зданието, за да запали кибритена клечка, която използва… …за да запали лула…
Да запали лула! Попов се изненада от собствената си реакция. Примигна и се наведе напред. Камерата не фокусира, но съвсем ясно се виждаше, че онзи пуши лула: пуфкаше дим на всеки няколко секунди и говореше с един от другарите си… не правеше нищо особено, просто изричаше спокойно някакви незаписани думи, като всички други такива хора след успешно изпълнение на бойна задача. Несъмнено обсъждаха кой какво е направил, кое е станало според плана и кое не. Все едно че бяха в някакъв клуб или бар, тъй като добре тренираните хора винаги говореха по един и същи начин при подобни обстоятелства — работата бе свършена и започваше фазата с обсъждането на поуките. Обичайният белег за професионализъм. После картината се смени и показаха в едър план някакъв американски репортер, който продължи да дрънка още малко, до прекъсването за поредните реклами, и щеше да продължи, както обяви говорителят от студиото, с някаква политическо събитие във Вашингтон. Попов пренави лентата, изкара я и се пресегна за друга. Пъхна я във видеото и я превъртя до инцидента в Берн, през фазата с обезвреждането и крайния епизод, където… да, един мъж си беше запалил лула. Това го беше запомнил — нали гледаше от другата страна на улицата.
После взе лентата с репортажа от виенския инцидент и… да, в края един мъж си беше запалил лула. Във всеки от трите случая имаше мъж, висок около сто и осемдесет сантиметра, който правеше един и същи жест с драскането на кибрита, държеше лулата си по един и същи начин и жестикулираше на някой друг, по един и същи начин…
— Добре, добре — каза Попов и прекара още половин час в пренавиване и връщане на лентите. Облеклото беше едно и също и в трите случая. Мъжът беше с един и същи ръст, с едни и същи жестове и стойка, оръжието бе преметнато по един и същи начин, всичко беше едно и също… А това означаваше един и същи мъж… в три различни държави.
Но този мъж не беше швейцарец, както не беше австриец или испанец. Попов се замисли за други факти, ‘ които можеше да различи от визуалната информация, с която разполагаше. На лентите се различаваха и други хора. Пушачът на лула често беше заедно с друг мъж, по-нисък от него, на когото онзи с лулата като че ли говореше с някакво приятелско уважение. Мяркаше се и още един, едър, мускулест, който на две от лентите мъкнеше тежка картечница, но на третата, на която носеше дете, картечницата я нямаше. Значи на лентите си той имаше двама, и може би трети мъж, които се бяха появили в Берн, във Виена и в Испания. Във всеки от случаите репортерите бяха приписали спасяването на местната полиция, но не, истината не беше такава! Тогава кои бяха тези хора, които се появяваха със скоростта и категоричността на мълния — в три различни държави… двата пъти, за да приключат операции, които той самият беше предизвикал, и веднъж, за да прекратят инцидент, започнат от други — а кои пък бяха те, той нито знаеше, нито го интересуваше. Репортерите твърдяха, че били поискали освобождаването на стария му приятел, Чакала. Глупаци. Французите щяха по-скоро да изхвърлят трупа на Наполеон от гробницата в Париж, отколкото да предадат този убиец. Илич Рамирес Санчес, наречен с бащиното име на Ленин от баща си — комунист. Попов разтърси глава, за да махне тази мисъл от ума си. Току-що беше открил нещо с изключителна важност. Някъде в Европа съществуваше екип със специално предназначение, който прекосяваше международните граници толкова лесно, колкото някой бизнесмен, качил се на самолет, който имаше свободата да действа в различни страни, който изместваше и вършеше работата на местната полиция… и я вършеше добре, експертно… а и тази, последната им операция, никак нямаше да им навреди, нали така? Престижът им и международното одобрение към тях само щеше да нарасне след освобождаването на децата в Световния парк…
— Добре, добре — отново прошепна той. Тази нощ беше разбрал нещо с изключителна важност и за да го отпразнува, си наля нова водка. Сега трябваше да го проследи по-нататък. Но как? Отказа се да мисли за това и заспа с тази мисъл, разчитайки на обучения си мозък да му предложи нещо.
Вече си бяха почти у дома. Оръжията им бяха надлежно разглобени и прибрани в пластмасовите куфарчета, а в поведението им вече не се четеше никакво напрежение. Някои от мъжете се майтапеха. Други обясняваха какво са направили на членовете на екипа, които не бяха имали шанс да участват пряко. Майк Пиърс, забеляза Кларк, говореше особено оживено със съседа си. Сега той беше убиецът номер едно на ДЪГА. Хомър Джонстън си приказваше нещо с Вебер… двамата бяха направили някакво споразумение, разбрали се бяха нещо помежду си. Вебер беше произвел красив, макар и извън правилника изстрел, за да изкара от действие узито на терориста, позволявайки на Джонстън да… „Ама разбира се — каза си Джон, — той не е искал просто да убие копелето, което застреля момиченцето.“ Беше поискал да го заболи, да го прати в ада със специално, лично послание. Трябваше да поговори със сержант Джонстън по този въпрос. Това беше категорично извън правилника на ДЪГА. Беше непрофесионално. Директното убийство на копелетата беше напълно достатъчно. Винаги можеш да разчиташ на Господ да се оправи с по-специалното отношение. Но пък… е, можеше да разбере това? Имаше преди време едно копеленце, Били, към което самият той беше приложил по-особен начин на разпит в камерата за декомпресия, и макар да си го спомняше със смесица от болка и срам, навремето го мислеше за справедливо… а и беше получил информацията, която му трябваше, нали? И все пак трябваше да поговори с Хомър, да го посъветва никога вече да не прави такова нещо. И Хомър щеше да го послуша, Джон знаеше това. Веднъж се беше изкушил, а обикновено веднъж беше достатъчно. Трябва да му е било много трудно да държи пръста си на спусъка и да гледа убийството на едно дете, и цялата сила, с която може моментално да отмъсти, да е в опитните му ръце, и въпреки това да не направи нищо. „Ти самият щеше ли да го направиш, Джон?“ — запита се Кларк и усети как колесникът опря в пистата на Херефорд.
От друга страна, неговата идея, възгледът му за ДЪГА действаше доста добре, нали? Три акции, три чисто изпълнени задачи. Двама убити заложници, единият още преди екипът му да пристигне в Берн, другият — малко след като пристигнаха в парка, нито един поради небрежност или грешка от страна на хората му. Представянето им дотук беше почти най-съвършеното от всичко, което беше виждал. Дори неговите приятели, зверовете от Трета ГСО във Виетнам, не бяха толкова добри, а това беше нещо, което той никога не беше очаквал да каже, нито да си помисли. Тази мисъл го споходи изведнъж и също толкова неочаквано той се просълзи, че е удостоен с честта да командва такива воини — да ги изпрати на акция и да ги върне като сега, усмихнати, мятащи снаряжението си на рамене, готови да слязат и да се качат в камионите. Неговите хора.
— Барът е отворен! — извика им Кларк.
— Малко е късно, Джон — отбеляза Алистър.
— Ако вратата е заключена, Пади ще я издуха — настоя Кларк с коварна усмивка.
Стенли помисли малко и кимна.
— Май си прав. Момчетата заслужават по някоя и друга халба.
Освен това той знаеше как да се оправя със заключени брави.
Влязоха в клуба направо с бойните си костюми. Барманът ги очакваше. Вътре имаше още няколко души, главно бойци от СВС, които допиваха последните си халби. Неколцина от тях изръкопляскаха. Джон пристъпи до бара и поръча бира за всички.
— Ей това най го обичам — каза Майк Пиърс и отри пяната от устата си.
— Двама ли, Майк? — попита Кларк.
— Аха — кимна Пиърс. — Оня на бюрото, при телефона. Тап-тап! — Пиърс опря два пръста в слепоочието си.
После още един, дето стреляше зад едно от бюрата. Скочих горе и му пуснах три, извъртях се и още три в тила. Чао, момчето ми. После още един заедно с Динг и Еди. Тая част от бачкането не би трябвало да ми харесва, знам, но… Но Боже мой, колко ми беше гот да сваля тези шибалници. Да убиват деца! Е, повече няма да правят такива работи! Не и докато съм жив.
— Добра работа свърши, Майк — каза Джон и вдигна чашата си за наздравица.
Майк поне нямаше да има кошмари, помисли си Кларк, докато отпиваше от тъмната бира, и се огледа. Джонстън бе сложил ръка на рамото на германеца и несъмнено му благодареше за чудесния изстрел, с който беше извадил от строя узито на убиеца. Кларк отиде при тях.
— Знам, шефе — каза Хомър веднага. — Никога вече, но проклет да съм, знаеш ли колко ми беше гот!
— Ти го каза: никога вече, Хомър.
