Проблемът беше, че това никога нямаше да се разбере. Това беше комплексна теория, приложена към реалния живот, и предварително се знаеше, че подобно нещо е невъзможно. Не биха могли да знаят и живота на колко хора биха спасили и каква добрина щяха да направят, когато ликвидират онова копеле 56MoHa. Обаче това не означаваше, че няма да има реална полза, както в случая, когато брат му беше видял сметката на онзи в Алабама. Те вършеха Божие дело, въпреки че Бог не броеше добрите им дела като някой счетоводител. Все едно, че орем Божията нива, помисли си Брайън.
Тези алпийски ливади наистина са много зелени и хубави, каза си той, загледан в един самотен козар.
— Къде е той? — попита Хендли.
— В „Екселсиор“ — отвърна Рич Бел. — Твърди, че е вдясно по коридора от стаята на нашия приятел.
— Мисля, че момчето ни се нуждае от малко съвети в оперативната работа — рече мрачно Гренджър.
— Нека да поразсъждаваме — предложи Бел. — Противникът не знае нищо. Има вероятност те да се безпокоят повече от човека, който събира прането, отколкото от Джак или близнаците. Не разполагат нито с имена, нито с факти, нито с организация, която да е враждебно настроена срещу тях… Та те дори нямат представа, че някой има намерение да им види сметката.
— Това, че се е настанил там, не е много професионално — настоя Гренджър. — Ако Джак се срещне лице в лице…
— И какво от това? — попита Бел. — Добре де, разбирам, че аз съм само един електронен разузнавач, без опит в оперативната работа, но логиката си е логика. Те не знаят и не могат да знаят нищо за Колежа. Дори ако 56MoHa започне да се изнервя, това едва ли ще им се отрази пряко. По дяволите, та той и без това има достатъчно основания да бъде нервен. Обаче един шпионин не може да си върши работата, ако се страхува от всеки, не е ли така? Докато нашите хора са им неизвестни, те няма от какво да се безпокоят… освен ако не направят нещо наистина глупаво, но доколкото ми е известно, тези момчета не са толкова тъпи.
През цялото време Хендли само седеше в креслото и поглеждаше ту към единия, ту към другия. Значи това е да си в положението на „М“ от филмите за Джеймс Бонд16. Да си босът имаше своите положителни страни, но и моменти на напрежение. Разбира се, в сейфа си той пазеше подписаните от президента заповеди за помилване, в които нямаше посочена дата, но то не означаваше, че би искал да ги използва някога. Подобно нещо би го превърнало дори в по-голям парий, отколкото беше сега, и новинарите нямаше да го оставят на мира до края на живота, а това никак не му изглеждаше забавно.
— Само да не вземат да се направят на хора от персонала и да го пречукат в хотелската стая — каза по-скоро на себе си Гери.
— Е, ако бяха толкова тъпи, отдавна да са в някой немски затвор — възрази Гренджър.
Преминаването на италианската граница не беше по-формално от това да влезеш от щата Тенеси във Вирджиния — едно от предимствата да си в Европейския съюз. Първият италиански град беше Вилачо, където за своите италиански съграждани хората приличаха повече на германци, отколкото на сицилианци. От там се насочиха на югозапад по магистрала А23. „Трябваше да научим още някои неща за преминаването от една магистрала на друга“, помисли си Доминик, но пътищата определено бяха по-добри от онези, които е имало по времето на „Хиляда мили“ — състезанието за спортни коли от 50-те години на миналия век, спряно поради прекалено много загиналите хора, които са го наблюдавали покрай пътя. Тук пейзажът не се различаваше от австрийския, селскостопанските сгради също много си приличаха. Общо взето, околността беше хубава, не като в източната част на щата Тенеси или на Западна Вирджиния със следващите едни след други хълмове и крави, които вероятно биваха доени по два пъти на ден, за да хранят децата от двете страни на границата. Последва Удине, после Местре, след което се прехвърлиха на магистрала А4 за Падуа, оттам преминаха на магистрала А13 и им остана още един час, за да стигнат до Болоня. Апенините бяха от лявата им страна и морският пехотинец в Брайън потръпна, представяйки си какъв тежък боен театър биха могли да бъдат тези височини. Точно в този момент стомахът му отново закъркори.
— Енцо, знаеш ли, че във всеки град, покрай който минаваме, има поне един страхотен ресторант с чудесна пица, домашно сирене, телешко по френски и такива вина, че…
— И аз съм гладен, Брайън. Знам, че сме заобиколени от истинска италианска кухня. За съжаление ни чака работа.
— Надявам се кучият син да оправдае това, което изпускаме заради него.
— Не сме ние тези, които можем да преценяваме подобни неща — рече Доминик.
— Е, да, така е, обаче втората част от това изречение можеш да си я завреш в задника.
Доминик се разсмя. И на него положението, в което се намираха, също не му харесваше. Храната в Мюнхен и Виена беше великолепна, но тук навсякъде имаше места, в които първи бяха открили какво означава добро ядене. Самият Наполеон в походите си е бил придружаван от италиански готвач, а по- голямата част от съвременната френска кухня води началото си именно от този човек, така, както състезателните коне произхождат от един арабски жребец на име Еклипс. А той дори не знаеше името на този човек. Жалко, помисли си Доминик, минавайки покрай един трактор с ремарке, чийто шофьор вероятно познаваше най-добрите местни гостилници. Мамка му.
Караха с включени светлини — правило в Италия, за чието спазване се грижеше пътната полиция, която не беше от най-снизходителните. Движеха се с постоянна скорост от 150 километра в час, малко повече от деветдесет мили в час, а на поршето това му допадаше. Според Доминик разходът на гориво беше някъде около 15–16 литра на 100 километра. Сметките в километри и литри, сравнени с мили и галони, му идваха малко в повече, тъй като вниманието му беше съсредоточено най-вече върху пътя. При Болоня преминаха на магистрала А1 и продължиха към Флоренция — града, от който произхождаше фамилията Карузо. Добре построен, пътят се врязваше в планините на югозапад.
Беше им много трудно да подминат Флоренция. Брайън знаеше един хубав ресторант близо до Понте Векио, чийто собственик беше негов далечен братовчед, където виното беше великолепно, а храната достойна за крал, обаче до Рим им оставаха само още два часа. Тогава беше пътувал до там с влак, облечен със зелената си униформена риза и препасан с колана „Сам Браун“, за да си личи какъв е. Оказа се, че като всички цивилизовани хора по света италианците също харесват морските пехотинци. Никак не му се искаше да се качи обратно на влака за Рим и оттам на кораба, но не разполагаше с времето си.
И сега беше същото. С напредването на юг се показаха още планини, но на някои табели вече можеше да се прочете Рим и това беше добре.
Джак яде в ресторанта на „Екселсиор“ и кухнята напълно оправда очакванията му, а персоналът се отнасяше с него като с блудния син на семейството, завърнал се след дълго отсъствие у дома. Единственото му оплакване беше, че почти всички пушеха. Сигурно в Италия не бяха наясно с опасните последици от тютюнопушенето. Докато растеше, беше чул всичко по въпроса от майка си, чиито обяснения често пъти бяха предназначени повече за баща му, който от край време се мъчеше веднъж завинаги да се откаже от този навик, но така и не успя напълно. Наслаждаваше се на вечерята. Само салатата беше обикновена. Дори италианците не можеха да променят кой знае колко вкуса на марулята, въпреки че гарнитурите около нея бяха великолепни. Беше седнал на маса в един ъгъл, за да може да наблюдава помещението. Останалите посетители изглеждаха също толкова обикновено, както и самият той. Всички бяха добре облечени. В упътването за гости в стаята му не се споменаваше, че вратовръзката е задължителна, но той просто реши да си сложи една, защото Италия беше самият център на модата. Надяваше се, докато е тук, да се сдобие с костюм, ако му останеше време. В ресторанта имаше към тридесет-четиридесет души. Джак отписа тези, които бяха със съпругите си. Търсеше някой, който беше на около тридесет години, вечеряше сам и се беше регистрирал под името Найджъл Хоукинс. Според Джак възможностите за това бяха три. Реши да гледа за хора, които нямат вид на етнически араби и това насочи вниманието му към един. А сега какво
