— Разбрано, Енцо. Как ще действаме по-нататък?
— Ще се правим на туристи. Сградата на операта ми изглежда внушителна. Да идем да я поразгледаме. На обявата пише, че ще дават „Валкирия“ от Вагнер. Никога не съм я гледал.
— Никога не съм бил на опера. Предполагам, че някой ден трябва да ида, нали в жилите ми тече италианска кръв?
— Е, да, и с мен е така, затова си падам повече по Верди.
— Дрън-дрън. Ти пък кога си бил на опера?
— Имам някои изпълнения, записани на дискове — рече Доминик и се усмихна.
Оказа се, че държавната опера е великолепен пример за имперска архитектура, построена така, като че ли на представленията ще присъства самият Бог. Целите балкони бяха облицовани в червено кадифе и позлата. Каквито и недостатъци да са имали, в двора на Хабсбургите очевидно е имало хора с вкус. За момент на Доминик му мина мисълта да провери колко катедрали има в града, но реши, че не е много подходящо, като се има предвид причината, поради която бяха тук. Разхождаха се цели два часа, след което се върнаха в хотела и се качиха в стаята на Джак.
— Нищо радостно от базата — каза им той.
— Голяма работа. Ние видяхме човека. Един стар приятел от Мюнхен — каза Брайън. Отидоха в банята и пуснаха крановете, които вдигаха достатъчно шум, за да попречат на микрофоните, които биха могли да бъдат монтирани наоколо. — Той е другар на Атеф. Беше с него, когато го ликвидирахме в Мюнхен.
— Как можете да сте сигурни?
— Е, не можем да бъдем сто процента сигурни… Но я помисли колко са шансовете той да се окаже едновременно в два града и точно в този хотел? — запита с основание Брайън.
— Сто процента сигурност определено ще е по-добре — възрази Джак.
— Съгласен съм, но когато шансовете са едно срещу хиляда, залагаш на по-голямата вероятност — каза Доминик. — Според правилата във ФБР поне е известно, че той е замесен в тази работа. Едва ли е тръгнал да събира помощи за Червения кръст. — Агентът замълча за момент. — Е, работата не е съвсем изпипана, но това е най-доброто, с което разполагаме, и според мен е достатъчно.
Джак беше изправен пред дилема. Имаше ли право да решава дали да се пристъпи към изпълнение на мисията или не? Гренджър не му беше казал такова нещо. Той трябваше да оказва подкрепа на близнаците с разузнаване. Но какво точно означаваше това? Страхотно. Бяха му поставили задача, без да му кажат точно каква е и докъде се простират правата му. В това нямаше много логика. Спомни си как веднъж баща му беше казал, че хората от щабовете не би трябвало да се месят на бойците на фронтовата линия, защото те виждат положението на място и са обучени да разсъждават самостоятелно. Той не беше виждал лицето на този човек, а те го бяха виждали. Ако се противопоставеше, можеха съвсем лесно да му кажат къде да си завре собственото мнение и тъй като не беше упълномощен да им се налага, те щяха да постъпят така, както намерят за добре, а той щеше да наблюдава отстрани и да се чуди какво ще последва по-нататък. Изведнъж се оказа, че работата на шпионина е много непредвидима, а той е нагазил в блато, без да има хеликоптер, който да го измъкне оттам.
— Е, добре, момчета, нека бъде както вие смятате. — За Джак това беше една много страхлива позиция, особено когато добави: — Все пак бих предпочел да сме сто процента сигурни.
— Аз също, но както ти казах, да се заложи на хиляда срещу едно е по-добре.
Брайън се замисли за момент и кимна.
— Това ме устройва. — Той изглеждаше доста разстроен заради човека в Мюнхен. — Ако не е от лошите, то приятелите му със сигурност са такива. Така че да свършваме с него.
— Добре — рече тихо Джак, прекланяйки се пред неизбежното. — Кога?
— Веднага, когато се яви подходящ момент — отвърна Брайън. По-късно с брат му щяха да обсъдят тактиката, но не беше нужно Джак да знае каква ще бъде тя.
В 10:14 часа вечерта Фаад реши, че е извадил късмет. Получи писмо от Елза К69, която очевидно не го беше забравила.
КАКВО ЩЕ ПРАВИМ ТАЗИ ВЕЧЕР? — попита „я“ той.
МИСЛИХ ЗА ТОВА. ПРЕДСТАВИ СИ, ЧЕ СМЕ В КОНЦЕНТРАЦИОНЕН ЛАГЕР. АЗ СЪМ ЕВРЕЙКА, А ТИ КОМЕНДАНТ… НЕ ИСКАМ ДА УМРА ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ И ТИ ПРЕДЛАГАМ УДОВОЛСТВИЕ СРЕЩУ ЖИВОТА СИ…
Едва ли можеше да се измисли по-приятна фантазия за него.
ХАЙДЕ ЗАПОЧВАЙ — написа в отговор той.
Продължиха известно време така, докато на екрана се появи: МОЛЯ ВИ, МОЛЯ ВИ. НЕ СЪМ АВСТРИЙКА. АЗ СЪМ АМЕРИКАНСКА СТУДЕНТКА ПО МУЗИКА, ЗАВАРЕНА ОТ ВОЙНАТА…
Ставаше все по-добре и по-добре. О, ТАКА ЛИ? МНОГО СЪМ СЛУШАЛ ЗА АМЕРИКАНСКИТЕ ЕВРЕЙКИ И ТЕХНИТЕ КУРВЕНСКИ НАВИЦИ…
И така продължиха близо час. Накрая той все пак я изпрати в газовите камери. В края на краищата, за какво друго ставаха евреите?
Както можеше да се очаква, Райън не можеше да заспи. Организмът му още не се беше нагодил към часовата разлика, въпреки че в самолета беше поспал доста. За него беше загадка как се справят екипажите на самолетите, макар да подозираше, че те просто синхронизираха часовниците си с времето в часовата зона, в която живееха, без да обръщат внимание къде се намират в момента. Но за такова нещо трябва да си в непрекъснато движение, а той не беше. Затова седна пред компютъра и реши да види какво има в Гугъл на тема ислям. Единственият мюсюлманин, когото познаваше, беше принц Али от Саудитска Арабия, но той не беше фанатик. Дори се погаждаше добре с Кейти, срамежливата малка сестра на Джак, която намираше за възхитителна добре оформената му брада. Успя да отвори един файл с Корана и се зачете. Свещената книга имаше четиридесет и две сури, подредени в глави също като в Библията. Разбира се, той рядко я беше отварял, камо ли да я чете, защото като католик очакваше пасторите да му разкажат нейните най-важни части, спестявайки му цялото досадно четене на това кой от кого е произлязъл. Навремето може би е било интересно и дори забавно, но не и днес, освен ако човек не се интересува от генеалогия — тема, която не се обсъждаше на масата на семейство Райън. Освен това всички знаеха, че всеки ирландец е потомък на конекрадец, напуснал страната, за да не бъде обесен от гадните английски нашественици. От това бяха последвали цяла поредица войни, една от които за малко да попречи на собственото му раждане в Анаполис.
След десет минути той започна да разбира, че Коранът повтаря почти дума по дума това, което са написали еврейските пророци, вдъхновени от Бога, естествено защото те твърдят, че е така. Този човек Мохамед твърдеше същото. Можеше да се предположи, че Бог е разговарял с него, а той е играл ролята на негова секретарка и всичко си е записал. Жалко, че не е имало видеокамера и магнетофон да се запише това, но както му беше обяснил един свещеник в Джорджтаун, вярата си е вяра — или вярваш, или не.
Разбира се, Джак вярваше в Бога. Родителите му го бяха научили на основните неща и го бяха пратили да учи в католически училища. Беше запомнил молитвите и правилата, беше получил първо причастие и първа изповед… сега в по-деликатната римокатолическа църква му викаха „Помирение“ и конфирмация. Обаче от доста време не беше стъпвал в църква. Не че имаше нещо против нея, просто беше вече пораснал и може би това, че не ходеше, беше начин да покаже на майка си и на баща си, че може сам да взема решения как да живее живота си и те вече не могат да му заповядват.
Забеляза, че никъде в петдесетте страници, които беше прегледал, не се казваше нищо за това, че могат да се убиват невинни хора, за да можеш да чукаш жени на небето. Наказанието за самоубийство беше горе-долу същото, за което им беше разказвала сестра Франсис Мери във втори клас. Самоубийството беше смъртен грях, който трябва да се избягва, защото след това не можеш да отидеш да се изповядаш, за да очистиш душата си. Ислямът казваше, че вярата е добро нещо, но не е достатъчно само да мислиш за нея. Трябва и да живееш по този начин. Погледнато през призмата на католическото учение, това си беше направо откритие.
След близо деветдесет минути му дойде наум едно твърде очевидно заключение — че тероризмът има толкова общо с ислямската религия, колкото има и с ирландските католици и протестанти. Биографите на
