Зъбите на тигъра

влязъл в кабинета му.

— Какво искаш да кажеш? — рече Сам. Разбира се, „те“ трябва да бяха братята Карузо.

— Искам да кажа, че нямат подкрепа във вид на разузнаване — посочи бившият сенатор.

— Е, да, но до този момент не сме предвиждали такова нещо.

— Точно така — Хендли се облегна в стола си. — В известен смисъл са малко като голи. Никой от тях няма опит в разузнаването. Ами ако ликвидират не този, когото трябва? Е, вероятно няма да пострадат от това, но едва ли ще е добре за бойния им дух. Спомням си един мафиот, мисля, че беше във федералния затвор в Атланта. Беше убил един нещастник, защото предполагал, че се опитал да го убие, но се беше оказал не този, когото трябва, и това го извади от равновесие. Пееше всичко като канарче. Така нанесохме големия си удар на мафията и разбрахме как е организирана. Не помниш ли?

— О, да, това беше един мафиот на име Джо Валачи. Да, но не забравяй, че той беше престъпник.

— А Брайън и Доминик са добри момчета. Затова ще почувстват по-тежко вината си. Може би няма да е зле да имат някаква подкрепа в разузнаването.

Гренджър се изненада от предложението.

— Мога да разбера нуждата от разузнаване за по-добра преценка. Признавам, че тази работа с „виртуалния кабинет“ не е с неограничени възможности. Те не могат да задават въпроси, но ако все пак имат такива, биха могли да ни изпратят имейл, за да поискат съвет…

— Нещо, което не правят — отбеляза Хендли.

— Гери, направили са само две крачки в мисията си. Рано е да се паникьосваме. Това са двама много умни и много способни млади хора. Затова и ги избрахме. Могат да разсъждават самостоятелно, а ние искахме точно това от нашите оперативни сътрудници.

— Не, тук не правим просто предположения, а най-вече капиталовложения за бъдещето. Смяташ ли, че идеята е добра? — В Конгреса Хендли се беше научил как да бъде най-убедителен и го правеше много успешно.

— Гери, знам, че предположенията винаги са лошо нещо. Но усложненията също. Как можем да бъдем сигурни, че ще им изпратим подходящия човек? Ами ако с това добавим някакъв елемент на несигурност? Трябва ли ни такова нещо?

— Искам да кажа, че няма да е зле да имаме някой, който има по-различен подход към сведенията, които се получават там. Братята Карузо са много добри. Знам го, но те нямат опит. Важно е там да има някой, който разсъждава по-различно и да гледа на нещата и на ситуацията от по-друг ъгъл.

Гренджър почувства, че е притиснат в ъгъла.

— Добре де, разбирам логиката ти, но според мен това излишно усложнява нещата.

— Погледни ситуацията от по-друг ъгъл. Ами ако попаднат на нещо, за което не са подготвени? В такъв случай ще имат нужда от второ, както щеш го наречи, мнение за данните, с които разполагат. Така има по- малка вероятност да сбъркат. Едно от нещата, които ме безпокоят, е да не би да направят грешка, която да се окаже фатална за някой нещастник, и тя да се отрази на работата им в бъдеще — имам предвид чувство за вина, угризения, а може и да започнат да говорят за това. Можем ли да пренебрегнем напълно подобна вероятност?

— Е, може би не напълно, но в такъв случай това ще означава, че прибавяме допълнителен елемент към уравнението. Така някой би могъл да каже „не“, когато правилното би било да се каже „да“. Всеки може да каже „не“. Не е задължително да е прав. Не ставаме ли прекалено предпазливи?

— Аз не мисля така.

— Добре, и кого искаш да изпратим? — попита Гренджър.

— Нека да помислим. Трябва да е… някой, когото познават и на когото имат доверие…

Хендли започна да изнервя шефа на оперативния си отдел. Беше си наумил нещо, а знаеше много добре, че той командва в Колежа и че тук той е законът и никой не може да му противоречи. Така че ако Гренджър трябваше да посочи едно име за тази изключително важна задача, то той трябваше да бъде някой, който нямаше да оплеска всичко…

Аутобанът беше построен превъзходно, дори гениално. Доминик се усети, че си мисли кой ли го е направил. След това му мина през ум, че пътят изглежда така, като че ли е бил построен отдавна. Свързваше Германия с Австрия… Може би самият Хитлер беше наредил да го построят. Някой свири ли? Тук нямаше ограничения за скоростта и шестцилиндровият двигател на поршето ръмжеше като тигър, усетил миризмата на прясно месо. Освен това германските шофьори бяха изключително любезни. Достатъчно беше да светне с фаровете и те се отдръпваха от пътя, като че ли бяха получили заповед от Бога. Определено не беше както в Америка, където някоя старица можеше да кара в най-лявото платно таратайката си, защото е левачка и й доставя удоволствие да забавя любителите на високите скорости.

От своя страна Брайън правеше всичко възможно, за да не правят резки отклонения. От време на време затваряше очи, спомняйки си за летенето ниско над земята през планинските проходи на Сиера Невада, което бяха тренирали често на хеликоптери СХ–46, които бяха по-стари от самия него. Тогава остана жив, вероятно и тук щеше да му се размине, а като офицер от морската пехота не му беше позволено да показва страх или слабост. Освен това беше вълнуващо. Все едно, че си се качил на скоростно влакче в увеселителен парк, без да си сложил предпазния колан. Но виждаше, че Енцо е на върха на щастието и се утешаваше с факта, че все пак си беше сложил предпазния колан и че тази малка немска кола вероятно е конструирана от същите конструктори, които бяха създали прочутите танкове „Тигър“. Най-опасно беше преминаването през планините, а когато навлязоха в земеделските райони и теренът стана по-равен, а пътят прав, той благодари на Бога.

— Хълмовете оживяха от разнеслата се му-у-у-зика — запя Доминик, а той пееше ужасно.

— Ако пееш така в църква, Господ сигурно ще те фрасне по главата — предупреди го Брайън, изваждайки картите на Виена. Улиците на този град бяха истински лабиринт. Столицата на Австрия беше стара колкото римските легиони и нито една улица не беше по-дълга от разстоянието, нужно на един легион, за да премине покрай трибунус милитарис (военната трибуна) на рождения ден на императора. На картата се виждаха по-външни и по-вътрешни околовръстни пътища, с които може би бяха обозначени бившите средновековни стени. Турците бяха идвали тук неведнъж, надявайки се да прибавят Австрия към тяхната империя, обаче подробностите от военната история не влизаха в задължителните четива за Корпуса на морската пехота. В по-голямата си част Австрия беше католическа страна, защото управляващата династия на Хабсбургите беше такава. Това обаче не беше попречило на австрийците да изтребят своето видно и преуспяващо еврейско малцинство, след като Хитлер присъедини Австрия към големия германски райх. Това беше станало с плебисцита за аншлуса от 1938 година. Хитлер е бил роден тук, а не в Германия, както си мислят много хора, и австрийците му се бяха отплатили със своята лоялност, превръщайки се в по-големи нацисти от него, или поне така твърди безпристрастната история. Това беше единствената страна в света, където филмът „Звукът на музиката“ беше забранен заради отрицателното отношение към нацистката партия. Поради всичко това Виена изглеждаше такава, каквато е — бивша имперска столица с широки булеварди с три платна и класическа архитектура и с изключително гъвкави граждани. Брайън ги докара до хотел „Империал“ на „Кертнер Ринг“ — сграда, която изглеждаше като придатък на добре известния дворец „Шонбрун“.

— Трябва да признаем, че ни настаняват на хубави места, Алдо — рече Доминик.

Вътре беше дори по-внушително с позлатените орнаменти и лакираното дърво, всеки елемент от които очевидно беше изпипан от майстори, докарани от ренесансова Флоренция. Фоайето не беше много просторно, но беше трудно да се пропусне рецепцията, в която работеха хора, облечени в дрехи, от които веднага си личеше, че са от персонала на хотела.

— Добър ден — поздрави ги администраторът. — Вие сте Карузо, нали?

— Да — потвърди Доминик, изненадан от осведомеността му. — Трябва да има резервация за мен и брат ми.

— Да, сър — отвърна човекът на рецепцията с пресилена любезност. Английският му беше като на завършил Харвард. — Две свързани помежду си стаи с изглед към улицата.

— Чудесно. — Доминик извади черната си карта на „Америкън Експрес“ и му я подаде.

— Благодаря.

— Някакви съобщения за нас? — попита Доминик.