставяше хората си на удобни позиции. Тази нова възможност беше невероятна. Като с радар, той можеше да засича хората много преди той самият или някой друг да може да ги види или чуе. Тази нова електронна играчка щеше да се превърне в благословена за всеки военен, който би могъл да я използва…
— Ето ни — каза тихо Нунън като коментатор на турнир по голф, почуквайки по екрана.
— Пиърс и Лоасел, тук Команда, имате две приближаващи се цели, леко югоизточно на около двеста метра.
— Прието, Команда. Можем ли да влезем в бой? — попита Пиърс.
Кацнал на позицията си, Лоасел погледна към него, вместо пред себе си.
— Потвърждавам — отвърна Кларк. След което: — ДЪГА, тук Шестица. Свали предпазител. Повтарям, режим на свален предпазител.
— Прието, повтарям, свален предпазител — потвърди Пиърс.
— Да ги изчакаме, докато ни влязат и двамата, Луи — прошепна Пиърс.
— Д’акор — съгласи се сержант Лоасел.
Двамата мъже се втренчиха в южна посока, с изострени погледи и напрегнат слух.
„Съвсем не е толкова лошо“ — помисли си Килгор. Беше излизал на лов и в по-неприятни местности. Тук поне липсваха боровите иглички, издаващи неприятното шумолене, което се долавяше от деликатния слух на сърните далече извън огневия обхват. Пълно бе със сенки, почти никаква пряка слънчева светлина. Като се изключеха гадините, имаше всички условия да се чувства удобно тук. Но пък гадините бяха убийствени. Следващия път, когато излезеше, трябваше да се с някакъв репелент. Лекарят бавно крачеше напред. Пред него имаше някакъв храст и той го отмести с лявата си ръка, за да не вдигне шум.
— Ето, забеляза Пиърс.
Клоните на един храст леко помръднаха, а не се долавяше някакъв полъх на вятър, за да ги задвижи.
— Луи — прошепна той.
Когато французинът се извърна, Пиърс вдигна пръст и посочи. Лоасел кимна и отново извърна очи напред.
— Имам визуална цел — докладва Пиърс по радиото. — Една цел, на сто и петдесет метра южно от мен.
Маклийн се чувстваше неудобно спешен — би предпочел да е на кон. Но полагаше максимални усилия да имитира движенията на Джон Килгор, въпреки че да се движи тихо и да стои изправен му се струваше несъвместимо. Той се препъна в един щръкнал корен, падна, вдигайки шум, и тихо изруга.
— Бонжур — прошепна Лоасел. Като че ли шумът беше светнал някаква лампичка. Във всеки случай, сега сержант Лоасел различаваше ясно човешки силует, придвижващ се сред сенките, на около сто и петдесет метра пред себе си. — Майк? — прошепна той и посочи към мишената си.
— Окей, Луи — отвърна Пиърс. — Изчакай да се приближат, човече.
— Да.
Двамата вдигнаха своите МР-10 на приклад, въпреки че разстоянието все още беше твърде голямо.
Ако се появеше нещо по-голямо от движещо се насекомо, Килгор беше сигурен, че ще го забележи. Смяташе се, че в тази джунгла живеят ягуари, големи хищни диви котки, от чиито кожи ставаше хубава постелка за пода, помисли си той, а неговият 7.62 мм натовски куршум щеше да е повече от подходящ за тази цел. Вероятно ловяха плячката си нощем обаче, което ги правеше трудни за проследяване. Но какво да кажем за капибарите, най-големите плъхове на света, за чието месо разправяха, че било вкусно, въпреки биологичното им семейство — те се хранеха денем, нали? Толкова много неща имаше да види, а очите му все още не бяха пригодени за това. Окей, сега той щеше да си намери някое място, където да седне неподвижно, така че очите му да се настроят към нюансите от светлина и тъмнина, след което да могат да различават всяка форма или силует, непринадлежащи към околното. „Онова там е хубаво място — помисли си той — при падналото дърво…“
— Ела ми, миличък — прошепна Пиърс.
Деветдесет метра щяха да са достатъчни. Трябваше да се прицели малко по-високо, някъде в брадичката на мишената, и естественият пад в траекторията на куршума щеше да го засече точно в горната част на гръдния кош. Изстрел в главата щеше да е по-чисто, но разстоянието беше твърде голямо за това, а той искаше да бъде предпазлив.
Килгор подсвирна с уста, след което махна с ръка на Маклийн и посочи напред. Кърк кимна. Първоначалният му ентусиазъм от тази работа беше започнал рязко да се изпарява. Джунглата съвсем не изглеждаше такава, каквато си я беше представял, а това, че тук, сред нея, имаше хора, дошли, за да го нападнат, съвсем не я правеше по-привлекателна. Странно защо, той се улови, че си мисли за онзи бар за самотници в Ню Йорк, за затъмнения салон и гръмката танцова музика… и за жените. Наистина това, което ги бе сполетяло, беше много лошо. Те са — бяха, по-скоро — хора все пак. Но най-лошото сега беше, че смъртта им се оказа съвсем безсмислена. Ако Проектът се беше задвижил, тяхното жертвоприношение щеше да има някакво значение, но сега… но сега си беше чист провал и ето че той трябваше да върви сред шибаната джунгла, стиснал заредена пушка, и да се оглежда за хора, които искаха да направят с него същото, каквото беше направил той самият…
— Луи, държиш ли мишената си?
— Да!
— Окей, давай тогава — прошепна хрипливо Пиърс, след което стисна своята МР-10, центрира мишената на мушката си и нежно придърпа спусъка. Незабавният резултат беше едно тихо пуф-пуф-пуф заради трите изстрела, малко по-силният от това металически звук от презареждането и после засичането на трите куршума в гърдите на мишената. Той видя как устата на човека рязко се отвори и после силуетът рухна. Слухът му засече подобни звуци вляво от него. Пиърс изостави позицията си и се затича напред с вдигнато оръжие, последван плътно от Лоасел.
Разсъдъкът на Килгор нямаше време да анализира какво го бе сполетяло, усети само ударите в гърдите си и очите му изведнъж се взряха нагоре към короните на дърветата, сред чиито клони смътно се различаваха синкавобели резки от далечното небе. Опита се да каже нещо, но не можеше да диша много добре, а когато завъртя главата си на десетина сантиметра встрани, разбра, че няма на кого да проговори.
