— Опишете ми го — разпореди се капитан Гасман.
— Малко над четиридесет — отвърна де ла Крус. — По-висок от мене десетина сантиметра, слаб. Кафява коса, кафява брада, леко посивяла. Тъмни очи. Автомат узи. С бяла шапка… — Бившият сержант изпъшка. Упойката не беше достатъчна, за да спре напълно болката, но трябваше да каже това, което знаеше, и той стисна зъби, за да изтърпи манипулациите на доктора над крака му. — Имаше и други, видях шестима, може би са повече.
— Смятаме, че са около десет — каза Гасман. — Той каза ли нещо?
Де ла Крус поклати глава.
— Нищо не чух.
— Кои са те? — попита хирургът, без да вдига очи от раната.
— Мислим, че са французи, но не сме сигурни — отвърна капитанът от Гуардия Сивил.
Най-трудното се падаше на Малой. След като прекоси Ламанша, той пое на югоизток с двеста и осемдесет километра в час. Щеше да спре на едно френско военно летище край Бордо за презареждане, тъй като не разполагаше с външните горивни резервоари, използвани от „Найт Хоук“ за прехвърляне на дълго разстояние. Както почти всички хеликоптери, „Найт Хоук“ нямаше автопилот, което принуждаваше Малой и лейтенант Хари-сън да карат вертолета ръчно по целия маршрут. Три часа, докато се доберат до мястото, където отиваха. Отзад седеше Джак Нанс — наистина просто седеше и гледаше през пластмасовите прозорчета, докато прелитаха над френския бряг, на шестстотин метра над някакво пристанище, пълно с лодки.
— Доста припряна работа — отбеляза Харисън.
— Е, ДЪГА са свикнали да форсират.
— Знаеш ли какво става?
— Нищичко, синко — отвърна Малой и продължи: — В Испания не съм бил, откакто кацнах на Тарма в… кога беше… 1985-а, мисля. Помня обаче един страхотен ресторант в Кадис… дано още го има…
— Снишаваме — отбеляза Кларк, докато преглеждаше последния факс. На него нямаше нищо ново, само изпратените вече данни, преподредени от някой услужлив офицер от разузнаването. Остави го на Алистър Стенли и отиде в задния отсек.
Там бяха всички, целият екип на ДЪГА; изглеждаха като заспали, но вероятно само дремеха, както беше правил и той с Трета ГСО29 преди повече от едно поколение — само се преструваш, че спиш, притворил очи, и потискаш ума и тялото си, защото няма никакъв смисъл да мислиш за неща, за които не знаеш нищо, а напрежението ти изсмуква силите, въпреки че мускулите ти са отпуснати. И самозащитата ти е в това да изключиш тялото напълно. Тези мъже бяха достатъчно печени, за да могат да съобразят, че стресът бездруго ще си дойде на момента и няма смисъл да го допускаш преждевременно. Джон Кларк, бившият шеф на СЕАЛ, ВМС на САЩ, са момент се порази от честта, с която беше удостоен: да командва мъже като тези. Изглеждаше, че не правят нищо, но тъкмо това се правеше от най-добрите в бранша в миг като този, защото те знаеха каква е задачата им, защото знаеха как да я изпълнят, с всяка стъпка, до самия край. Сега бяха тръгнали да свършат работа, за която не знаеха нищо, но бяха сигурни, че сто на сто е нещо много сериозно, защото никога досега не бяха тръгвали и двата екипа. И въпреки това се отнасяха към задачата като към поредното рутинно учение. По-добри от тези мъже едва ли имаше на света, а двамата им командири — Чавес и Ковингтън — ги бяха обучили до съвършенство.
А някъде пред тях имаше терористи, задържали деца за заложници. Е, работата наистина нямаше да е от най-лесните и за него беше твърде рано да разсъждава как ли ще се отиграе, но Джон все едно си даваше сметка, че е по-добре да си тук, на „Херки“, отколкото там, в увеселителния парк, на още половин час път пред тях. Съвсем скоро хората му щяха да отворят очи и да се размърдат. Джон Кларк ги гледаше и виждаше пред себе си Смъртта, и Смъртта, тук и сега, беше под неговата команда.
Тим Нунън седеше в десния преден ъгъл на товарния отсек и си играеше с компютъра, до него бе Давид Пелед. Кларк пристъпи към тях и попита какво правят.
— Това още не е влязло в новинарските жици — каза Нунън. — Чудя се защо.
— Скоро ще се промени — предсказа Кларк.
— Още десет минути — каза израелецът. — Кой ще ни посрещне?
— Испанската армия и националната им полиция. Разрешено ни е да кацнем след… двадесет и пет минути — каза той, като погледна часовника си.
— А, ето, агенция „Франс Прес“ току-що пусна съобщение — каза Нунън. — Около тридесет френски деца, взети за заложници от неизвестен брой терористи… нищо друго освен къде се намират. Няма да е никак забавно, Джон — отбеляза бившият агент на ФБР. — Над трийсет заложници в гъсто населена околност. Когато работех за ЕСЗ30, такива сценарии здраво ни изпотяваха. Лошите десет ли са?
— Горе-долу толкова. Още не е сигурно.
— Лоша работа, шефе — поклати загрижено глава Нунън.
Той беше облечен като останалите стрелци, в черен защитен костюм и с бронежилетка, с прибрана в кобура берета, защото предпочиташе да мисли за себе си като за един от стрелците, а не като за техническия гений на екипа, а и стрелбата му на тренировките в Херефорд си беше съвсем на линия… пък и в опасност се намираха деца, припомни си Кларк, а децата в опасност бяха може би най-силният човешки импулс, още повече усилен от предишната практика на Нунън в Бюрото, където престъпленията спрямо деца се смятаха за най-мерзката от всички мерзости. Давид Пелед беше в цивилно облекло и се взираше в екрана на компютъра като някакъв счетоводител, разглеждащ бизнес-табулограма.
— Джон! — извика Стенли към задния отсек. Държеше факс. — Знаеш ли какво искат?
— Някой познат?
— Начело на списъка е Илич Рамирес Санчес.
— Карлос? — Пелед вдигна глава. — На кого му е притрябвал този боклук?
— Всеки си има приятели — обади се доктор Белоу, стана, взе факса, прегледа го и после го подаде на Кларк.
— Е, докторе, какво знаем? — попита той.
— Отново си имаме работа с идеологически типове, също като във Виена, но тези тук имат определена политическа цел, а тези „политически“ затворници… Втория и третия ги знам, от Аксион Директ, другите за мен са само имена…
— Намерих го — обяви Нунън, който бе активирал на компютъра си списъка на терористи и бе въвел имената от факса. — Значи, шестима от Аксион Директ, осем баски, един от португалския Фронт за освобождение на пролетариата, в момента държан във Франция. Списъкът не е дълъг.
— Но е ясен — отбеляза Белоу. — Те наистина знаят какво искат, и след като са взели деца за заложници, наистина искат да освободят хората си. Изборът на заложниците цели да упражни допълнителен натиск над френското правителство. — Последната констатация не беше изненадваща и лекарят го знаеше. — Въпросът е дали френското правителство изобщо ще се пазари?
— Правили са го в миналото. Пазаряха се тихо, зад кулисите — каза Пелед. — Нашите приятели сигурно го знаят.
— Деца! — изпъшка Кларк.
— Кошмарен сценарий — кимна Нунън. — Но кой ще вдигне камък, за да убие дете?
— Трябва да поговорим с тях, за да разберем — изръмжа Белоу и погледна часовника си. — Следващия път намерете по-бърз самолет.
— Успокой топката, докторе — каза му Кларк, макар да си даваше сметка, че в мига, в който кацнеха и се озовяха близо до целта, на Пол Белоу щеше да се падне най-трудната работа. Той трябваше да разчете мозъците на терористите, да прецени степента им на решимост и — най-трудното — да предвиди бъдещите им действия, а както и всички останали от екипа на ДЪГА, засега той не знаеше нищо съществено. Като и останалите, той беше като спринтьор преди старт и чакаше сигналния пистолет да изгърми. Но, за разлика от останалите, не беше стрелец. Не можеше да се надява на емоционалното облекчение, което те щяха да получат, влизайки в акция — и тайно завиждаше на бойците. Трябваше да измисли някакъв начин да се споразумеят с хора, които не познаваше, за да се спаси животът на децата. Онези съзнателно бяха избрали
