недвусмислен. Министърът на отбраната му се обади пряко и накара секретарката си да запише всичко, което им беше необходимо. Данните веднага бяха напечатани и изпратени по факс до премиер-министъра и министъра на външните работи, който на свой ред веднага се обади до своя испански колега със спешна молба за потвърждение. Случаят вече добиваше политически размери, а от министерството на отбраната се обадиха на още едно място.
— Джон Кларк слуша — отвърна по телефона ДЪГА Шест. — Да, сър. Къде е това… разбирам… колко? Окей. Моля незабавно ни изпратете каквато допълнителна информация получите… Не, сър, не можем да се задействаме преди правителството на страната-домакин да помоли официално. Благодаря, господин министър. — Кларк превключи клавишите на телефона. — Ал, веднага при мен. Отваря ни се работа. — След което по същия начин извика Бил Тоуни, Белоу, Чавес и Ковингтън.
Изпълнителният директор на „Томпсън“ в Световния парк беше събрал хората в едно от заведенията за хранене. Бивш офицер-танкист от френската армия, той работеше енергично и бързо, за да внедри порядък в хаоса. Беше отделил на една страна онези служители, чиито деца бяха останали. Тези, чиито деца бяха отведени, преброи, и установи, че липсват всичко тридесет и три деца, отделно още две в инвалидни колички. Родителите, както можеше да се очаква, бяха изпаднали в паника, но той успя донякъде да вкара нещата в релси и след това отново позвъни до началника си — председателя на корпорацията, за да направи допълнения към първоначалния си доклад за положението. Намери лист хартия, за да направи списък по имена и години, като същевременно полагаше неимоверни усилия да сдържа собствените си чувства и мълчаливо благодареше на Бога, че собствените му деца бяха твърде големи, за да се включат в тази екскурзия. След като свърши и това, той отведе хората си по-надалече от замъка, намери един парков служител и го запита къде могат да се намерят телефони и факс-апарати. Отведоха ги в добре замаскирана служебна сграда и после през подземния тунел. Стигнаха до алтернативния команден пост на парка, където намериха Майк Денис, който все още стискаше папката с приветственото слово към групата от „Томпсън“ и се мъчеше някак да осмисли събитията.
Гасман пристигна тъкмо когато един от факсовете изпращаше списъка на известните заложници до Париж. В същата минута се обади френският министър на отбраната. Оказа се, че той се познава със старшия служител на „Томпсън“ полковник Робер Гамелин, който беше ръководил преди няколко години конструкторския екип на второто поколение системи за насочване на танковия огън.
— Колко?
— Тридесет и три от групата, може би още няколко, но терористите, изглежда, са избрали нашите деца съвсем преднамерено, господин министър. Това е работа за Легиона — отговори полковник Гамелин. Имаше предвид екипа за специални операции на Чуждестранния легион.
— Ще видим, полковник. — Връзката се прекъсна.
— Аз съм капитан Гасман — представи се на Гамелин човекът със странната шапка.
— По дяволите, водих семейството там миналата година — каза Питър Ковингтън. — Ще им трябва цял шибан батальон, за да се завземе мястото. Адски кошмарно е, фрашкано със сгради, голямо пространство, на много нива. Мисля, че дори има подземна служебна зона.
— Карти, схеми? — — обърна се Кларк към госпожа Форгейт.
— Ще видя — отвърна секретарката и напусна конферентната зала.
— Какво знаем? — попита Чавес.
— Не много, но французите са се задействали и в момента молят испанците да ни пуснат и…
— Това току-що пристигна — каза от вратата Алис Форгейт, подаде на Кларк един факс и отново излезе.
— Списък на заложници… Боже мой, само деца, на възраст от четири до единайсет… трийсет и три… по дяволите! — изпъшка Кларк, след като го прегледа, и го подаде на Алистър Стенли.
— Двата екипа — заяви шотландецът.
— Да — кимна Кларк. — Така изглежда. — Телефонът иззвъня.
— Повикване за господин Тоуни — обяви женски глас в говорителя.
— Тук е Тоуни — каза шефът на разузнаването в слушалката. — Да, прието… да, знаем, обадиха ни се от… а, разбирам. Добре. Нека да уредя някои неща тук, прието. Благодаря. — Тони затвори. — Испанското правителство е помолило чрез британското посолство в Мадрид да потеглим незабавно.
— Ясно, хора — каза Джон и се изправи. — Действайте. Господи, този път го уредиха наистина бързо.
Чавес и Ковингтън изскочиха от кабинета и се понесоха към сградите на екипите си. Телефонът на Кларк иззвъня отново.
— Да? — Той слуша мълчаливо няколко минути. — Добре, това ме устройва. Благодаря ви, сър.
— Какво става, Джон?
— МО току-що е поискало един МС-130 от Първо крило за специални операции. Дават ни го заедно с хеликоптера на Малой. Очевидно имат военновъздушен терен на около двайсет клика оттам, където отиваме, а Уайтхол в момента се опитват да получат разрешение да го използваме. — А още по-доброто беше, помисли си той, без да го добавя, че транспортният „Херкулес“ можеше да ги вдигне направо от Херефорд. — След колко можем да тръгнем?
— По-малко от час — отвърна Стенли след секунда размисъл.
— Добре, щото тая птичка „Херки“ ще е тук след по-малко от четиридесет минути.
— Слушай, народе — заговори бързо Чавес на хората си. — Чака ни бачкане. Действай.
Те моментално хукнаха към шкафовете с екипировката. Единствено сержант Патерсън поспря да повдигне очевидния въпрос:
— Динг, днес Екип 1 е действащият. Защо се вдигаме и ние?
— Изглежда, ще трябваме и двата, Ханк. Тръгваме всички.
— Ясно. — Патерсън се затича към шкафа си.
Френският министър на отбраната се обади на полковник Гамелин и му съобщи, че по молба на испанското правителство е изпратен екип за специални операции и че ще бъде при тях след по-малко от три часа. Гамелин съобщи новината на своите хора и испанският полицейски началник настръхна и веднага позвъни на своя министър в Мадрид, за да го уведоми какво става. Оказа се, че министърът току-що получава съобщението от своето външно министерство. Насам идваше още полиция със заповед да не се предприемат никакви други действия освен изграждането на кордон. Реакцията на Гасман от двата последователни шамара беше пълно объркване, но заповедите си бяха заповеди. Сега, след като разполагаше вече с тридесет полицаи, някои вече на терена, а други — все още на път, той се разпореди на една трета от тях да се придвижат, бавно и предпазливо, към замъка на повърхността, докато останалите две трети правят същото през подземния тунел, с оръжия в кобурите или на предпазител и изрична заповед да не стрелят при никакви обстоятелства — указание, което беше по-лесно да се даде, отколкото да се изпълни.
Дотук нещата бяха протекли добре, смяташе Рене, а парковият команден център се оказа най-доброто. В момента той разучаваше контролната компютърна система, за да може да избира телекамери, които, изглежда, покриваха целия терен — от паркингите до площадките за изчакване пред возилата. Картините бяха в черно-бяло и можеха да се увеличават. По стените на офиса бяха монтирани двадесет монитора, всеки свързан с компютърен терминал с поне пет камери. Никой нямаше да може да се приближи до замъка, без той да разбере. Чудесно.
В съседната стая Андре беше накарал децата да насядат на пода едно до друго, с изключение на двете в инвалидните колички, които беше поставил до стената. Всички деца бяха уплашени и кротки, което го устройваше. Той беше преметнал автомата си през рамо — в момента не му беше необходим, нали?
— Стойте мирно — каза им той на френски, отиде в командния център и попита:
— Не е ли време да се обадим?
