Хомър Джонстън се спусна тичешком по стълбата на „Бомбардировача“, като на три пъти едва не се препъна, и после пак тичешком преодоля неколкостотинте метра до замъка. Там имаше лекар с бяла престилка, който преглеждаше мъжа, когото Джонстън беше застрелял.
— Как е той? — попита сержантът, след като се озова при тях. Беше съвсем ясно. Ръцете на мъжа се притискаха в корема и бяха покрити с кръв, която изглеждаше странно черна под светлините на двора.
— Няма да оживее — каза доктор Вайлер.
— Това е същият, който застреля момиченцето — каза Джонстън. — Май съм се прицелил малко настрани — продължи той, взирайки се в отворените очи и сгърченото в гримаса лице. Ако беше сърна или елен, щеше просто да го довърши с куршум в главата, но в човешки цели не беше редно. „Умри бавно, шибалник“ — помисли си той, без да го казва на глас. Дори се разочарова, че докторът му би обезболяваща инжекция, но лекарите трябваше да изпълняват дълга си, както и той своя.
— Много ниско — каза Чавес, който се бе приближил до тях.
— Дръпнах спусъка малко твърдо — отвърна снайперистът.
Чавес го погледна в очите.
— Да, личи си. Прибирай такъмите.
— Ей сега — каза снайперистът, погледна очите на жертвата си и тихо промълви:
— Лека нощ, хубавецо.
В медицинския кабинет имаше много подмокрени гащички и много от децата все още бяха с широко отворени очи след преживения кошмар, който щяха да запомнят през целия си живот. Бойците на ДЪГА се суетяха около тях. Един превърза единствената рана, всъщност драскотина, на едно момченце.
Центурион де ла Крус все още беше тук — бе отказал да го евакуират. Бойците в черно започнаха да свалят бронежилетките си и той забеляза по пагоните на бойните им якета крилцата на парашутисти — американски, британски и германски, и попита:
— Кои сте вие?
— Съжалявам, но не мога да ви отговоря — отвърна Чавес. — Но видях какво направихте на видеозаписа. Добре се справихте, сержант.
— Вие също сте испанец, нали?
— Чавес. Доминго Чавес.
— Американец? — Да.
— А децата? Има ли пострадали?
— Само онова ей там.
— А… престъпниците?
— Те няма повече да нарушават законите, амиго. Нито един — увери го водачът на Екип две.
— Буено. — Де ла Крус се пресегна и стисна ръката му. — Трудно ли беше?
— Винаги е трудно, но се тренираме за трудни неща, а хората ми са най-добрите.
— Личи си — съгласи се де ла Крус.
— На вас също. — Чавес се обърна. — Ей, момчета, това е човекът, който им излезе с меча.
— Охо, сериозно? — Майк Пиърс се приближи. — Тоя го довърших заради вас. Мъжки ход, човече. — Пиърс хвана ръката му и я разтърси. Останалите бойци направиха същото.
— Аз трябва… трябва да… — Де ла Крус се изправи, закуцука към вратата и след малко се върна. Държеше…
— Какво е това, по дяволите? — попита Чавес.
— Орелът на легиона, Шести Виктрикс — заяви центурионът и му го подаде. — Победоносният легион. Сеньор Денис, кон пермисо?
— Да, Франсиско — кимна съвсем сериозно уредникът на парка.
— С дълбоко уважение от моя легион, сеньор Чавес. Пазете го на почетно място.
Динг го взе. Проклетото нещо тежеше поне десет кила и на всичкото отгоре беше позлатено. Щеше да е много подходящ трофей за клуба в Херефорд.
— Ще го направим, приятелю — обеща той на бившия сержант и погледна Джон Кларк.
Стресът вече отшумяваше, заменен както обикновено от възторга и умората. Бойците гледаха децата, които бяха спасили — те все още бяха притихнали и смълчани, но бяха доволни, че скоро ще са при родителите си. После се чу шумът на пристигащ автобус.
— Време е да тръгваме — каза Джон и също стисна ръката на де ла Крус.
Навън, под открито небе, Еди Прайс трябваше да изпълни ритуала си. С вече пълна лула, той измъкна от джоба си кибрита, драсна клечката в каменната стена на медицинския пункт и запали лулата си. Около него щъкаха родителите — едни навътре, други навън, прегърнали дечицата си, много от тях — разплакани от щастие.
— Вие от Легиона ли сте? — попита полковник Гамелин.
— В известен смисъл, мосю — каза Луи Лоасел на френски.
После вдигна глава и видя една от наблюдателните камери, насочена право във вратата, сигурно за да запамети събитието.
16. Откритие
Успешното приключване на операцията в Световния парк се превърна в проблем за някои и един от тези някои беше полковник Нунсио. Местните медии решиха, че той е офицерът, командвал операцията, и той моментално беше обсаден с искания за подробности. Той до такава степен беше успял да изолира събитието от пресата, че дори началниците му в Мадрид имаха съвсем смътна представа какво всъщност е станало, и това обстоятелство също натежа при взимането на решение. Ето защо полковникът реши да пусне записа от Световния парк — смяташе, че това е възможно най-невинният материал, тъй като показваше съвсем малко. Най-интересната част беше десантът на екипа стрелци от хеликоптера на покрива на замъка до прозорците на контролната зала, а това, прецени Нунсио, си беше чиста дреболия — продължаваше не повече от четири минути, колкото Пади Конъли да постави зарядите на рамките на прозорците и да се отдръпне, за да ги взриви. Нищо от стрелбата вътре в помещението не беше записано, тъй като нали самите терористи бяха разбили наблюдателната камера. Елиминирането на часовия на покрива на зданието беше записано, но не бе пуснато поради отвратителната гледка на пръскащата се глава, а по същия начин се постъпи с последния — онзи, който се казваше Андре и който бе убил холандското момиче — тази сцена също беше записана, но беше изтрита по същата причина. Всичко останало беше пуснато. Разстоянието на камерите от сцената на събитията предпазваше участниците от възможността да бъдат разпознати. Пуснати бяха дори кадрите с хората от спасителния екип — лицата им не се различаваха — как носят някои от спасените деца — това нямаше да навреди на никого, най-малкото на този екип за специални операции от Англия, който си бе взел за спомен една тривърха шапка плюс орела на VI легион.
Черно-бялата видеолента беше излъчена по Си Ен Ен, по „Скай Нюз“ и други заинтересовани от събитието телевизионни агенции по света, за да придаде плът на коментара на репортерите, които се бяха струпали пред главния портал на Световния парк — бяха дошли да обясняват надълго и нашироко и, разбира се, погрешно, за страхотния опит на екипа за специални операции, изпратен от Мадрид, за да се справи с този акт на тероризъм.
Дмитрий Аркадиевич Попов го видя в апартамента си в Ню Йорк в осем часа вечерта, докато пушеше пура и пиеше водка. Видеокасетофонът му записваше материала за по-нататъшно подробно проучване. Щурмовата фаза, забеляза той, беше изпълнена експертно и според очакванията. Проблясъците светлина от взривовете го подразниха, тъй като не му даваха възможност да различи нищо, а парадът на спасителите след това беше предсказуем като утринната зора: пъргавите стъпки на командосите, преметнатите на ремък оръжия и дечицата в ръцете им. Е, съвсем естествено бе да изпитват възторг от успешното изпълнение на задачата. А продължението на репортажа показа как се отдалечават към една сграда, където сигурно имаше лекар, който да се погрижи за децата и по-специално за едно, леко ранено по време на операцията, както обясниха репортерите. А след това бойците излязоха навън и един замахна с ръка към каменната стена на
