Зъбите на тигъра

Адолф Хитлер твърдят, че той се мислел за католик до последния си миг, когато се самоубил. Явно никога не беше срещал сестра Франсис Мери, защото в противен случай нямаше да постъпи така. Но той явно е бил и луд. Ако правилно беше разбрал това, което беше прочел, Мохамед вероятно би наказал терористите. Бил е свестен, достоен човек. Обаче не всички негови последователи са такива. Не са такива и онези, с които трябва да се справят близнаците.

Всяка религия може да бъде изопачена от следващото поколение откачалници, помисли си той, прозявайки се. С исляма се беше случило същото.

— Трябва да прочета още на тази тема — каза си Райън, отправяйки се към леглото. — Трябва.

Фаад се събуди в осем и половина. Днес трябваше да се срещне с Махмуд при дрогерията малко по- надолу по улицата. Оттам щяха да отидат някъде с такси — вероятно до някой музей за предаване на съобщението и той щеше да разбере какво ще последва и какво самият той трябва да направи. Жалко, че нямаше собствено жилище. Хотелите бяха удобни, особено пералните им, но търпението му вече беше започнало да се изчерпва.

Донесоха закуската. Благодари на келнера и му даде две евро бакшиш, след това зачете вестника, поставен на масичката за сервиране. Не се случваше нищо важно. В Австрия предстояха избори и всяка от страните енергично очерняше другата, което беше част от политическата игра в Европа. У дома нещата бяха много по-предвидими и по-лесни за разбиране. В девет часа пусна телевизора. Усети се, че все по- често поглежда часовника си. Тези срещи винаги малко го изнервяха. Ами ако Мосад бяха разбрали кой е? Отговорът на този въпрос беше съвсем ясен. Ще го убият без да им мигне окото.

Навън Доминик и Брайън се разхождаха почти безцелно, или поне така би се сторило на случайния наблюдател. Проблемът беше, че наоколо те бяха малцина. До самия хотел имаше павилион за списания и вестници, а пред „Бристол“ имаше портиер. Доминик се замисли дали да не се подпре на някой стълб от уличното осветление и да започне да чете вестника си, но във ФБР му бяха казали, че това е едно от нещата, които никога не трябва да прави, защото дори шпионите бяха гледали филми, където актьорите винаги го правят. Така че независимо дали беше професионално и реалистично, целият свят вече предварително знаеше, че трябва да внимава, ако някой чете вестник, подпрял се на уличен стълб. Да проследиш човек, който вече е излязъл навън, без да бъдеш забелязан, беше детска игра в сравнение с това да го чакаш да се появи. Той въздъхна и продължи да върви.

Брайън си мислеше приблизително същите неща. Викаше си колко много биха могли да помогнат цигарите в моменти като този. Даваха ти възможност да правиш нещо, както правеше Хъмфри Богарт във филмите със своите скоросмъртници без филтър, които в крайна сметка го вкараха в гроба. Лош късмет, Боги, помисли си Брайън. Ракът сигурно е ужасна болест. Брайън също не даряваше обектите си с дъха на пролетта, но поне агонита им не продължаваше с месеци. Само няколко минути и мозъкът им спираше да работи. Освен това те си го бяха заслужили по един или друг начин. Може би не бяха съгласни с това, но човек трябва да внимава да не си създава врагове. Не всички са тъпи и безпомощни като овце. А изненадата беше голяма работа, най-хубавото нещо на бойното поле. Ако изненадаш другия, той няма възможност да ти отвърне, а това е добре. Всичко беше просто бизнес и в тази работа не се влагаше нищо лично. Той щеше да влезе в малката стаичка така, както някое младо, кастрирано добиче в скотобойна, и дори ако вдигнеше за миг нагоре очи, щеше само да зърне човека с пневматичния чук, след което щеше да се пренесе в говеждия рай, където тревата е винаги зелена, а водата сладка и наоколо нямаше никакви вълци.

„Разсейваш се, Алдо“, каза си Брайън. И двете страни на улицата бяха подходящи за целта му. Затова премина на отсрещната страна и се запъти към един банкомат точно срещу хотел „Бристол“, извади кредитната си карта и набра номера на кода, за да получи петстотин евро. Погледна часовника си: 10:53. Това птиче щеше ли да излезе най-после? Да не би да го бяха изпуснали по някакъв начин?

Уличното движение започна да стихва. Червените трамваи минаваха с дрънчене насам-натам. Хората си мислеха за собствените си работи. Вървяха по пътя си, без да поглеждат встрани, освен ако нещо специално не им привлечеше вниманието. Избягваха зрителния контакт с непознати и нямаха навика да поздравяват другите. Очевидно от един непознат се очакваше същото. Това се чувстваше по-силно дори и от Мюнхен. Тук също много обичаха реда. Можеш да си изядеш вечерята направо от пода в къщите им, ако след това го изчистиш.

Доминик беше заел позиция от другата страна на улицата, покривайки разстоянието до операта. Този човек можеше да тръгне само в две посоки. Наляво или надясно. Можеше да пресече улицата, а можеше и да не я прекосява. Нямаше повече възможности, освен ако не дойдеше някоя кола да го вземе, в който случай работата се отлагаше. Но и утре е ден. Часовникът му показваше 10:56. Трябваше да внимава и да не гледа прекалено често към входа на хотела. Това го караше да се чувства уязвим…

Ето го! Със сигурност беше обектът. Беше облечен в син костюм на райета и си беше сложил светлокафява вратовръзка като човек, който отива на важна делова среща. Доминик също го видя и се обърна, за да го наближи от северозапад. Брайън изчака, за да види какво ще направи.

На Фаад му хрумна да избудалка пристигащия си приятел. Реши да го наближи откъм отсрещната страна на улицата, просто за разнообразие. Затова я прекоси по средата на пресечката, като ловко избягваше минаващите коли. Като момче изпитваше удоволствие да влиза в двора, където се намираха конете на баща му, и да лавира между тях. Разбира се, конете бяха достатъчно умни да не стъпкват нещо без причина. Същото не би могло да се каже за колите, които се носеха по „Кертнер Ринг“, но той все пак успя да пресече.

Тук пътното платно беше малко странно. Първо имаше една павирана пътека, като за частен паркинг, следваше тънка ивица трева и накрая самият път, по който се движеха автомобилите, преди да се мине на отсрещния тротоар. Обектът прекоси, тичайки, улицата и се отправи на запад към техния хотел. Брайън зае позиция на пет-шест метра зад него, извади писалката си, като завъртя върха и го погледна, за да се увери, че е готов за действие.

Макс Вебер беше ватман, който от двадесет години работеше в градския транспорт. Караше напред- назад по осемнадесет пъти на ден своя трамвай, за което получаваше сравнително добра заплата за работник. Сега се беше насочил на север, оставяйки зад гърба си площад „Шварценберг“, след това зави наляво точно там, където улицата от „Ренвег“ ставаше „Шварценберг щрасе“, за да завие наляво по „Кертнер Ринг“. За него светофарът светеше зелено и той зърна за миг хотел „Империал“, където обичаха да отсядат богати чужденци и дипломати. След това отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Трамваят не можеше да сменя рязко посоката си и хората в автомобилите трябваше да се пазят от пътя му. Не че караше много бързо, рядко превишаваше четиридесет километра в час, дори и извън града, когато наближаваше крайната спирка. Тази работа не изискваше някакви особени интелектуални усилия, но той я вършеше стриктно, както изискваше ръководството. Звънецът иззвъня. Някой искаше да слезе на ъгъла на „Кертнер“ и „Виднер Хауптщрасе“.

Ето го Махмуд. Гледаше на другата страна. Това е добре, помисли си Фаад, може би щеше да го изненада и да се измайтапи с него. Спря се на тротоара. Огледа тесния мини път, за да види дали по него не идва нещо, и бързо прекоси улицата.

„Добре, боклук такъв“, каза Брайън, скъсявайки разстоянието само на две крачки и…

„Ох“, изохка без глас Фаад. Съвсем буквално почувства лека болка в задника. Не й обърна внимание и продължи да върви, провирайки се през една празнина между колите на улицата. Задаваше се трамвай, но беше още далеч, за да се безпокои. От дясната му страна не идваше нищо и той…

Брайън просто продължи да върви. Реши да отиде до будката за списания. Това щеше да му даде добра