му подаде банкнота от двадесет евро.
— Разбира се, господине.
— Много добре. Благодаря.
— Моля — отвърна Стефано и се отправи обратно към фоайето.
От професионална гледна точка това не беше много умно, помисли си Джак, но ако нямаха снимка на птичката, трябваше да добият някаква представа как изглежда. Като свърши това, той вдигна телефона и се опита да набере един номер.
— Имате обаждане — започна тихо да нарежда мобилният телефон на Брайън. Повтори три пъти, преди да го извади от джоба на сакото си.
— Да. — Кой ли пък може да го търси?, запита се той.
— Алдо, Джак е. Аз съм в хотела… хотел „Екселсиор“. Искате ли да се опитам да ви запазя стаи? Тук е много хубаво. Мисля, че ще ви хареса.
— Почакай малко. — Той остави телефона в скута си. — Няма да повярваш къде се е настанил Джак. — Не беше нужно да назовава къде.
— Ти се шегуваш — отвърна Доминик.
— Не. Пита дали искаме да ни направи резервации. Какво да му кажа?
— По дяволите… — Доминик мислеше трескаво. — Ами нали той е подкреплението ни в разузнаването?
— Това ми се струва съвсем очевидно, но щом ти казваш… — той отново взе телефона. — Джак, действай, приятел.
— Страхотно. Ще го уредя. Ако не ви се обадя, за да ви кажа, че не става, идвайте направо тук.
— Разбрано, Джак. Довиждане.
— Довиждане — чу в отговор Брайън и изключи телефона. — Да ти кажа право, Енцо, това не ми се струва твърде умно.
— Той е там на място и сам има очи, за да прецени. Можем винаги да се откажем, ако се налага.
— Предполагам, че е така. Картата сочи, че след пет мили ще навлезеш в тунел. — Часовникът на таблото показваше 4:05. Движеха се добре, но се насочваха право срещу планината, точно покрай град Бадгещайн. За да преминат идващата височина, им трябваше или тунел, или пък… едно голямо стадо кози.
Джак включи компютъра си. Отне му десет минути, за да разбере как действа телефонната система, но накрая се включи в мрежата и установи, че електронната му поща е пълна със съобщения за него. Имаше поздравления от Гренджър за изпълнението на задачата във Виена, въпреки че самият той не беше допринесъл с нищо за това. След тях имаше оценка от Бел и Уилс за 56MoHa, но в по-голямата си част тя беше разочароваща. Петдесет и шест беше оперативният ръководител на лошите момчета. Той или вършеше сам нещата, или ги планираше, и едно от тези, които вероятно беше свършил или планирал, беше станало причина за смъртта на много хора в четири търговски центъра у дома, така че копелето трябваше да се изправи пред Бога. Обаче не се казваше конкретно какво е извършил, каква е подготовката му, какви са способностите му и дали носи оръжие, а всичката тази информация му беше нужна. След като прочете дешифрираните имейли, той отново ги кодира и ги запамети в папката „Действие“, за да ги обсъди с Брайън и Доминик.
Тунелът малко напомняше видеоигра. Продължаваше безкрайно, въпреки че вътре колите не се превърнаха в голямо огнено кълбо, както се беше случило преди няколко години в тунела „Мон Блан“ между Франция и Швейцария. След един промеждутък от време, който им се стори безкраен, те излязоха от другата страна. Оттук следваше спускане.
— Наближаваме бензиностанция — докладва Брайън. Имаше знак, че тя се намира на половин миля пред тях, а резервоарът на поршето се нуждаеше от бензин.
— Разбрах. Мога да се поразтъпча и да пусна една вода. — За американските стандарти бензиностанцията беше много чиста, а храната различна, без „Бургър Кинг“ и „Рой Роджърс“, каквито човек очаква във Вирджиния. Обаче всичко с крановете в мъжката тоалетна беше наред, а бензинът се продаваше на литър, затова не можаха да разберат веднага каква е цената, докато Доминик не я сметна наум.
— Господи, ама тук бензинът излиза твърде солено!
— Нали плащаш с карта на Компанията — успокои го Брайън и взе два пакета с бисквити. — Да продължаваме, Енцо, Италия ни очаква.
— Прав си. — Шестцилиндровият двигател отново заработи и те пак излязоха на пътя.
— Добре е човек да се попротегне — каза Доминик, когато премина на най-високата предавка.
— Да, това помага — съгласи се Брайън. — Остават ни около четиристотин мили, ако сметките ми са верни.
— Та това си е просто разходка в парка. Остават ни някакви си около шест часа, ако движението не е много натоварено. — Той оправи тъмните си очила и малко поразкърши плещи. — Да бъдем в един и същи хотел с обекта, мамка му!
— Аз също си го мислех. Ама той не знае нищо за нас и може би дори не знае, че го преследват. Помисли: два инфаркта, един пред свидетел, пътна катастрофа също със свидетел, който той познава. Доста лош късмет, но нищо не говори за наличието на враждебни действия, нали така?
— На негово място щях да се поизнервя — изрази гласно мисълта си Доминик.
— Той вероятно е. Ако ни види в хотела, за него ние просто сме още двама неверници. Ако не му се набиваме често в очи, едва ли ще ни обърне някакво внимание. Няма правило, което да казва, че нещата непременно трябва да бъдат трудни, Енцо.
— Надявам се да си прав, Алдо. Онази работа в търговския център си беше достатъчно страшна, за да ми държи влага известно време.
— Съгласен съм с теб, брат ми.
Това не беше най-високата част на Алпите. Тази се простираше на север и на запад, въпреки че би се отразила зле на краката им, ако вървяха пеш, както са правили римските легиони, мислейки си, че техните павирани пътища са божия благодат. Вероятно е било по-добре, отколкото да газят в калта, но не чак толкова, особено след като са мъкнели на гръб торба, толкова тежка, колкото тази, която неговите морски пехотинци мъкнеха в Афганистан. Легионерите са били корави хора за времето си и може би не са се различавали много от днешните момчета в камуфлажни униформи.
Обаче някога са имали по-директен подход за справяне с лошите момчета. Убивали са семействата им, техните приятели, съседите им и дори кучетата им, а което е по-важно, изобщо не са го криели. Това не бе съвсем практично в ерата на Си Ен Ен, а и в интерес на истината трябва да се каже, че много малко морски пехотинци биха участвали доброволно в масови кланета. Ликвидирането на противниците един по един беше за предпочитане, стига да си сигурен, че не убиваш невинни граждани. С подобни мръсотии се занимаваше противниковата страна. Това, че не можеха да излязат открито на бойното поле и да се изправят един срещу друг като мъже, беше наистина достойно за съжаление, но освен че бяха вероломни, терористите бяха и практични. Нямаше смисъл да водят военни действия, в които не само щяха да загубят, но и ще бъдат изклани като овце в кошара. Обаче ако бяха истински мъже, щяха да укрепят своите въоръжени сили, щяха да ги обучат и въоръжат и тогава щяха да ги хвърлят срещу врага, а нямаше да се промъкват незабелязано като плъхове и да хапят децата в люлките им. Дори във войната има правила, защото има неща по-лоши от нея, неща, които са забранени за мъжете в униформа. Не трябва да вредиш преднамерено на тези, които не участват в сраженията, и трябва да избягваш да го правиш по случайност. Сега морските пехотинци отделяха много време, пари и усилия, за да се научат да се сражават в градски условия, и най- трудното бе да избягват убиването на цивилни, на жени с деца в колички, дори и когато знаеха, че някои от тези жени имат оръжия, скрити до малкия Джони, и много от тях биха искали да видят гърба на някой морски пехотинец на два-три метра пред себе си, за да бъдат сигурни, че куршумите им ще го поразят. Играта по правилата също имаше граници. Но за Брайън това вече беше минало. Не, сега с брат му я играеха по правилата на врага и докато той не си дадеше сметка за това, тя щеше да бъде печеливша. Живота на колко ли хора бяха спасили с премахването на един банкер, на вербовчик и на куриер?
