— Човече, в Америка има достатъчно помияри, които могат да ни отворят работа до края на живота.
— Ами да, хем ще се спестят пари, като се уволнят всички съдии и съдебни заседатели.
— Аз не се казвам Мръсният Хари Калахън, глупчо такъв.
— И моето не е Чести Пулър. Как ще стигнем до там? Със самолет, влак, а може би с кола?
— С кола може да е забавно — каза Доминик. — Чудя се дали да не наемем някое порше?
— Страхотно — съгласи се Брайън. — Изключи се, за да прехвърля файла.
— Готово. Ще отида да видя какво ще може да уреди портиерът. — Той излезе от стаята.
— Това ли е единственото потвърждение, което имаме? — попита Хендли.
— Да — кимна Гренджър. — Обаче то съвпада точно с това, което ни казаха хората ни на място.
— Действат прекалено бързо. Ами ако от другата страна си кажат „Два инфаркта за по-малко от седмица?“ Тогава какво?
— Гери, не забравяй, че по същество това е мисия „разузнаване с бой“. Възлагаме известни надежди, че другата страна ще се изнерви, обаче тяхната арогантност скоро ще поутихне и те ще отпишат случаите като рядко съвпадение. Ако нещата бяха такива, каквито ги дават по телевизията и във филмите, щяха да си помислят, че ЦРУ им е свило мръсен номер, но нещата не са както по филмите и те знаят, че ЦРУ не се хваща на такава игра. Може би по-скоро Мосад, но те и без това се страхуват от израелците. Я чакай — в главата на Гренджър светна червена лампа… — Ами ако тъкмо те са хората, които видяха сметката на онзи агент на Мосад в Рим?
— Не ти плащам, за да правиш догадки, Сам.
— Това е една възможност — настоя Гренджър.
— Възможно е също и мафията да е ликвидирала онзи нещастник, защото са го взели за някой мафиот, който им дължи пари. Обаче не бих заложил на това.
— Да, сър — рече Гренджър и се върна в кабинета си.
В момента Мохамед Хасан ал Дин беше в Рим в хотел „Екселсиор“, пиеше кафе и работеше на компютъра си. Съобщението за смъртта на Атеф беше лоша новина. Беше добър вербовчик. Имаше нужната интелигентност, добро прикритие и дарбата да убеждава други да се присъединят към каузата. Сам искаше да излезе на фронтовата линия, да убива и да стане Свещен мъченик, но въпреки че вероятно щеше да се справи добре, човек, който можеше да вербува други, беше по-ценен от такъв, който иска да се пожертва. Беше въпрос на елементарна аритметика, нещо, което един дипломиран инженер би трябвало да разбира. Какъв беше неговият случай? Май че брат му беше убит от израелците през 1973 година. Доста време е минало оттогава, за да им има все още зъб, дори и за хора в неговата организация, но случаят не бе безпрецедентен. Макар че сега Атеф беше при брат си в Рая. Това беше добре за него, но зле за организацията. Така е било писано, успокояваше се Мохамед, и така ще бъде. Борбата ще продължи, докато и последният от враговете им падне мъртъв.
Той имаше два клонирани телефона на леглото си, които можеше да използва, без да се страхува, че може да бъде засечен. Трябва ли да се обади на Емира за това? Струваше си да се помисли. Анас Али Атеф беше вторият сърдечен удар за по-малко от седмица. И в двата случая ставаше въпрос за млади хора, а това беше странно и много необичайно от гледна точка на статистиката. Но Фаад е бил точно до Анас Али в момента, така че последният не е бил застрелян или отровен от някой израелски шпионин… Един евреин сигурно щеше да убие и двамата, помисли си Мохамед. При наличието на непосредствен свидетел няма много място за подозрение, че става въпрос за някаква мръсна игра. Що се отнася до другия, е, Уда обичаше да гони курвите и едва ли щеше да бъде първият мъж, умрял от пресилване. Изглежда, че наистина ставаше въпрос за някакво рядко съвпадение и затова не си струваше да се обажда спешно на Емира. Обаче той записа и двата случая в компютъра си, засекрети файла и изключи лаптопа. Поиска му се да се поразходи. Времето в Рим беше приятно — горещо според европейските стандарти, но напомнящо за дома му. Малко по-нагоре по улицата имаше приятен ресторант с маси отвън, чиято италианска кухня беше на средно ниво, но тук средното беше по-добро от много добри ресторанти по света. Човек би помислил, че всички италианки трябва да са дебели, но и те страдаха от западната женска болест да бъдат слаби като някои дечица в Западна Африка. Много от тях приличаха по-скоро на невръстни момчета вместо на зрели, опитни жени. Колко тъжно. Обаче вместо да яде, той прекоси „Виа Венето“, за да изтегли хиляда евро от банкомата. Еврото беше направило пътуването из Европа много по-удобно, слава на Аллаха. То още не беше равно на американския долар, ако говорим коя валута е по-стабилна, но с малко повече късмет скоро можеше и да стане, което щеше да го улесни още повече в пътуванията му.
Трудно беше човек да не обикне град като Рим. Разположен на удобно място, международен по характер, пълен с чужденци и с гостоприемни хора, които ти се кланят и предпочитат да им се плаща в брой като някои селяни, каквито всъщност си бяха. Това беше добър град за жените, с магазини, каквито Рияд едва ли би могъл да предложи. Неговата майка англичанка обичаше Рим и причините бяха очевидни. Добра храна и хубаво вино, добра историческа атмосфера, която беше по-стара дори от самия Пророк, да бъде благословен и да почива в мир. Тук много хора бяха умрели от ръцете на цезарите, избивани за забавление на тълпата в Амфитеатъра или пък убивани за това, че императорът не е бил доволен от тях по една или друга причина. По време на императорите тук улиците сигурно са били много спокойни. Какъв по-добър начин за постигане на това от този да налагаш безмилостно изпълнението на законите? Дори слабият се изкушава да ги наруши. В неговата родина беше така и той се надяваше да продължи да е така, след като бъде сложен край на кралската фамилия, която или ще бъде избита, или прогонена в чужбина, може би в Англия или в Швейцария, където хората с пари и благороднически титли можеха да разчитат, че ще продължат да живеят, без да се трудят, необезпокоявани от никого. Всяка алтернатива устройваше Мохамед и другарите му. Достатъчно беше само те да не продължават да управляват неговата страна, потънали в корупция, прекланящи се пред неверниците, продаващи им петрол за пари, управляващи народа като че ли са синове на самия пророк Мохамед. На това щеше да бъде сложен край. Ненавистта към Америка беше по- голяма от омразата му срещу управниците на неговата страна. Америка беше основната му цел поради своята мощ, независимо дали я упражняваше сама или чрез други, които защитаваха американските интереси. Америка беше заплаха за всичко, което му беше скъпо. Това беше страна на неверници, покровител и защитник на евреите. Америка беше нахлула в неговата страна и беше разположила там свои войски и оръжия, без съмнение с явната цел да подчини исляма на волята си и така да управлява един милиард правоверни в услуга на своите користни интереси. Да ужили Америка беше за него нещо като мания. Дори израелците не му се струваха толкова привлекателни като цел. Колкото и да бяха вероломни, те бяха само едни пионки в ръцете на Америка, васали, които изпълняваха нейните заповеди за пари и оръжие, без дори да си дават сметка колко цинично са използвани. Иранските шиити бяха прави. Америка беше Големият Сатана, самият Иблис. Тя беше толкова силна, че беше трудно да й се нанесе решителен удар, но въпреки това беше уязвима пред справедливите сили на Аллаха и на правоверните.
Портиерът на хотел „Байришер“ се е престарал, помисли си Доминик. Беше им намерил едно „Порше“– 911, чийто багажник отпред едва събра саковете им, и то само след като ги посмачкаха малко. Но беше достатъчен, а и за предпочитане, отколкото да вземат под наем някой малък спортен мерцедес. „Порше“–911 беше огън кола. Брайън трябваше да се оправя с картите, докато пътуваха на югоизток през Алпите към Виена. В момента не мислеха, че отиват на юг, за да убият някого. Служеха на родината си и това беше най-голямото доказателство за тяхната лоялност.
— Трябва ли да си сложа каска? — попита Брайън, като влизаше вътре, което при тази кола означаваше почти да седне на паважа.
— Не и когато аз карам, Алдо. Хайде, време е да се понасяме.
Колата беше боядисана в ужасен син цвят, но резервоарът беше пълен и шестцилиндровият двигател работеше като часовник. Германците наистина обичаха всичко да им е наред. Брайън се ориентира по картата как да излязат от Мюнхен на аутобана, който водеше на югоизток към Виена, а оттам Енцо реши да провери колко бързо е поршето.
— Мислиш ли, че имат нужда от известна подкрепа? — попита Хендли Гренджър, който току-що беше
