— Да — съгласи се Рене, вдигна един от телефоните, разгледа клавишите, избра този, който му се стори най-вероятният, и го натисна.
— Да?
— С кого говоря?
— Аз съм Майк Денис, управителният директор на парка.
— Ясно, аз пък съм Първи, и в момента аз командвам вашия Световен парк.
— Какво искате?
— Полицията тук ли е?
— Да, в момента слушат.
— Добре. Дайте да говоря с командира им.
— Капитане! — Денис махна с ръка и Гасман направи три крачки до бюрото му и взе слушалката.
— Аз съм капитан Дарио Гасман от Гуардия Сивил.
— Аз съм Първи. Аз съм командирът. Знаете, че съм взел над тридесет заложници, нали?
— Да, знам — отвърна капитанът, стараейки се да говори спокойно, доколкото позволяваха обстоятелствата. Беше чел книги и се беше тренирал да разговаря с терористи, задържали заложници, но сега съжаляваше, че не е тренирал повече. — Каква молба имате към мен?
— Никаква. Аз не моля. Ще ви дам заповеди, които трябва да изпълните веднага, и освен това ще предадете заповеди до други. Разбрахте ли? — попита Рене на английски.
— Да, разбрах.
— Всички наши заложници са френски граждани. Ще установите връзка с френското посолство в Мадрид. Заповедите ми са за тях. Моля да имате предвид, че нито един от заложниците не е от вашата страна. Тази работа е между нас и французите. Разбрахте ли?
— Сеньор Първи, за безопасността на тези деца отговарям аз. Тук е испанска територия.
— Така да бъде — отвърна Първи. — Ще откриете веднага телефонна връзка с френското посолство. Уведомете ме, когато сте готов.
— Първо трябва да предам исканията ви до моите началници. Ще ви се обадя веднага, след като получа указания от тях.
— Но по-бързо — каза Рене прекъсна връзката.
Самолетът ускори, отлепи се от пистата и се понесе към Испания. Кларк и Стенли бяха в свързочния сектор отпред и се вслушваха в пристигащата информация — несвързана и откъслечна, както обикновено. Обещаваха им карти и чертежи, когато пристигнат, но липсваше допълнителна информация за броя и самоличността на терористите — работели по въпроса, каза им гласът. Точно в този момент пристигна факс от Париж, през главната квартира на американското Първо крило за специални операции, което разполагаше с обезопасена свързочна екипировка, свързана с Херефорд. Беше поредният списък на заложниците и този път Кларк отдели време да изчете имената, докато част от съзнанието му се опитваше да си представи личицата, вървящи с тях: знаеше, че дори едно ще го разтревожи, но въпреки това го направи. Тридесет и три деца, насядали скупчени в замъка на увеселителен парк, обкръжени от въоръжени мъже, на брой поне шест, може би десет, може би повече — все още се опитваха да изяснят това. Пълен ужас. Джон знаеше много добре, че някои неща не могат да се свършат по-бързо, но в тази работа нищо не вървеше достатъчно бързо.
Хората отзад започнаха да разкопчават предпазните колани и да обличат черните си костюми. Командирите на двата екипа отидоха отпред и след малко се върнаха намръщени, от което бойците разбраха, че новините съвсем не са от най-добрите. Чавес и Ковингтън предадоха на хората си това, което бяха узнали, колкото и малко да беше то. Хлапета за заложници. Изглежда, над трийсет, ако не и повече, задържани от неизвестен брой терористи с все още неизвестна националност и мотивация.
— Искам да ми дадете номера на своя факс — каза Първи на френския посланик, този път на родния си език, вместо на английски.
— Разбира се, пишете… — последва отговорът.
— Изпращаме ви списък на политически затворници, чието освобождаване изискваме. Ще бъдат освободени незабавно и ще бъдат докарани тук по въздуха от самолет на „Ер Франс“. След това аз, моите хора и заложниците ще се качим на самолета и ще отлетим с тях в посока, която ще укажа на пилота на нашия самолет, след като се озовем на борда. Съветвам ви да приемете нашите искания светкавично. Търпението ни е съвсем малко и ако исканията ни не бъдат изпълнени, ще бъдем принудени да убием някои от заложниците.
— Ще препратя исканията ви в Париж — отвърна посланикът.
— Добре. И се постарайте да предадете, че не сме от търпеливите.
— Ще се постарая — обеща дипломатът. Връзката се прекъсна и той погледна преките си подчинени: заместник-шефа на мисията, военния аташе и шефа на станцията на ГДВР. Посланикът беше бизнесмен, удостоен с този посланически пост като политически жест, тъй като близостта между Париж и Мадрид не изискваше на поста да се назначи кадрови член на дипломатическата служба. — Е?
— Ще прегледаме списъка — отвърна човекът на ГДВР. Факсмашината изчурулика и след няколко секунди рулото хартия започна да излиза от печатащото устройство. Офицерът от разузнаването го откъсна, прегледа го бързо и каза: — Лошо.
— Чакала? — попита заместник-шефът на посолството. — Но те никога няма да…
— „Никога“ е твърде дълъг срок, приятелю — отвърна разузнавачът. — Надявам се обаче тези командоси да си знаят работата.
— Какво знаете за тях?
— Нищо. Абсолютно нищо.
— Колко време? — попита Естебан.
— Ще протакат — отвърна Първи. — Част от времето действително ще им трябва, за другото ще търсят поводи. Не забравяй, че тяхната стратегия е да удължат процеса колкото може повече, да ни изморят, да ни изтощят, да отслабят решимостта ни. Срещу това ние имаме възможност да ускорим развоя, като убием заложник. Но тази стъпка не трябва да се предприема с лека ръка. Избрахме си заложниците заради психологическото въздействие и ще трябва да преценяваме използването им много внимателно. Но преди всичко, трябва ние да контролираме скоростта на събитията. Засега ще ги оставим да си губят времето, докато заздравим позициите си.
Рене отиде в коридора, за да види как се оправя Клод. На ръката му над лакътя беше зейнала грозна рана от онзи глупак, римския войник — единственото неблагоприятно нещо дотук. Щяха да трябват шевове, за да се затвори добре. Лош късмет, макар че белята не беше чак толкова сериозна, освен за самия Клод.
Хектор Вайлер, парковият лекар, беше общ хирург, завършил университета в Барселона, и прекарваше повечето си работно време в поставяне на анкерпласти върху ожулени коленца и лакти, макар на стената на кабинета му да имаше снимка на две близначета, които бе изродил преди време, когато някаква бременна беше проявила глупостта да се качи на „Пикиращия бомбардировач“ — оттогава на входа бяха поставили многозначителен знак да предупреждава, че това е нежелателно. При все това той беше опитен млад лекар, изкарал полагащата му се практика, и това не беше първата му жертва, поразена от куршуми. Франсиско просто беше извадил късмет. Най-малко шест куршума бяха изстреляни срещу него и макар първите три да се бяха раздробили и да бяха наранили лявата му ръка само повърхностно, един от втория откос беше ударил лошо крака му. На неговата възраст счупен пищял се срастваше трудно, но добре че поне беше счупен доста високо. Малко по-ниско и щеше да трябва половин година, докато зарасне, ако изобщо зараснеше.
— Можех да го убия — изпъшка центурионът, докато му слагаха упойката. — Можех да му отсека главата, но не улучих!
— Само с първия удар — отбеляза Вайлер и погледна окървавения меч, положен върху скутума в ъгъла на превързочната.
