— Става.
Двамата се обърнаха надясно, за да разгледат витрината на един шапкарски магазин. Чуха го, по-скоро го почувстваха, когато мина покрай тях.
— Според теб колко ли ще се забави?
— Откъде да зная. Аз самият не съм стъпвал в църква от два месеца.
— Страхотно — рече Брайън. — Собственият ми брат вероотстъпник.
Доминик се сдържа да не се разсмее.
— Е, затова пък ти винаги си бил най-набожният в семейството.
И така Атеф и приятелят му влязоха в джамията. Беше време за редовната молитва за деня, така нареченият Салат — вторият от петте основни стълба на исляма. Щяха да коленичат и да се наведат с лице към Мека, шепнейки любими цитати от Свещения Коран, и така да потвърдят вярата си. На влизане в сградата си свалиха обувките, а за изненада на Ясин тази джамия беше засегната от немско влияние. В стената на преддверието имаше отделни ниши за обувките им. Всичките имаха номера, за да не стане объркване… или кражба. Това беше рядко прегрешение в която и да било мюсюлманска страна, тъй като ислямското наказание за кражба беше много сурово, а да го направиш в дома на Аллаха би било преднамерена обида за самия Него. След това влязоха в главното помещение на джамията и изразиха покорството си пред Бога.
Не се забавиха много. За Атеф молитвата беше нещо като пречистване на душата и потвърждение на религиозната му вяра. След като свършиха, двамата с приятеля му се върнаха в преддверието, взеха си обувките и излязоха навън.
Не бяха първите, които излязоха от големите врати, затова американците трябваше да бъдат нащрек. Сега въпросът беше в каква посока ще тръгнат. Доминик наблюдаваше улицата, като се оглеждаше дали няма да види някой полицай или човек на разузнаването, но не видя такива. Разчиташе, че обектът им ще се отправи към жилището си. Брайън следеше другата посока. От молитва излязоха около четиридесет души. Те се пръснаха в четирите посоки, сами или на групички. Двама се качиха зад воланите на таксита, очевидно техни, и потеглиха да търсят клиенти. Останалите не ги последваха, защото явно бяха хора от работническата класа, които щяха да вървят пеш или с обществения транспорт. Не изглеждаха опасни на близнаците, които се приближиха, без да бързат и без да се набиват в очи. Тогава на вратата се появиха обектът и неговият приятел.
Завиха наляво право към Доминик, който беше на двайсетина метра.
От мястото, където се намираше, Брайън видя всичко. Доминик извади златната писалка от джоба на сакото си, като скришом завъртя върха й, за да я зареди, а след това я стисна в дясната си ръка като пикел. Започна да се приближава до обекта…
Брайън с вълнение го наблюдаваше. Когато наближи на около два метра, Доминик като че ли се спъна в нещо и се блъсна право в Атеф.
Брайън дори не видя убождането. Атеф падна на земята заедно с брат му и това, изглежда, му попречи да усети по-осезателно болката. Приятелят на Атеф помогна и на двамата да се изправят. Доминик се извини и продължи пътя си, но Брайън последва обекта. Не беше видял какво беше станало със Сали и сега му беше интересно да види какво ще се случи, макар в това да имаше нещо зловещо. Обектът измина десетина метра и изведнъж спря. Изглежда, каза нещо, защото неговият приятел се обърна, за да го попита какво му е, когато Атеф се строполи на земята. Вдигна пред лицето едната си ръка, за да се предпази от удара при падането, но след това цялото му тяло остана като парализирано.
Другият човек очевидно беше изумен от това, което видя. Наведе се, за да види какво става с приятеля му. Отначало беше озадачен, след това разтревожен, а после обхванат от паника. Обърна го по гръб и започна да му говори на висок глас. Точно тогава Брайън мина покрай тях. Лицето на Атеф беше спокойно и гладко като на кукла. Мозъкът му работеше, но дори не можеше да отвори очи. Брайън се спря за момент, а после се отдалечи, без да се обръща, но посочи с жест към един минаващ германец да окаже помощ, което той стори, като бръкна в джоба на сакото си и извади мобилен телефон. Вероятно се обади да пратят линейка. Брайън стигна до близкото кръстовище и се обърна да види какво става, поглеждайки часовника си. Линейката пристигна след шест минути и половина. Германците наистина имаха добра организация. Пристигналият фелдшер от Бърза помощ провери пулса и вдигна изненадан глава, след което изражението на лицето му стана тревожно. Неговият колега извади от колата една кутия и докато Брайън наблюдаваше, сложиха на устата на Атеф накрайника на апарата за изкуствено дишане. Двамата от екипа на Бърза помощ бяха опитни и очевидно много пъти бяха повтаряли процедурата на улицата. В бързината те не прехвърлиха Атеф в линейката, а се опитваха да направят каквото могат на самото място.
Десет минути след падането на арабина на земята Брайън погледна часовника си. Мозъкът на Атеф беше вече мъртъв и с това случаят за него беше приключен. Морският пехотинец зави наляво и отиде до следващия ъгъл, където взе такси, запъвайки се, докато произнасяше името на хотела, но шофьорът го разбра. Когато пристигна, Доминик беше вече във фоайето. Двамата се отправиха към бара.
Хубавото на това да очистиш някого на излизане от църква е, че имаше голяма вероятност той да не отиде в ада. Едно нещо по-малко щеше да тежи на съвестта им. Бирата също помогна.
Глава двадесета
ТРЪПКАТА НА ЛОВА
В Мюнхен 14:26 следобед съответства на 8:26 сутринта в Колежа. Сам Гренджър беше дошъл рано в кабинета си, като се питаше дали ще пристигне някакъв имейл. Близнаците работеха бързо, но не и безразсъдно. Очевидно се възползваха ефикасно от технологията, с която бяха снабдени, и не пилееха времето и парите на Колежа. Разбира се, той вече беше определил кой ще е обект №3. Съобщението беше кодирано и готово за изпращане по интернет. За разлика от случая със Сали в Лондон, не можеше да очаква никакво „официално“ уведомление за смъртта от германското разузнаване Бундеснахрихтендинст, което не обръщаше особено внимание на Анас Али Атеф. Ако изобщо можеше да се очаква такова нещо, по-вероятно беше със случая да се занимае мюнхенската полиция. Най-вероятно обаче той щеше да бъде прехвърлен към бюрото на местния следовател, отговарящ за смъртните случаи, като още един инфаркт с фатален край за страна, в която прекалено много граждани пушеха и ядяха мазни храни.
Имейлът пристигна в 8:43 часа от компютъра на Доминик. В него той докладваше много подробно за успешния удар почти като в официален доклад за ФБР. Това, че близо до Атеф е имало негов приятел, вероятно беше добре. Фактът, че един враг е станал свидетел на убийството, може би щеше да разсее подозренията относно причината за гибелта на човека. За всеки случай Колежът щеше да направи всичко възможно да се сдобие с официалното заключение за смъртта на Атеф, въпреки че това нямаше да бъде лесно.
Разбира се, на долния етаж Райън и Уилс не знаеха нищо за това. Джак пак се беше захванал с прегледа на информационния обмен между американските разузнавателни служби, което му отне малко повече от час, след това се зае с прегледа на съобщенията в интернет, разменени между известни на Колежа адреси, ползвани от терористи или заподозрени, че са такива. Повечето от тях бяха толкова обикновени и незначителни, че приличаха по-скоро на имейли, разменени между съпруг и съпруга какво да се купи от супермаркета на връщане от работа. Някои от тях можеха като нищо да са кодирани съобщения с важно значение, но това не можеше да се разбере без ключ за разшифроването им. Най-малко един терорист беше използвал израза „горещо време“, за да подскаже на колегите си наличието на усилени мерки за сигурност в интересуващия ги район, но съобщението беше изпратено през юли, когато времето наистина беше необичайно топло. Копие от него имаха и във ФБР, но отначало не бяха проявили някакъв особен интерес към него. Обаче едно ново съобщение определено се набиваше в очи тази сутрин.
— Хей, Тони, искаш ли да видиш това?
Получателят беше техният стар приятел [email protected] и съдържанието потвърждаваше, че той има отношение към информационния обмен на лошите момчета.
АТЕФ Е МЪРТЪВ. УМРЯ ПРЕД ОЧИТЕ МИ ТУК В МЮНХЕН. ПРИСТИГНА ЛИНЕЙКА И СЕ ЗАЕХА С НЕГО, ОЩЕ ДОКАТО ЛЕЖЕШЕ НА ТРОТОАРА, НО УМРЯ В БОЛНИЦАТА ОТ ИНФАРКТ. ЧАКАМ ИНСТРУКЦИИ.
