престъпници, вътрешната реакция на парка след сигнала също беше програмирана. Всички возила в парка щяха незабавно да спрат, всички атракции да се затворят, хората щяха да бъдат насочени да се приберат в хотелите си или да се изнесат към паркинга: уважаеми гости, паркът се затваря… но изстрелите сигурно се бяха чули надалече и посетителите сами щяха да разберат спешността на събитието.
„Забавно“ — помисли си Андре, докато си слагаше бялата шапка, подадена му от един от другарите, и вземаше оръжието от ръцете на Жан-Пол. На няколко метра от него Естебан сряза конците на балоните и докато те се разлитаха във въздуха, също измъкна оръжието си.
Децата все още не бяха изплашени като родителите си — може би си мислеха, че и това е едно от вълшебните неща, които очакваха да им се случат в парка, въпреки че стрелбата ги бе накарала да подскочат. Но страхът е заразителен и децата скоро усетиха, че големите са изплашени, и се хванаха здраво за ръцете и краката им… а краката вървяха бързо нанякъде и някакви хора подкарваха татковците и майките, хора, които държаха неща, които приличаха на… на автомати — момчетата ги познаха, понеже приличаха на собствените им играчки… но определено не бяха играчки.
Командата пое Рене. Той закрачи към входа на замъка и остави другите деветима да пазят стадото. Наоколо имаше много други хора — криеха се, присвиваха се, някои снимаха — сигурно бяха хванали в кадър лицето му, но по този въпрос не можеше да се направи нищо.
— Втори! — извика той. — Подбери децата!
„Втори“ беше Жан-Пол. Той грубо се приближи до групата и сграбчи ръката на едно четиригодишно французойче.
— Не! — изпищя майка му. Жан-Пол насочи оръжието си към нея и тя се присви, но не отстъпи, а стисна още по-здраво раменете на детето си.
— Пусни я — каза й „Втори“ и наведе оръжието. — Иначе ще убия нея.
Дулото на узито почти бе опряло в светлокафявата косица на момиченцето. Това накара майката да изпищи още по-силно, но и да пусне детето.
— Бягай там — нареди Жан-Пол на детето, като му посочи Хуан и започна да подбира още деца.
Андре правеше същото от другия край на групата. Най-напред се приближи до малкото холандче. „Ана“ — пишеше на табелката й за специален достъп. Без да каже нито дума, той изблъска баща й от инвалидната количка.
— Детето ми е болно — възпротиви се бащата на английски.
— Да, виждам — отвърна Андре на същия език и измъкна от навалицата другото болно дете. Какви чудесни заложници ставаха от тези деца.
— Мръсна свиня! — озъби се майката на второто дете.
Андре я удари с разгънатия приклад на узито и й счупи носа. Лицето й плувна в кръв.
— Маминко! — изпищя момченцето, докато Андре подкарваше количката му към замъка, извърна се и видя как майка му пада. Един парков служител, чистач, коленичи да й помогне, но жената го отблъсна и изпищя с всички сили:
— Томиии!
Към писъците й скоро се прибавиха виковете на още четиридесетина двойки родители, всички облечени в червените тениски на „Томпсън“. Децата бяха избутани към замъка, а родителите стояха зашеметени и гледаха невярващо.
— По дяволите, те влизат тук! — възкликва Майк Денис: тъкмо говореше с капитана, командващ местните подразделения на Гуардия Сивил.
— Разчистете! — веднага нареди капитанът. — Ако има начин хората да напуснат зоната, направете го незабавно! Вие и хората ви ни трябвате за помощ. Напуснете веднага!
— По дяволите, аз отговарям за тези хора!
— Да, но можете да поемете тази отговорност само ако сте навън. Напуснете моментално!
Денис затвори и се обърна да огледа петнадесетчленния дежурен персонал на командния център. После въздъхна и каза:
— Всички да ме последват. Преместваме се в резервния команден център. Веднага.
Замъкът, колкото и да изглеждаше истински, не беше истински. Беше снабден със съвременни удобства като асансьори и противопожарни стълбища. Първите сигурно вече се пазеха от терористите, прецени той, но едно от стълбищата отвеждаше направо долу до подземията. Тръгнаха по него, като Денис излезе последен и заключи вратата. След минута вече бяха в подземието. Беше пълно с посетители, натикани тук от троловете, легионерите и другите служители на парка. Мяркаха се и неколцина от охраната, но никой не беше въоръжен с нещо по-опасно от радио. В залата за отчитане на парите всъщност имаше оръжия, но те бяха заключени и малцина от служителите на Световния парк бяха обучени да боравят с тях, а Денис никак не желаеше и тук да заехтят изстрели. Освен това имаше да свърши други неща — да отиде до втория команден пост на парка, който се намираше извън територията на комплекса. До него се стигаше по подземен тунел. Денис затича по тунела. Когато стигна, там вече имаше връзка с Гуардия Сивил.
— В безопасност ли сте? — попита капитанът.
— Засега да — отвърна Денис и включи телемонитора да показва кабинета му в замъка.
— Насам — каза Андре.
Вратата обаче се оказа заключена. Той отстъпи и стреля с пистолета си в ключалката, но не можа да я избие, въпреки това, което показват по филмите. Тогава се намеси Рене със своето узи и успяха да отворят. Андре ги поведе нагоре по стълбището, отвори с ритник вратата на командния център… празно. Той ядно изруга.
— Виждам ги! — каза Денис по телефона. — Един… двама… шестима мъже с оръжия… Господи, взели са деца за заложници! — Един от мъжете се приближи до наблюдателната камера, вдигна автомата си и картината мигом изчезна.
— Колко души са с оръжия? — попита капитанът.
— Поне шест, може би десет, може би повече. Взели са деца за заложници. Чухте ли?
— Чух, сеньор Денис. Сега трябва да ви оставя и да координирам действията на хората си. Моля ви, останете до телефона.
— Да. — Денис превключи други бутони на камери и проследи какво става из парка. Пълна паника! Той изруга. После позвъни на председателя, за да му докладва. Какво ли щеше да каже, когато саудитският принц го попита какво става… И наистина — какво ставаше? Терористично нападение над увеселителен парк? Идиотщина!
Капитан Дарио Гасман се обади в Мадрид, за да докладва за инцидента. Имаше разработен план и в момента подчинените му полицаи го привеждаха в действие. Десет коли и шестнадесет души се носеха с бясна скорост към магистралата, стичайки се от различни посоки и различни патрулни райони; знаеха само, че е в ход План В. Първата им задача беше да блокират района и да не допускат никого нито да влиза, нито да излиза. Разполагаше с шестнадесет души, тръгнали вече натам, но ако в Световния парк имаше десет въоръжени мъже, това нямаше да е достатъчно. Колко ли още хора щяха да му потрябват? Дали трябваше да повика националния екип за бързо реагиране, формиран от Гуардия Сивил преди няколко години? Най- вероятно — да. Що за криминални типове биха ударили Световния парк по това време на деня? Най- подходящото време за обир беше в часа на затваряне, поне така беше очаквал, и хората му бяха тренирали тъкмо за това — защото тъкмо това беше времето, по което всички пари са събрани, опаковани и напъхани в брезентовите торби за пренасяне до банката, охранявани от парковия персонал и понякога от негови хора… тъкмо това беше най-уязвимият момент от деня. Но не, които и да бяха тези, бяха избрали да го направят посред бял ден и бяха взели заложници… деца! Е, обирджии ли бяха, или нещо друго? Що за престъпници бяха? Ами ако бяха терористи… взели са заложници… деца… баски терористи? По дяволите, ами сега?
Но нещата вече излизаха извън контрола на Гасман. Старшият изпълнителен директор на „Томпсън“ вече говореше по клетъчния си телефон с управата на корпорацията и моментално последва позвъняване до неговия председател, което го хвана в една улична кафетерия на приятна обедна закуска, моментално прекъсната от обаждането. Той на свой ред позвъни до министъра на отбраната, а след това нещата наистина се завъртяха бързо. Докладът от управителя на „Томпсън“ на терена беше изчерпателен и
