остане в дранголника независимо от… очаква ние да решим ситуацията, а ако не можем, тяхната страна си имала свой екип и щели да изпратят него.
— Значи трябва да направим план и да сме готови да се задвижим до двадесет и два нула-нула.
— Освен ако не искате да видим как убиват още един заложник, да — каза Белоу. — Не ми позволяват да наложа контрол над поведението им. Знаят как се играе тази игра.
— Професионалисти? Белоу сви рамене.
— Възможно е. Те знаят какво ще се опитам да направя, а след като го знаят предварително, могат да маневрират.
— Значи няма никакъв начин да смекчим поведението им? — попита Кларк.
— Мога да се опитам, но едва ли. Идеологическите, тези, които имат ясна представа какво точно искат… с тях е много трудно да се разбереш. Нямат никаква етична база, с която да заиграеш, никакъв морал в обичайния смисъл, нищо, което мога да използвам срещу тях. Никаква съвест.
— Мдаа. Вече го видяхме. Добре. — Джон се изправи и се обърна към двамата си командири на екипи. — Използвате тези два часа, за да го планирате, и последния, за да го организирате. Тръгваме точно в двадесет и два нула-нула.
— Трябва да научим повече какво става вътре — каза Ковингтън.
— Нунън, какво можеш да направиш?
Агентът на ФБР погледна отново чертежите, после вдигна очи към телемониторите.
— Трябва да се преоблека — заяви той, отиде до куфара с екипировката си и измъкна нощното маскировъчно облекло — зелено върху зелено. Най-доброто нещо, което бе разбрал досега, беше, че прозорците на замъка образуваха две слепи петна. Още по-доброто беше, че можеха да контролират оттук лампите, които хвърляха светлина през двата от тях. — Можете ли да изключите тези лампи, ето тук?
— Разбира се. Кога?
— Когато оня на покрива гледа в обратна посока. И ще ми трябва някой, който да ме прикрива.
— Аз мога да го направя — заяви първи сержант Вега и пристъпи напред.
Децата плачеха. Бяха почнали да хленчат преди два часа и ставаше все по-лошо. Искаха храна — нещо, което на възрастни сигурно нямаше и да им хрумне да поискат, толкова уплашени щяха да бъдат, но децата са нещо друго. Искаха често да ходят и до тоалетната, но за щастие до контролната зала имаше две тоалетни, и хората на Рене не ги спираха — тоалетните нямаха нито прозорци, нито телефони, а и не си струваше да оставят децата да подмокрят гащите. Децата не разговаряха с никого от похитителите, но мрънкането им беше истинско и се усилваше. „Добре възпитани хлапенца, иначе щеше да е по-лошо“ — помисли си Рене с иронична усмивка и погледна часовника на стената.
— Трети, тук Първи.
— Да, Първи?
— Какво виждаш?
— Осем полицаи — четири двойки. Наблюдават ни, но не правят нищо друго, само наблюдават.
— Добре. — Първи изключи радиото.
— Да видим сега — каза Нунън.
Бяха минали петнадесет минути след последния разговор по радиото. Нунън вече беше с нощния си костюм, онзи с двете отсенки на зелено, каквито бяха използвали във Виена. Беретата му беше надлежно прибрана в специален голям кобур над бронежилетката му, а на рамото си беше преметнал сак.
— Вега, готов ли си за разходка?
— Че как! — отвърна Озо, радостен, че най-после му се отваря възможност да направи нещо по време на бойна операция. Колкото и да му харесваше това, че отговаря за тежката картечница на екипа, досега не беше имал възможност да я използва, а и вероятно никога нямаше да се наложи. Той бе най-едрият в екипа, хобито му беше да помпа мускули, но го беше яд, че не го използват, и сега с удоволствие последва Нунън навън и попита:
— Стълба?
— Инструментална и бояджийска работилница на четиридесет и пет метра оттам, където отиваме. Имат каквото ни трябва.
— Гот — отвърна Озо.
Разходката беше бърза — претичаха свити през няколкото открити пространства, видими за телекамерите, после Нунън плъзна ролковата врата на работилницата и влязоха. Вега смъкна една десетметрова разтягаща се стълба от скобите на стената и каза: Това трябва да свърши работа.
Пак излязоха навън и Нунън се обади:
— Нунън до командир.
— Тук Шест.
— Започнете с камерите.
Кларк даде знак на парковия инженер. Този ход беше опасен, но се надяваха, че няма да е чак толкова. В командния център на замъка, също като тук, имаше само осем телемонитора, свързани с кабели с над четиридесет фиксирани камери. Човек можеше да накара компютъра просто да ги превключва на автоматичен режим или да избере отделни камери за специално наблюдение. С едно щракване на мишката една от камерите беше изключена. Ако терористите използваха автоматичната последователност, което изглеждаше вероятно, при бързото прехвърляне на картината сигурно нямаше да забележат, че една от камерите не работи. Трябваше да преминат през визуалното покритие на две от тях и парковият инженер беше готов да изключи и двете и после да ги включи отново в подходящия момент. В мига, в който в полезрението на камера двадесет и три се появи ръка, инженерът я изключи.
— Двадесет и трета е изключена, Нунън.
— Тръгваме — отвърна Нунън. Първият преход беше двадесет метра и те се спряха зад щанда за закуски. — Вече сме зад бараката с пуканките.
Инженерът включи веднага двадесет и трета и изключи двадесет и първа.
— Двадесет и първа аут — докладва веднага Кларк. — Снайпер Две-едно, къде е човекът на покрива?
— От западната страна, току-що запали цигара. В момента не гледа надолу. Засега стои спокойно — докладва сержант Джонстън.
— Нунън, чисто е, можете да продължите.
— Разбрано — отвърна агентът на ФБР.
Двамата с Вега закрачиха бавно по каменните плочи, меките подметки на обущата им не издаваха никакъв звук. Покрай стената на замъка имаше черна алея, около два метра широка, и някакви големи сандъци. Нунън и Вега внимателно вдигнаха стълбата и я наместиха зад един храст под някакъв прозорец.
— Пази си задника, Тим — прошепна Озо.
— Естествено — отвърна Нунън и бързо се заизкачва по пречките.
— Сега се изкачва по стълбата — чу Кларк. — Онзи на покрива все още е от другата страна.
— Мечо, тук Шест, край — каза Джон. Беше му хрумнала нова идея.
— Мечо слуша, Шестица.
— Позавърти малко на запад, само да привлечеш вниманието му, край.
— Прието.
Малой прекрати безкрайното си кръжене, сниши и леко се понесе към замъка. „Найт Хоук“ беше относително тиха машина за хеликоптер, но типът на покрива го следеше внимателно — Малой го наблюдаваше през очилата си за нощно виждане. Спря подхождането на около двеста метра от замъка — искаше само да привлече вниманието им, не да ги плаши. Цигарата на часовия на покрива блестеше ярко в очилата му. Блясъкът се приближаваше до устните на терориста, после се отдръпваше, после отново.
— Кажи здрасти, сладур — проговори Малой по интеркома. — Боже мой, що не бях на „Найт Сталкер“, как щях да ти светна задника в другия часови пояс!
