възможност да се обърне и да наблюдава, докато купуваше нещо.
Вебер видя, че идиотът се кани да прекоси пътя му. Тези глупаци не знаеха ли, че това се прави само на определени места, където той трябва да спре при червена светлина като всички останали? Учеха децата на тези неща още в детската градина. Някои хора си мислят, че тяхното време е по-ценно от злато, като че ли са самият Франц Йосиф, надигнал се след сто години от гроба. Ватманът не намали скоростта. Идиот или не, той щеше да се махне от пътя му преди…
Фаад почувства как десният му крак се подгъва под него. Какво беше това? После същото направи и левият и той започна да пада напред без никаква причина. После бързо се случиха и някои други неща, преди да успее да разбере какви са. Като от някакъв страничен наблюдателен пункт се видя да пада, а един трамвай… да идва насреща му!
Макс реагира с малко закъснение. Не можеше да повярва на очите си, но това, което виждаше, беше напълно реално. Натисна с крак спирачката, обаче глупакът беше само на два метра разстояние и… Боже господи!
Макс усети ужасното тум-тум, докато преминаваше през тялото на човека. Някой щеше да извика линейка, но щеше да е много по-добре да извикат свещеник. Този нещастник нямаше никога да отиде там, за където се беше запътил. Глупакът му с глупак се беше опитал да спести време с цената на живота си.
От другата страна на улицата Мохамед се обърна тъкмо навреме, за да види как приятелят му умира. По-скоро му се стори, отколкото видя, че трамваят подскочи напред, като че ли да избегне Фаад и също така бързо неговият свят се промени, а този на Фаад приключи завинаги.
„Господи“, помисли си Брайън, застанал на петнайсетина метра разстояние със списание в ръка. Този нещастен копелдак не можа да доживее, за да умре от отровата. Видя Енцо да се движи откъм противоположната страна на улицата, може би също с намерението да го убоде, когато онзи мине отсреща, но сукцинихолинът беше подействал, както им бяха казали. Просто беше избрал много неподходящо място за падане. А може би пък беше точно обратното, зависи от гледната точка. Взе списанието и прекоси улицата. До една дрогерия стоеше човек, който приличаше на арабин и който изглеждаше по-разстроен от другите наоколо. Чуха се писъци, много хора уплашено сложиха ръце на устите си. Гледката не беше никак приятна, въпреки че трамваят спря точно върху тялото.
— Някой трябва да измие улицата с маркуч — рече тихо Доминик. — Добро убождане, Алдо.
— Предполагам, че заслужава почти отлична оценка по шестобалната система. Хайде да се махаме.
— Разбрано, брат ми.
Те завиха надясно, минаха покрай магазина за цигари и се отправиха към площад „Шварценберг“.
Зад тях се чуваха писъците на жени, докато мъжете приеха нещата по-спокойно. Много от тях просто извърнаха глави. Нищо не можеше да се направи. Портиерът при хотел „Империал“ се втурна вътре, за да извика линейка и полицията. Нужни им бяха десет минути. Пръв пристигна екипът на Бърза помощ. Гледката, която се откри пред тях, беше едновременно ужасна и безвъзвратна. Цялата му кръв се беше разляла наоколо и нямаше никакъв шанс да бъде спасен. Полицията също пристигна. Един полицейски капитан, който дойде от участъка си на „Фридрих щрасе“, каза на Макс Вебер да отдръпне трамвая от тялото. Това разкри и много, и малко. Тялото беше нарязано на четири несъразмерни парчета, като че ли беше разкъсано на части от праисторически хищник. Пристигналата линейка спря не съвсем по средата на улицата. Полицаите даваха знаци на минаващите коли да не се задържат, но шофьорите и пътуващите в тях въпреки това спираха да погледнат касапницата. Половината зяпаха като омагьосани, докато другата половина извръщаха глави от ужас и отвращение. Имаше дори и няколко репортери с камери и бележници.
Нужни им бяха три от специалните торби за мъртъвци, за да съберат останките от тялото. Един инспектор по транспорта пристигна, за да разпита ватмана, който, разбира се, вече беше задържан от полицията. Мина близо един час, докато отстранят тялото, прегледат трамвая и освободят пътя. Всички действаха много ефикасно и в 12:30 часа редът беше възстановен.
Това не се отнасяше за Махмуд Мохамед Фахдил, който трябваше да се върне в хотела си, да включи компютъра и да изпрати имейл за инструкции на Мохамед Хасан ал Дин, който сега беше в Рим.
През това време Доминик също застана пред своя компютър и състави един имейл до Колежа, за да им каже какво беше станало днес и да поиска инструкции за следващата задача.
Глава двадесет и втора
ИСПАНСКОТО СТЪЛБИЩЕ
— Ти се майтапиш — каза веднага Джак.
— Бог ме дари с тъп противник — отвърна Брайън. — Това е молитва, на която ни научиха в школата. Лошото е, че рано или късно започват да нахитряват.
— Също като мошениците — съгласи се Доминик. — Проблемът с прилагането на закона е, че обикновено залавяме тъпите. Дори рядко чуваме нещо за умните. Точно затова мина толкова време, преди да се справим с мафията, а пък те не са чак толкова умни. Но, разбира се, това е дарвинов процес и ние трябва да го улесняваме по един или друг начин.
— Някакви новини от дома? — попита Брайън. — Погледни колко е часът. Трябва да изчакаме поне още час, за да дойдат на работа. Значи онзи наистина беше премазан от трамвая?
Брайън кимна.
— Падна и беше премазан като някой помияр на пътя. Хубавото е, че по този начин беше прикрита истинската причина.
До болницата „Света Елисавета“ на „Инвалиденщрасе“, където линейката откара останките от тялото, нямаше и миля. Бяха се обадили предварително, затова там не бяха изненадани от трите пластмасови торби. Оставиха ги на масата на патолога. Нямаше никакъв смисъл да се прибягва до обичайната процедура, защото причината за смъртта беше толкова очевидна, че подобно нещо би приличало повече на черен хумор. Единствената трудност беше да се вземе кръв за токсичните изследвания Тялото беше така нарязано, че тя почти не беше останала. Обаче във вътрешните органи, главно в далака и мозъка имаше достатъчно за изтегляне със спринцовка, след което пробата щеше да бъде изпратена в лабораторията и там щяха да направят тест за наркотици или алкохол. Единственото друго нещо, което трябваше да се провери при огледа на починалия, беше дали има увреден крак, но след преминаването на трамвая през тялото дори пукнато коляно беше трудно за откриване. Вече знаеха името и самоличността му от портфейла и полицията проверяваше местните хотели, за да види дали там беше останал паспортът му, за да бъде уведомено съответното посолство. И двама му крака бяха напълно премазани за по-малко от три секунди. Единственото изненадващо нещо беше, че лицето му беше спокойно. Човек би очаквал широко отворени очи и гримаса от болка при смъртта, но патологът знаеше, че дори при причинената от травми смърт нямаше твърдо заковани правила. Нямаше смисъл от пълно изследване. Ако беше застрелян, може би щяха да намерят рана от куршум, но нямаше причина да подозират подобно нещо. Полицията вече беше разговаряла със седемнадесет очевидци, които се намираха на трийсетина метра от мястото. В крайна сметка заключението на патолога можеше спокойно да бъде един подписан формуляр, който да играе ролята на официален документ.
— Господи — възкликна Гренджър. — Как, по дяволите, са уредили това? — После вдигна телефона. — Гери? Слез долу. С номер три е приключено. Трябва да видиш този доклад. — След като остави слушалката, той изрази гласно мисълта си: — А сега къде да ги изпратим?
Това бе решено на друг етаж. Тони Уилс прехвърляше в компютъра си цялата електронна поща на Райън и най-горното съобщение от нея го впечатли с краткостта си. След това вдигна телефона, за да се обади на Рик Бел.
