— Слушам, сър. Просто дръпнах спусъка малко твърдо — каза Джонстън, за да си прикрие задника в официален смисъл.
— Лъжец с лъжец — отбеляза ДЪГА Шест. — Ще го приема… но само този път. А ти, Дитер? Добър изстрел, но…
— Знам, сър. — Германецът кимна смирено. — Но просто нямаше как. Ах, струваше си да се види как го улучи!
— Лесна цел — махна небрежно Джонстън. — Той стоеше мирно. Цап. По-лесно, отколкото да хвърляш стрелички.
Кларк потупа и двамата по раменете и отиде при Чавес и Прайс.
— Наистина ли трябваше да скачаш върху ръката ми?
— тъкмо се оплакваше Динг.
— Друг път минавай право през прозореца, а не под ъгъл.
— Добре. — Чавес отпи от бирата си.
— Как мина? — попита ги Джон.
— Като изключим, че ме улучиха на две места, не беше лошо — отвърна Чавес. — Ще трябва обаче да сменям жилетката. — Веднъж поразени, бронежилетките се смятаха за бракувани. Тази щеше да се върне на производителя за изследване как се е представила. — Кой беше той според теб, Еди?
— Последният, мисля. Онзи, дето стреля по децата.
— Е, това беше в плана — ние да спрем тези куршуми.Но ти, аз, Майк и Озо го разкъсахме. — На полицая, който се заемеше да възстанови този труп, щеше да му трябва шпакла и хладилна чанта, за да му събере мозъка.
В този момент към тях се приближи Хулио и възкликна:
— Ей, това беше голяма работа, момчета! — Беше доволен, че най-после е имал възможността да участва в бойна операция.
— Откога си бием мишените? — попита го Чавес. Вега го погледна малко объркано.
— Инстинкт. Беше толкова близо, че… Нали знаеш, сигурно можеше да го спипам жив, но… е, никой не ми е казвал да го правя, нали разбираш?
— Точно така, Озо. Това не беше част от задачата, не и при стая, пълна с деца.
Вега кимна.
— Знаеш, прищя ми се, пък и изстрелът си дойде автоматично, също като на тренировките. Както и да е, наистина мина добре, шефе.
— Някакъв проблем на прозореца? — поинтересува се Прайс.
— А, не. Изритах го добре и си се изби идеално. Ударих си малко рамото, докато минавах, но няма проблеми. Доста съм се напомпал. Но знаете ли, трябваше да ме пуснете аз да покривам децата. Аз съм по- голям, щях да спра повече куршуми.
Чавес не спомена, че се беше притеснявал за подвижността на Вега — погрешно, както се оказа. Важен урок, който беше научил. Колкото и да беше масивен, Озо се движеше много пъргаво и много по-леко, отколкото Динг беше очаквал. Този мечок можеше да танцува доста добре, въпреки че с неговите сто и двайсет кила беше малко едричък за балерина.
— Чудесна операция! — поздрави ги Бил Тоуни.
— Някакво развитие?
— Имаме възможна идентификация на един, онзи, дето уби детенцето. Французите прекараха снимката му през някаква полицейска информация и смятат, че може да е някой си Андре Хер, парижанин по рождение, смятат, че преди време е работил по поръчка на Аксион Директ, но нищо определено. Целият комплект снимки и отпечатъци сега пътува от Испания за Франция за допълнително разследване. Но не всички снимки ще бъдат от полза, така казаха.
— Да де, като светнеш нечие лице с няколко пръскащи се куршума, физиономията се променя — отбеляза с кикот Чавес. — Но по този въпрос не можем да направим нищо.
— И така, кой е предизвикал операцията? — попита Кларк.
Тоуни вдигна рамене.
— И по този въпрос няма никакво заключение. Това трябва да го разследва френската полиция.
— Би било хубаво да го разберем. Откакто сме дошли тук, имаме вече три инцидента. Не е ли множко? — попита Кларк, станал изведнъж сериозен.
— Множко е — съгласи се Тоуни. — Нямаше да е много преди десет или петнайсет години, но напоследък нещата са се поуспокоили. — Той сви рамене. — Може пък да е просто съвпадение или подражание, макар че…
— Подражание? Не бих казал — отбеляза Еди Прайс. — Не сме дали и най-малък повод за окуражаване на никое амбициозно терористче, а днешната операция би трябвало да ги накара съвсем да си подвият опашките.
— Това ми се струва логично — съгласи се Динг. — Обаче дали да не предприемем още една стъпка, мистър К? Да ги подплашим съвсем?
— Да излезем публично? — Кларк поклати глава. — Това никога не е било част от плана, Доминго.
— Добре де, ако целта е да изкараме тези копелета на открито, това е едно. Но ако е да ги накараме да премислят два пъти, преди да предприемат нещо — тоест да спрем терористичните инциденти изобщо, — това е съвсем друга работа. Ако излезем легално, това може да ги накара да си свият перките и да се върнат да мият автомобили или каквото там по дяволите бачкат, когато не се опитват да се правят на дяволи. Сдържаност, нали така се нарича, когато става дума за държави. Дали би подействало на манталитета на един терорист? Виж, това е нещо, което си струва да се обсъди с доктор Белоу, Джон.
Чавес пак го беше изненадал. Три последователни успеха, всички показани по телевизията, можеха като нищо да повлияят на все още оцелелите терористи в Европа и навсякъде по света. Това наистина си струваше да се обсъди с Пол Белоу. Но все още беше твърде рано за подобен оптимизъм… Джон отпи замислено от бирата си. Купонът беше започнал да се разпада. Беше изминал един много дълъг ден за бойците на ДЪГА и един по един те започнаха да оставят чашите си на бара, който трябваше вече отдавна да е затворил, и да се запътват към вратата, за да се приберат по домовете си. Още един ден и още една изпълнена задача. А вече беше започнал новият ден и само след няколко часа те щяха да се събудят, за да започнат утринния си крос и поредния ден с обичайната си тренировка.
— Да не би да се канехте да ни напуснете? — попита тъмничарят затворник Санчес с тон, пропит с ирония.
— Какво искате да кажете? — отвърна Карлос.
— Някои ваши приятели вчера се държаха доста лошо — отвърна му униформеният пазач и му подхвърли копие от „Фигаро“ през вратата. — Повече няма да го правят.
Снимката на първа страница беше взета от видеозаписа на Световния парк: качеството беше отчайващо лошо, но бе достатъчно ясна, за да се различи някакъв войник, облечен в черно и носещ дете, а първият параграф на репортажа казваше всичко. Карлос зачете материала и изпита мрачно отчаяние. Някой беше чул искането му, но нищо не беше се получило. Животът в тази каменна килия му намигаше подигравателно. Той вдигна очи към слънцето, проникващо отвисоко през единствения прозорец. Живот. Дълъг, вероятно здравословен и определено сив и мизерен. Когато свърши статията, ръцете му смачкаха вестника. По дяволите испанската полиция! По дяволите целият свят!
— Да, видях го по новините снощи — каза той в слушалката, докато се бръснеше.
— Трябва да те видя. Имам да ти покажа нещо — каза гласът на Попов. Беше малко след седем сутринта.
Мъжът се замисли. Попов беше умно копеле, което си беше изпълнило задачите, без да задава много въпроси… а и нямаше особени документални следи, нещо, с което адвокатите му да не можеха да се оправят, ако се стигнеше до това, а и едва ли щеше да се стигне. Освен това имаше много начини да се справи с Попов, ако се наложеше.
— Добре, ела в осем и петнайсет.
— Тръгвам веднага — отвърна руснакът и прекъсна линията.
