— Летите на „Сталкер“? И как е тази машинка?
— Ако можеше и да готви, щях да се оженя за нея, мамка й! Най-сладкото хеликоптерче на света — отвърна Малой и продължи: — Шест, тук Мечо, задържах вниманието на това копеле.
— Нунън, тук Шест, замразихме часовия на покрива. На отсрещната страна е.
Нунън не отговори, а свали шлема си и надникна предпазливо през прозореца. Беше направен от неправилни късчета стъкло, съединени с оловни ивици, точно като в старите замъци. Стъклото беше грапаво, но все пак прозрачно. Той бръкна в сака на гърба си и измъкна фиброоптичен кабел със същото устройство с форма на глава на кобра, каквото беше използвал в Берн.
— Нунън до Команда, хващате ли?
— Тъй вярно — чу се гласът на Давид Пелед. Картината, която получаваше, беше изкривена, но човек бързо се нагаждаше към това. Виждаха се четирима възрастни, но което беше по-важно, виждаха се и деца, седнали на пода, пред две врати с табелки — тоалетни, прецени Пелед. Действаше. Действаше много добре. — Добре е, Тимъти. Вижда се много добре.
— Окей. — Нунън прилепи малкото устройство и заслиза по стълбата. Сърцето му блъскаше по-бързо, отколкото дори след петкилометров крос.
Неугасеният фас полетя надолу от покрива и Джонстън разбра, че на часовия му е омръзнало да гледа хеликоптера.
— Нашият приятел тръгна на изток по покрива на замъка. Нунън, идва към теб.
Малой си помисли дали да не направи маневра, за да привлече отново вниманието му, но това щеше да е много опасна игра. Той зави и започна отново да обикаля, този път по-близо, с очи, приковани в покрива на замъка. Не можеше да направи много, освен да извади служебния си пистолет и да стреля, но от това разстояние щеше да е трудно да улучи замъка. А и да убива хора не беше негова работа. Макар да имаше моменти, когато тази идея много му допадаше.
— Хеликоптерът ме дразни — каза гласът по телефона.
— Жалко — отвърна доктор Белоу, зачуден каква ли реакция ще последва. — Но полицията си върши нейната работа.
— Някакви новини от Париж?
— За съжаление все още не, но се надяваме скоро да се обадят. Все още има време. — Белоу беше придал на гласа си лека напрегнатост, която, надяваше се, щяха да вземат за признак на отчаяние.
— Времето и приливът не чакат никого — отвърна Първи и затвори.
— Това пък какво значи? — попита Джон.
— Значи, че играе според правилата. Той не възрази и за ченгетата, които може да види на телеекраните. Знае с кои неща се налага да се примири. — Белоу отпи от кафето си. — Много е самоуверен. Смята, че е на безопасно място, че той държи картите и че ако се наложи да убие още няколко деца, толкова по-добре, след като убийството им ще му осигури това, което иска.
— Убийство на деца. — Кларк поклати глава. — Не мислех, че… по дяволите, би трябвало да знам повече, нали?
— Това е много силно табу, може би най-силното — съгласи се доктор Белоу. — Но начинът, по който убиха момиченцето… без никакво колебание, все едно че простреляха картонена мишена. Това е то идеологията — продължи той. — При тях всичко е подчинено на собствената им система на убеждения. Това ги прави рационални, но само в границите на тази система. Нашият приятел — господин Първи — си е избрал целта и ще се придържа здраво към нея.
Дистанционната телесистема наистина беше нещо сериозно. Лещата на обектива, прилепена на прозореца на замъка, беше по-малко от два милиметра в най-широката си част, и дори да я забележеха, щяха да я вземат за отлюспено парче боя или шупла в стъклото. Качеството на образа не беше много добро, но показваше къде се намират хората и колкото повече човек го гледаше, толкова повече разбираше това, което първоначално приличаше на размазана черно-бяла снимка. Сега вече парковият инженер можеше да различи шестима възрастни, и със седмия на покрива оставаха само още трима, които не влизаха в сметката… а децата, дали всички влизаха в кадър? С тях беше по-трудно. Всички бяха с еднакви червени тениски, а червеното се предаваше с неутрално сиво на черно-бялото изображение. Отличаваше се едното, в инвалидната количка, но останалите се сливаха в нефокусиран образ. Командосите сигурно също бяха разтревожени от това.
— Тръгна пак на запад — докладва Джонстън. — Сега е откъм западната страна.
— Да тръгваме — подкани Нунън Вега.
— А стълбата? — Бяха я свалили и оставили в храстите.
— Остави я. — Нунън се затича присвит и след няколко секунди се добра до щанда за закуски. — Нунън до Команда, време е за камерите.
— Изключена е — каза инженерът на Кларк.
— Камера двайсет и първа изключена. Действай, Тим.
Нунън потупа Вега по рамото и претича следващите тридесет метра.
— Изключи двайсет и трета.
— Готово — каза парковият инженер.
— Действай — изкомандва Кларк.
Петнадесет секунди по-късно двамата бяха на безопасно място. Нунън се облегна на някаква стена и си пое дълбоко дъх.
— Благодаря ти, Хулио.
— Е, какво толкова — отвърна Вега. — Дано само твоята джаджа да работи.
— Ще работи — увери го агентът на ФБР, след което двамата се запътиха към подземния команден пункт.
— Да гръмнем прозорците? Можем ли да го направим, Пади? — попита Чавес, щом влязоха.
На Конъли му се искаше да запали цигара. Беше ги спрял преди години — пречеха на ежедневните кросове, — но в момент като този една би му помогнала да се съсредоточи.
— Шест прозореца… по три до четири минути за всеки… не, мисля, че не. Мога да ви дам два — ако ни стигне времето.
— Колко здрави са прозорците? — попита Кларк. — Денис?
— Метални рамки, вградени в камъка — отвърна управителят на парка.
— Момент. — Инженерът обърна една страница на чертежите на замъка, после още две, пръстът му проследи написаното в дясната колона. — Тук е спецификацията… държат се само на циментова замазка. Би трябвало да можете да ги изритате.
Това „би трябвало“ не звучеше толкова убедително, колкото би искал Динг, но колко ли можеше да издържи наистина една прозоречна рамка срещу деветдесеткилограмов мъж, влитащ през нея с краката напред?
— Какво ще кажеш за флеш-бенг, Пади?
— Това може — отвърна Конъли. — Но флеш-бенгът изобщо няма да подейства на рамките, сър.
— Окей. — Чавес се надвеси над чертежите. — Ще имаш време да гръмнеш два прозореца… този и ето този. — Той почука по схемите. — Използваме флеш-бенгове на другите четири и след секунда нахлуваме. Еди тук, аз тук, Луи тук. Джордж, как е кракът ти?
— Кофти — отвърна сержант Томпсън с болезнена откровеност. Трябваше да избие прозорец с ритник, да се претърколи върху бетонния под, да се изправи и да стреля… а залогът беше детски живот. Не, не можеше да рискува. — По-добре някой друг, Динг.
— Озо, смяташ ли, че ще се справиш? — попита Чавес.
— Че как! — веднага отвърна Вега. — Можеш да заложиш на мен, Динг.
— Добре, Скоти е ето тук, а Майк поема тези двамата. Какво е точното разстояние от покрива?
