Пит вече агонизираше. Време беше да го преместят. Килгор се разпореди незабавно и двама санитари, облечени в нови защитни костюми дойдоха, натовариха алкохолика на една болнична количка и го откараха в клиничния отдел. Килгор тръгна след тях. Клиничният отсек представляваше точно копие на помещението, в което уличните отрепки се изтягаха по цял ден и се наливаха с пиене, очаквайки, без да го знаят, края на симптомите си. Сега той ги беше докарал всичките до точката, при която нито алкохолът, нито умерените дози морфин можеха да притъпят болките. Санитарите положиха Пит на едно легло, до което имаше електронно управляема система с банки. Килгор вкара иглата в главната вена на Пит, превключи електронното табло и секунди след това пациентът се отпусна, макар „Шива“ да продължаваше да го яде жив. Друга интравенозна система щеше да го подхранва, за да поддържа телесните му функции и да му вкарва всевъзможни лекарства, за да се установи дали някои от тях няма да имат благоприятен ефект срещу „Шива“. Разполагаха с цял склад от такива лекарства, вариращи от антибиотици — за които се предполагаше, че ще бъдат безполезни срещу тази вирусна инфекция — до Интерлевкен-2, който, смятаха някои, можеше и да помогне, плюс омаломощени антитела на „Шива“, взети от опитни животни. Нито едно не се очакваше да подейства, но трябваше да се проверят всички, за да са сигурни, че няма да помогнат, иначе можеха да ги изненадат, когато епидемията се разпространеше. Ваксината Б се очакваше да подейства и сега се изпробваше върху новата контролна група от човешки индивиди, отвлечени от баровете на Манхатън, наред с прословутата Ваксина А, чието предназначение беше твърде различно от това на Б. Нанокапсулите, създадени в другия край на сградата, щяха наистина да свършат голяма работа.
Обект Ж4, Мери Банистър, усещаше болки в стомаха и засега само леко неразположение, но това не я безпокоеше особено. Такива неща бяха обичайни и на нея не й беше чак толкова зле — няколко хапчета антиацид сигурно щяха да помогнат, и тя си взе от добре зареденото медицинско шкафче. Като изключим това, тя се чувстваше твърде сладко, усмихваше се на себе си в огледалото и това, което виждаше, й харесваше — младичка, привлекателна жена, облечена в розова копринена пижама. С тази мисъл тя излезе от стаята, с разпусната пухкава коса и пружинираща походка. Чип я чакаше в дневната, четеше някакво списание, отпуснат на дивана, и тя отиде право при него и седна.
— Здрасти, Чип.
— Здрасти, Мери. — Той отвърна на усмивката й и я погали по ръката.
— Повиших валиума в закуската й — каза Барбара Арчър в контролната зала, докато настройваше камерата на близък план. — Както и другото. — „Другото“ беше медикамент за притъпяване на половите задръжки.
— Днес изглеждаш много хубава — каза Чип.
— Много си мил. — Отново усмивка.
— Изглежда много унесена.
— Би трябвало — отбеляза хладно Арчър. — Толкова съм й вкарала, че и монахиня ще зареже обета си и ще тръгне за мъж.
— А той?
— О, той… полови хормони не съм му давала. — Доктор Арчър придружи думите си с лек кикот.
В потвърждение на което Чип се наведе и целуна Мери по устните. Двамата бяха сами в дневната.
— Как изглежда кръвната й картина, Барб?
— Гъмжи от антитела и започват да се появяват малки тухлички. Симптомите трябва да се появят след няколко дни.
— Яж, пий и се весели, народе, защото другата седмица ще умреш — отбеляза лекарят.
— Колко жалко — съгласи се доктор Арчър. Лицето й изразяваше толкова чувство, колкото би изпитал човек, когато види мъртво куче в канавката край пътя.
— Хубава фигура има — каза мъжът, когато горната част на пижамата започна да се свлича. — Не съм гледал порно от доста време, Барб. — Видеолентата се въртеше, разбира се. Протоколът на експериментите беше железен. Всичко трябваше да се записва, за да може персоналът да следи цялата изпитателна програма. „Хубави цици“ — помисли си мъжът едновременно с Чип, малко преди той да ги погали на екрана.
— Когато дойде, беше доста срамежлива. Транквилизаторите наистина действат, потискат ги.
Поредното клинично наблюдение. От този момент нататък нещата започнаха да се развиват бързо. Двамата лекари отпиваха от кафето си и наблюдаваха. Транквилизатори или не, основните човешки инстинкти се задвижиха и само след пет минути Чип и Мери започнаха да се чукат лудо, с обичайните звукови ефекти, а след още няколко лежаха един до друг върху мъхестия килим и се целуваха уморено и доволно; ръката му галеше гърдите й, очите му бяха притворени, дишаше дълбоко и равномерно, изтегнат по гръб.
— Е, Барб, ако не друго, имаме поне по едно хубаво развлечение за уикенда за нашите двойки тук — отбеляза мъжът с лукава усмивка. — Колко предполагаш ще мине, докато кръвта му прихване?
— Три-четири дни, докато започне да показва антитела. — Чип не беше минал през „душа“ като Мери.
— Какво става с опитните с ваксините?
— Четирима са с А. Оставили сме трима незаразени обекти за изпитанията с Б.
— Охо? И кои оставяме живи?
— М2, МЗ и Ж9 — отвърна доктор Арчър. — Те, изглежда, имат правилни възгледи. Един дори е член на клуб „Сиера“, представяш ли си? Другите обичат дивата природа и би трябвало да приемат това, което правим.
— Политически критерии при научни изпитания… ама къде отиваме ние? — попита с усмивка мъжът.
— Ами, щом ще живеят, по добре да са хора, които ще могат да го приемат — отбеляза Арчър.
— Така е. — Кимване. — До каква степен сме сигурни с Б?
— Много голяма. Очаквам да се окаже деветдесет и седем процента ефективна, може би малко повече — каза тя сдържано.
— Но не и сто?
— Не, „Шива“ е малко гадничък за толкова — поясни Арчър. — Опитите с животните са малко жестоки, признавам, но резултатите следват компютърния модел почти точно. В това отношение Стив се оказа много добър.
— Берг е много способен — съгласи се докторът. — Но знаеш ли, Барб, това, което правим тук, не е съвсем…
— Знам — каза тя. — Но всички го знаехме, когато дойдохме.
— Така е.
Той кимна покорно, притеснен от вътрешния си глас. Е, неговото семейство щеше да оцелее, а и освен това споделяше неговата любов към планетата и нейните многообразни обитатели. Но… но, тези две същества на телеекрана — те бяха човеци, също като него самия, а той току-що беше надничал в интимните им преживявания като някакъв перверзен тип. О, да, те го бяха направили само защото бяха задръстени с дрога, дадена им чрез храната или под формата на хапчета, но двамата бяха осъдени на смърт и…
— Слушай, я се стегни! — скастри го Арчър, сякаш разчела мислите му. — Те поне получиха малко любов, нали? Това е адски много повече от онова, което ще получи останалата част от света…
— Не съм длъжен да ги гледам. — Да бъде воаьор не влизаше в неговите представи за забавно и той много често си повтаряше, че няма да му се наложи да наблюдава това, на което помагаше да започне.
— Не, но все пак ще го разберем. Ще го показват по телевизионните новини, нали? Но тогава наистина ще бъде твърде късно и ако те разберат, последният им съзнателен акт ще бъде да се вдигнат срещу нас. Виж, тази част от програмата наистина ме тревожи.
— Проектният комплекс в Канзас е адски добре защитен, Барб — увери я мъжът. — А този в Бразилия още повече. — Където евентуално щеше да отиде и той. Джунглата винаги го беше очаровала.
— Можеше да бъде и по-добре — каза Барбара Арчър.
— Светът не е лаборатория, докторе, не забравяй.
„Та нима не е тъкмо в това предназначението на проект «Шива», Господи?“ — зачуди се той. Е, още
