Зъбите на тигъра

— Мъртъв е. Успяхме да засечем тази информация — каза им Райън. — Придружаваше се от човек, чието име в мрежата е Кинкаджу. Видя как приятелят му пада на земята и съобщи това на друг с имейл адрес 56MoHa. Мисля, че е някъде в Италия. Онзи в Мюнхен — името му беше Атеф — беше вербовчик и куриер. Знаем, че е вербувал поне един от стрелците, участвали в онази касапница миналата седмица. Можете да бъдете сигурни, че си е спечелил място в черния списък.

— Това ни е известно. Казаха ни — рече Брайън.

— И как точно се справяте с тези хора?

— С това. — Доминик извади писалката от джоба на сакото си. Сменяш острието, като завърташ върха, и ги убождаш, за предпочитане в задника. Вкарваш им един химикал, който се нарича сукцинилхолин, и това проваля целия ден на човека. Веществото се разгражда в кръвта дори и след смъртта и не може да бъде открито лесно, освен ако не се случи някой гениален патолог, който трябва да извади и голям късмет.

— Парализира ли ги?

— Да. Падат и след това не могат да дишат. Нужни са около тридесет секунди, за да подейства, и след това падат. Изглежда като инфаркт, а и изследванията дават подобни резултати. Идеално е за работата ни.

— Мама му стара — рече Джак. — Вие сте били и в Шарлотсвил, нали?

— Да — намеси се Брайън. — Никак не беше приятно. Едно момченце умря в ръцете ми. Тежка работа.

— Добра стрелба.

— Тях много не ги биваше — рече Доминик. — Не се различаваха кой знае колко от уличните гангстери. Бяха зле обучени. Не си подсигуряваха гърба. Предполагам, че са мислели, че с автоматите в ръцете това не е нужно. Обаче се оказа, че не е така. Имахме и късмет. Брей да му се не види! — рече той, когато стигнаха до магазина на „Ферари“.

— Мама му стара. Много са хубави — съгласи се веднага Джак. Дори Брайън беше впечатлен.

— Това е по-старият модел — обясни им Доминик. — 575 М, дванадесетцилиндров, петстотин коня, шест скорости. Вдига двеста и двадесет мили в час. Обаче най-голямата работа е „Ферари Енцо“. Това си е направо бомба. Шестстотин и шестдесет коня. Дори са я кръстили на мое име. Виждаш ли я, там, в най- далечния ъгъл.

— Колко струва? — попита Джак.

— Около шестстотин хиляди долара. Обаче ако искаш нещо още по-страхотно, ще трябва да се обърнеш направо към „Локхийд“. Колата има отпред два отвора като на реактивните двигатели на изтребителите. Цялата машина изглежда като личното возило на богатия чичо на Люк Скайуокър.

— Доминик продължава да се интересува от коли — рече Джак. Някой частен реактивен самолет сигурно вдигаше повече мили в час, обаче колата беше много лъскава.

— Той по-скоро би преспал с „Ферари“, отколкото с Грейс Кели — изсумтя Брайън. Разбира се, неговите предпочитания бяха малко по-обикновени.

— Абе, хора, можеш да караш една кола по-дълго, отколкото някоя мадама. Обзалагам се, че тази сладурана е много бърза.

— Можеш да си изкараш разрешително за каране на частен самолет — предложи Джак.

Доминик поклати глава.

— А, не. Прекалено опасно е.

— Ама и ти си един кучи син — разсмя се Джак. — В сравнение с това, което вършиш ли?

— Виж какво, момче, свикнал съм с тези неща.

— Щом казваш — рече Джак и поклати глава. По дяволите, тези коли наистина си ги бива. Обаче той харесваше своя „Хамър“, който беше оставил у дома. При сняг можеше да отиде където си поиска, а при сблъсък на пътя винаги щеше да излезе победител. Нищо, че нямаше много спортен вид. Обаче момчето в него можеше да разбере страстта, изписана на лицето на братовчед му. Ако Морийн О’Хара е била родена в кола, тя щеше да прилича на някоя от тези. Червеният цвят щеше да отива на косата й. След десет минути Доминик реши, че достатъчно бяха зяпали, и продължиха нататък.

— И така, знаем всичко за обекта, с изключение на това как изглежда, така ли? — попита Брайън малко по-нататък.

— Точно така — потвърди Джак. — Ама колко пък араби очаквате да има в хотел „Бристол“?

— В Лондон е пълно с тях. Трудността ще е как да разберем кой е обектът ни. Иначе няма да е много мъчно да свършим работата на улицата. Като гледам наоколо, мисля, че много е вероятно да стане така. — Уличното движение не беше толкова натоварено, както в Ню Йорк и в Лондон, но не беше и като в Канзас Сити след мръкване, а да се свърши работата посред бял ден си имаше своите преимущества. — Предполагам, че трябва да наблюдаваме главния вход на хотела, а ако има страничен, и него. Ще провериш ли дали можем да получим повече сведения от Колежа?

Джак погледна часовника си и бързо пресметна наум.

— Започват работа след два часа.

— Тогава провери електронната си поща — каза му Доминик. — Ние ще се помотаем наоколо, за да видим дали няма да попаднем на някой, който прилича на обекта.

— Става. — Те пресякоха улицата и се отправиха към „Империал“. След като се върна в стаята си, Джак се хвърли на леглото и заспа.

В момента нямаше какво друго да прави и Фаад реши да излезе малко на чист въздух. Във Виена имаше много неща за гледане, а той беше видял твърде малко. Облече се добре като бизнесмен и излезе.

— Бинго, бинго! — Като полицай Доминик имаше добра памет за физиономии, а те направо се сблъскаха с една такава.

— Този не е ли…

— Ами, да. Приятелят на Атеф от Мюнхен. Искаш ли да се обзаложим, че той е нашият човек?

— Я остави това, брат ми. — Доминик огледа обекта.

„Това, че е арабин, е безспорно, среден на ръст, висок около метър и седемдесет, строен, тежи около седемдесет килограма, черна коса, кафяви очи, леко семитски нос, облича се добре и с вкус, като бизнесмен, върви с целеустремена, уверена походка.“ Минаха на пет-шест крачки от него, като внимаваха да не го гледат дори и през тъмните очила. „Спипах те, кучи сине.“ Които и да бяха тези хора, те си нямаха и хабер как да остават незабележими посред бял ден. Отидоха до ъгъла.

— По дяволите, стана много лесно — рече Брайън. — А сега какво?

— Нека накараме Джак да направи справка с базата и да запазим спокойствие, Алдо.

— Ясно, брат ми. — Несъзнателно бръкна в сакото си, за да се увери, че златната писалка е на мястото си, както би проверил дали автоматичният му пистолет „Берета“ 9 е в кобура. Почувства се като невидим лъв сред равнина в Кения, пълна с диви животни. От това не му стана много по-добре. Можеше да си избере това, което искаше да убие и да изяде, а бедният нещастник дори не подозираше, че го дебнат. „Също като при животните.“ Запита се дали колегите на този човек биха могли да усетят каква ирония се крие в използваната срещу тях тактика. Този начин на действие не беше типичен за американците, но всички подобни изпълнения на главна улица посред бял ден бяха измислени в Холивуд. За лъва не е много характерно да рискува живота си. Както го бяха учили в школата на морската пехота, ако се озовеш лице в лице с врага, значи не си планирал добре работата. Честната борба имаше място в Олимпийските игри, но тук нещата бяха по-различни. Никой ловец на едър дивеч не се приближава към лъва с гола сабя в ръка, вдигайки шум. Вместо това прави нещо по-разумно: прикрива се зад някой дънер и стреля с карабина от разстояние не по-малко от сто метра. Дори масаите в Кения, за които убиването на лъв е тест за мъжество, проявяват достатъчно благоразумие и нападат лъва в групи по десет души, в които не всички участници са младежи, за да са сигурни, че ще могат да отнесат опашката на лъва в селото. Тук не ставаше въпрос за храброст, а за ефективност. Самото участие в такива неща беше достатъчно опасно. Правиш всичко възможно, за да елиминираш колкото може повече ненужни рискове. Това си е работа, а не спорт. — Тук, на улицата, ли ще го ликвидираме?

— Досега тази тактика успяваше. Едва ли ще можем да го нападнем във фоайето на хотела.