цел, един човек, една цел.
— Оръжия на предпазител — дойде отговорът на Кларк. — Повтарям, оръжия на предпазител. Потвърди.
— Прието, Шест, оръжия на предпазител. — Сержант Джонстън свали пръста си от спусъка. Но какво ставаше там?
— Гадняр — изръмжа тихо Ковингтън. Двамата с Чавес бяха само на четиридесет метра от него и имаха пряка видимост. Момиченцето се беше сгушило в лявата страна на количката и се мъчеше да погледне нагоре и назад към мъжа, който я буташе. Беше около четиридесетгодишен, с мустаци, но без брада, среден на ръст, на тегло и на телосложение, с тъмни очи, които не изразяваха нищо. Паркът беше толкова тих, толкова безлюден, че можеха да чуят скърцането на гумените колелета по каменната настилка на двора.
— Къде е мама? — попита Ана на английски.
— Ще я видиш след малко — обеща Девети. Количката зави покрай сводестия вход към замъка, заобиколи покрай една статуя и пое към двора. Девети я спря в средата на широката алея и се огледа.
Тук навън трябваше да гъмжи от полицаи, но той не забеляза никакво движение — само вагончетата на „Бомбардировача“ — не беше нужно да ги поглежда, за да се увери, че се движат: познатият шум говореше ясно. Наистина много лошо. Девети посегна към колана си, измъкна пистолета и…
— Оръжие. Той извади пистолет! — докладва Хомър Джонстън. — О, мамка му, той ще…
…Андре стреля в гърба на Ана и куршумът премина точно през сърцето й. Отпред, на плоската детска гръд бликна кърваво петно и главичката на детето клюмна. В същия момент мъжът бутна количката и тя се затъркаля по полегатата алея и покрай каменната стена, докато най-сетне не спря на равното.
Ковингтън измъкна беретата и я вдигна. Нямаше да е лесен изстрел, но разполагаше с девет патрона и те бяха предостатъчни, но…
— Оръжие на предпазител! — гръмна радиослушалката в ухото му. — Оръжие на предпазител! Не стреляй! — заповяда Кларк.
— Мамка му! — изхриптя Чавес.
— Да — съгласи се англичанинът. — Прав си. — Прибра пистолета в кобура и проследи с очи мъжа, който се обърна и закрачи обратно към укритието на каменния замък.
— На цел съм. Снайпер Две-едно на цел! — съобщи Джонстън.
— Не стреляй! Тук Шест, оръжия на предпазител, по дяволите!
— Мамка му! — изрева Кларк в командния център и удари с юмрук по масата. — Мамка му!
И в този момент телефонът иззвъня пък.
— Да? — каза Белоу.
— Получихте предупреждението ми. Включете веднага електричеството или ще убия друг заложник — каза Първи.
15. Бели шапки
— Нищо не можехме да направим, Джон. Нищичко — заяви Белоу.
— И сега какво? — попита Кларк.
— Сега трябва да им включим тока.
Пред очите им, приковани в телемониторите, трима мъже се затичаха към детето. Двама бяха от Гуардия Сивил. Третият беше доктор Хектор Вайлер.
Чавес и Ковингтън проследиха същото, но от по-близо. Вайлер носеше бяла лабораторна престилка, универсалната униформа на лекарите, и устремът му да се добере до детето прекъсна рязко, когато докосна все още топлото, но отпуснато телце. Смъкналите се изведнъж рамене на доктора казваха всичко. Куршумът беше преминал точно през сърцето. Докторът каза нещо на ченгетата и те подкараха количката извън двора, завивайки точно покрай членовете на ДЪГА.
— Почакай, докторе — извика Чавес и излезе от укритието си да погледне. Собствената му жена носеше нов живот в корема си и този нов живот в момента сигурно мърдаше и подритваше, а Санди сигурно седеше в дневната и гледаше телевизия или четеше. Лицето на момиченцето беше кротко, като че ли то бе заспало, и Чавес не можа да се сдържи да не посегне и да не погали меката косица. — Кое е това дете?
— Просто болно дете, може би фатално. Картонът й е в кабинета ми. Когато такива деца идват тук, получавам резюме на състоянието им, та ако възникнат спешни обстоятелства… — Докторът прехапа устни. — Вероятно умираше, но още не беше мъртва, все още имаше надежда.
Вайлер беше син на майка испанка и баща германец, емигрирал в Испания след Втората световна война. Беше учил упорито, за да стане лекар и хирург, а този акт, убийството на дете, задраскваше всичко. Някой беше решил с лека ръка да обезсмисли цялото му обучение и опит. Никога не беше изпитвал гняв — беше свит и кротък човек, — но сега го изпита.
— Ще ги убиете ли?
Чавес вдигна очи. В тях нямаше сълзи. Може би щяха да се появят по-късно. Ръката му все още лежеше върху главата на момичето. Косата й не беше много дълга, но той не знаеше, че едва е израсла след поредната процедура на химиотерапия. Знаеше само, че сега детето трябваше да е живо и че той, докато гледаше безпомощно как го убиват, не бе успял да направи това, на което бе посветил целия си живот.
— Да — отвърна той на доктора. — Ще ги убием.
Махна с ръка на колегата си и двамата придружиха останалите към лекарския кабинет. Крачеха бавно. Вече нямаше никаква причина да бързат.
„Това ще свърши работа“ — помисли си Малой, докато оглеждаше прясно боядисаното от едната страна на „Найт Хоук“. Надписът гласеше „Р01ЛС1А“.
— Готови ли сме, Харисън?
— Да, сър. Сержант Нанс, време е да задвижим.
„Найт Хоук“ се издигна в небето и Малой включи радиостанцията.
— ДЪГА, тук Мечо, край.
— Мечо, тук ДЪГА Шест, чувам те, край.
— Мечо във въздуха, след седем минути съм при вас.
— Прието. Обикаляй над зоната, докато не ти кажем друго.
— Прието, сър. Ще ви уведомя, щом минем на орбита. Край. — Нямаше за какво да се бърза.. Малой килна носа на машината и се понесе през сгъстяващия се мрак. Слънцето вече почти беше залязло. Светлините на парка в далечината се приближаваха.
— Кой сте вие? — попита Чавес.
— Франсиско де ла Крус — отвърна мъжът. Кракът му беше бинтован и изглежда, го болеше.
— Видяхме ви на записа — каза Ковингтън, хвърли поглед към меча и щита и кимна в знак на уважение към седналия мъж. Мечът изглеждаше адски внушително и макар да не можеше да се сравнява с МР-10, вероятно беше доста добро оръжие.
— Дете? Те са убили дете? — попита де ла Крус.
— Ана Гроот, на десет години и половина — каза доктор Вайлер, който преглеждаше здравния картон на детето. — Остеосаркома с метастази, смъртно болна… Оставал й е месец и половина.
Двамата испански полицаи положиха телцето върху кушетката за прегледи и го завиха с чаршаф. Единият, изглежда, беше готов да се разплаче, и сякаш само гневът, каращ ръцете му да треперят, го спираше.
— Джон сигурно сега се чувства адски говняно — каза Чавес.
— Той беше длъжен да го направи, Динг. Моментът не беше подходящ за действие…
— Знам, Питър. Но как, мамка му, да го кажем на нея? — Пауза. — Докторе, да ти се намира случайно
