Това го имаше на чертежите.
— Точно шестнадесет метра. И още седемдесет сантиметра за бойниците.
— Въжетата ще свършат работа — каза Еди Прайс.
Планът започваше да се сглобява. Той и Динг, както при първата акция, трябваше да се озоват между децата и терористите и да стрелят в движение. Вега, Лоасел, Мактайлър и Пиърс щяха да имат за основна задача да избият обектите в командната зала в замъка, но това щеше да се реши най-накрая, едва след като проникнеха в помещението. Екип едно на Ковингтън щеше да нахлуе нагоре по стълбището от подземието, със задача да спрат всеки терорист, който би се опитал да избяга, и в същото време да прикриват Екип две, ако нещо при щурма им се объркаше.
Старши сержант Прайс и Чавес отново огледаха чертежите, измервайки разстоянията, които трябваше да се покрият, и времето, необходимо за това. Изглеждаше възможно, дори вероятно, че ще се справят. Динг вдигна очи към останалите.
— Някакви забележки?
Нунън се обърна и се вгледа в изображението от фиброоптичното устройство, което беше инсталирал преди малко.
— Изглежда, че стоят главно зад контролните панели. Двама хвърлят по едно око на децата, но не са особено притеснени… логично, те са само деца, не са възрастни, които биха могли да предприемат истинска съпротива… но… достатъчно е само едно от тези копелета да се обърне и да пусне откос и…
— Мдаа. — Динг кимна. Факт, който не можеше нито да се отрече, нито да се избегне. — Е, ще трябва да стреляме бързо. Някакъв начин да ги отвлечем малко?
Белоу се замисли.
— Ако им кажа, че планът е в действие… рисковано е. Ако си помислят, че ги лъжем, могат да започнат да си го изкарват на заложниците, но от друга страна, вероятно Първи ще изпрати двама свои хора в подземието — това е най-вероятният начин да напуснат зоната според мен. Освен това, ако можем да поиграем още малко с наблюдателните камери и да придърпаме някой от тях…
— Да, и ги гръмваме на място — каза Кларк. — Питър?
— Влезем ли им на двайсет метра, после е лесна работа. Плюс това, режем лампите преди да ударим. За да ги объркаме.
— На стълбищата има аварийно осветление — намеси се Майк Денис. — Включва се, когато токът угасне… мамицата му, две такива лампи има и в командния център.
— Къде? — попита Чавес.
— В левия… искам да кажа, североизточния ъгъл, и в югозападния. От обикновените, по две лампи, като автомобилни фарове, работят на батерия.
— Окей, никакви ПНВ-та при влизане, но въпреки това изключваме лампите преди да ударим, просто за отвличане — каза Динг. — Питър?
Майор Ковингтън кимна.
— Би трябвало да подейства.
Кларк наблюдаваше и ги слушаше, принуден да остави преките си подчинени да извършат цялото планиране и обсъждане. За него оставаше правото на коментар, ако допуснеха някаква грешка, каквато до този момент нямаше. Най-много му се искаше просто да вземе една МР-10 и да тръгне със стрелците, но не можеше да го направи. Изруга наум. Командването не носеше такова удовлетворение, както водачеството.
— Ще ни трябва медицински екип, в случай че на някой от лошите му излезе късметът — каза Джон на полковник Нунцио.
— Ами, имаме един, само че е извън парка…
— Доктор Вайлер ще се справи — каза Майк Денис. — Той е учил травматология.
— Окей, като дойде моментът, ще го предупредим да е в готовност. Доктор Белоу, кажи на Първи, че французите са клекнали и че техните приятелчета ще са тук след… Какво мислиш?
— Към десет и двадесет. Ако го приемат, това е отстъпка, но такава, че може да ги успокои малко… поне би трябвало.
— Обаждай се — нареди Джон Кларк.
— Да? — каза Рене.
— Санчес го освобождават от „Льо Санте“ след около двайсет минути. Шестима от останалите също, но има проблем с последните трима. Не съм сигурен какво точно означава това. Ще ги откарат на международно летище „Дьо Гол“ и оттам ще ги докарат с „Еърбъс“ 340 на „Ер Франс“. Смятаме, че ще пристигнат тук някъде към двадесет и два и четиридесет. Това приемливо ли е? Обаче как ще откараме вас и заложниците при тях? — попита Белоу.
— С автобус. Ще докарате автобуса плътно до замъка. Ще вземем десетина от децата, другите ще оставим, като проява на добра воля от наша страна. Кажете на полицията, че знаем как да придвижим децата, без да им дадем шанс да направят нещо глупаво, и че всеки опит за измама ще има сериозни последици.
— Не искаме да пострадат повече деца — увери го Белоу.
— Ако направите това, което ви казах, няма да се наложи, но разберете — продължи твърдо Рене, — ако направите някаква глупост, дворът ще почервенее от кръв. Разбирате ли това?
— Да, Първи, разбирам.
Рене остави слушалката на вилката и каза:
— Приятели, Илич пристига. Французите приеха исканията ни.
— Изглежда доволен — каза Нунън, взрян в черно-бялото изображение.
Онзи, който трябваше да е господин Първи, стоеше прав, после пристъпи към един от останалите терористи и като че ли си стиснаха ръцете.
— Не мислете, че сега ще се отпуснат — предупреди Белоу. — Напротив, сега ще бъдат още по- нащрек.
— Да, знам — увери го Чавес.
„Но ако си свършим работата както трябва, няма никакво значение колко са нащрек.“
Малой пое обратно към въздушната база за презареждане, което отне половин час. Докато беше там, чу какво щеше да стане след час. В задния отсек на „Найт Хоук“ сержант Нанс приготвяше въжетата, всяко точно по петнадесет метра и двадесет и четири сантиметра, и ги връзваше за халките на пода на хеликоптера. Също като пилотите, Нанс имаше пистолет. Не очакваше да се наложи да го използва, при това беше средно добър в стрелбата, но оръжието го караше да се чувства като част от екипа, а това беше важно за него. Той проконтролира зареждането, завинти капачката на резервоара и докладва на Малой, че са готови за полет.
Малой вдигна „Найт Хоук“ във въздуха и го насочи към Световния парк. От този момент полетният режим се промени. След като се озова над парка, „Найт Хоук“ не завъртя в кръг, а започна да прелита през няколко минути в права линия над замъка, сякаш отегчен от доскорошното кръжене.
— Действаме — обяви Чавес на екипа си. Тези, които участваха пряко в операцията, се запътиха към подземния коридор и после излязоха навън, където ги чакаше испански военен камион. Качиха се и той потегли през огромния паркинг.
Дитер Вебер си избра позиция срещу сержант Джонстън, върху един плосък покрив на театрална сграда, където на децата се прожектираха анимационни филмчета, само на сто и двайсет метра от източната страна на замъка. Разгъна пенопластовата си постелка, намести пушката на стойката и се зае да настройва десетократно увеличаващия телескопичен мерник. След малко докладва:
— Снайпер Две-две на позиция.
— Много добре, докладвай при необходимост — отговори Кларк и попита: — Ал?
Стенли изглеждаше мрачен.
— Фрашкано е с оръжие, а при толкова деца…
