деца, при това френски деца, за да увеличат до максимум натиска върху властите в Париж… и това беше добре обмислен акт… което го принуждаваше да смята, че са готови да убият дете, въпреки всички табута, свързани с такова деяние във всяко нормално човешко съзнание. Пол Белоу беше писал и чел лекции по целия свят за хора като тези, но някъде дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява дали изобщо разбира манталитета на терористите — той бе съвсем чужд на собствения му, изключително рационален поглед към реалността. Сигурно можеше донякъде да симулира техния начин на мислене, но дали наистина го разбираше? Но не това беше въпросът, който искаше да си постави точно в този момент. Той се облегна назад и затвори очи, за да потърси заслон от стреса, който със сигурност щеше да го връхлети след по- малко от час.
Кларк разбра защо го направи, но не можеше да направи същото. Той бе ДЪГА Шест и отговорността за операцията лежеше на неговите плещи… а това, което виждаше в ума си, бяха лицата, които трябваше да подхождат на имената от списъка на факса, който стискаше в ръката си. Кои от тях щяха да оживеят? Лицата отново и отново изплуваха в ума му.
Лица на дечица.
— Още не са ми отговорили — каза капитан Гасман, щом от другата страна на линията вдигнаха слушалката.
— И аз все още не съм ви определил срок — отвърна Първи. — Бих искал да се надявам, че Париж оценява добрата ни воля. Ако не се окаже така, тогава скоро ще разберат, че трябва да уважават нашата решимост. Постарайте се да ги уверите в това — завърши Рене и постави слушалката на вилката.
„Толкова с обаждането и поддържането на диалога“ — каза си Гасман. Това беше едно от нещата, които трябваше да направи в подобна ситуация, както се беше учил от тренировките и както казваха наръчниците. Да установи някаква форма на диалог и обмен на информация с престъпниците, дори някаква степен на доверие, което след това да използва в своя полза, да ги убеди да освободят някои от заложниците срещу храна или други малки отстъпки, да разколебае решимостта им, с крайната цел да предотврати престъплението без загуба на невинен живот — дори, по възможност, и живота на самите престъпници. Една истинска победа за него би означавала да ги изправи на подсъдимата скамейка и съдията да ги обяви за виновни и да ги осъди да изгният в затвора като боклук, какъвто всъщност бяха… Но първата стъпка беше да ги накара да говорят с него — нещо, за което онзи „Първи“, изглежда, не изпитваше особена охота. Този човек се чувстваше много удобно в ролята на командващ положението… и с пълно право. Нали децата бяха под дулата на оръжията им.
Съседният телефон иззвъня и щом Гасман вдигна слушалката, един глас каза:
— Кацнаха и в момента разтоварват.
— Колко?
— Половин час.
— Половин час — каза полковник Нунсио на Кларк, докато колата потегляше.
— Какво знаем дотук?
— Тридесет и пет заложници. Тридесет и три са от Франция…
— Видях списъка. Другите две какви са?
— Болни деца от една специална програма… онези, дето ги изпращат… вие започнахте такава в Америка… как й викахте?
— „Изпълни едно желание“ ли?
— Да, точно така. Момиче от Холандия и момче от Англия, и двете в инвалидни колички, и двете много болни. Не са французчета, като останалите. Това ми се струва странно. Всички останали са деца на работници в „Томпсън“, оръжейната компания. Водачът на групата се обадил в главния офис на корпорацията, оттам новините били предадени нагоре до френското правителство, с което се обяснява бързата реакция. Имам заповед да ви предложа цялата помощ, която моите хора могат да ви окажат.
— Благодаря ви, полковник Нунсио. Колко ваши хора има на място в момента?
— Тридесет и осем, пристигат още. Установен е вътрешен кордон и контрол на движението.
— А репортерите? С тях как е?
— Спираме ги зад главния портал на парка. Няма да дам на тези свине шанс да говорят публично — заяви полковник Нунсио.
Хулио Вега хвърли последния сандък на Екип две в петтонния камион и се качи в каросерията. Всичките му съекипници вече бяха заели местата си — Динг Чавес бе отпред до шофьора. Сега всички очи бяха отворени, главите изправени, и бойците оглеждаха околния пейзаж, макар това да нямаше отношение към акцията. Дори командосите понякога могат да се държат като туристи.
— Полковник, пред какви системи за наблюдение ще се изправим?
— Какво имате предвид?
— Паркът няма ли телевизионни камери из терена? Ако има — поясни Кларк, — искам да ги избегнем.
— Сега ще се обадя да разберем.
— Е? — обърна се Майк Денис към главния си техник.
— Към задния изход няма никакви камери до онази на служебния паркинг. Мога да я изключа оттук.
— Направи го.
Денис взе радиото на капитан Гасман, за да даде указания за подхода на пристигащите превозни средства, като междувременно погледна часовника си. Първите изстрели бяха проехтели преди три часа и половина. А сякаш беше изминала цяла вечност.
— Вашият испански е много изискан, сеньор Кларк — каза полковник Нунсио, докато влизаха в парка. — Но не мога да определя произношението.
— Индианаполис — отвърна Джон. Вече беше може би последният светъл миг от деня. — Лошите как ви говорят?
— На какъв език, искате да кажете? На английски, засега.
А това беше първият добър повод за въздишка на облекчение за деня — езиковите умения на доктор Белоу не бяха добри, а той трябваше да почне работа веднага щом колата му пристигнеше: след около пет минути.
На вратата ги посрещна поредният граждански гвардеец, който отдаде чест на полковник Нунсио.
— Сеньор Кларк, това е капитан Гасман — каза полковникът.
— Здрасти. Аз съм Джон Кларк. Екипът ми пристига след няколко минути. Бихте ли опреснили знанията ми какво става тук?
Гасман го подкани към масата в средата на конферентната зала, чиито стени бяха покрити с екрани, свързани с телекамерите и с друго електронно оборудване, чието предназначение не беше ясно. На масата беше опъната голяма карта-скица.
— Всички престъпници са ето тук — каза Гасман и почука с пръст по замъка в средата на парка. — Смятаме, че са десет души, с тридесет и пет заложници, всички деца. Говорих с тях няколко пъти. Държа връзка с лице от мъжки пол, вероятно французин, който се нарича „Първи“. Разговорите не стигнаха доникъде, но имаме копие на исканията им — дванадесет осъдени терористи, главно във френски затвори, но има и няколко в испански.
Кларк кимна. Това вече го знаеше, но схемата на парка беше новост. Най-напред огледа атракциите — кои са видими откъм замъка и кои не. После попита:
— Нещо за там, където са те? Чертежи, искам да кажа.
— Ето — обади се един от парковите инженери. — Прозорците са тук, тук, тук и тук. Стълбищата и асансьорите са отбелязани. — Кларк ги съпостави с картата. — Разполагат със стълбище до покрива, който е на четиридесет метра над уличното ниво. Имат видимост във всички посоки, по всички улици.
— Ако поискам да хвърля поглед на нещата, кое е най-подходящото място?
— Това е лесно. Атракцията „Пикиращия бомбардировач“, на върха на първия хълм. Там човек е адски нависоко, почти на сто и петдесет метра.
