срещу яркото италианско слънце, което грееше навън. Доминик попита портиера за посоката и беше упътен как да стигнат до „Виа Систина“, която водеше право към църквата „Тринити дей Монти“, а стълбата беше на отсрещната страна на улицата на около петдесетина метра по-надолу. За станцията на метрото имаше асансьор, който беше още по-нататък, но спускането надолу не беше кой знае колко трудно. И тримата решиха, че в Рим има повече църкви, отколкото сладкарници в Ню Йорк. Разходката беше приятна. Мястото наистина би било много романтично, ако човек бе с подходящо момиче до себе си. Испанското стълбище беше построено успоредно на склона на хълма от архитекта Франческо де Санктис и тук ставаше ежегодният фестивал на модата. В дъното имаше фонтан, в който лежеше мраморна лодка, напомняща за едно голямо наводнение, при което едва ли би била много от полза. На площада се пресичаха само две улици и едната носеше наименованието си от присъствието на испанското посолство при Светия престол. Самият площад не беше много голям — по-малък например от „Таймс Скуеър“, но беше оживен и движението по него беше интензивно. Присъствието на много пешеходци го превръщаше в доста рисковано занимание за всички участници в него.
Ресторантът „Джовани“ беше на западната му страна — невзрачна, боядисана в жълто тухлена сграда и голямо, покрито с тенти пространство за сервиране отвън. Вътре имаше бар, на който всички присъстващи бяха със запалени цигари. Сред тях беше и един полицай, който пиеше кафе. Доминик и Брайън влязоха и огледаха внимателно помещението, преди да излязат отново навън.
— Разполагаме с три часа — рече Брайън. — Сега какво?
— Кога трябва да се върнем тук? — попита Джак.
Доминик погледна часовника си.
— Предполагам, че нашият приятел ще се появи към един и половина. Предлагам да седнем да обядваме към 12:45 и да чакаме как ще се развият събитията. Джак, ще го познаеш ли, когато го видиш?
— Няма проблем — увери го той.
— Тогава имаме около два часа, за да се помотаем наоколо. Бях тук преди две години. Има хубави магазини.
— Това там магазин на „Бриони“ ли е? — попита, посочвайки, Джак.
— На такъв ми прилича — отвърна Брайън. — Малко пазаруване няма да навреди на прикритието ни.
— Ами да тръгваме тогава. — Никога не беше носил италиански костюм. Имаше няколко английски от „Севил Роу“ №10 в Лондон. Защо пък да не пробва и тук? Тази шпионска работа беше доста откачена. Бяха тук да убият един терорист, но преди това можеха да си купят някои дрехи. Дори жените не биха направили подобно нещо… освен може би, ако става дума за обувки.
Всъщност на „Виа Бабино“ (Бабун Стрийт) имаше най-различни магазини. И Джак използва времето, за да ги разгледа. Италия наистина беше световната столица на модата и той пробва едно светлосиво копринено сако, което като че ли беше ушито специално за него от някой майстор шивач. Купи го веднага за осемстотин евро. След това трябваше да носи пластмасовата торба през рамо, но не беше ли това едно добро прикритие? Кой таен агент би носил такъв необичаен товар?
Мохамед Хасан излезе от хотела в 12:15 и пое по същия път като близнаците два часа по-рано. Познаваше го добре. Беше минал по него, когато отиваше да убие Грийнголд, и тази мисъл му подейства успокоително. Беше хубав, слънчев ден и температурата беше стигнала 30 градуса по Целзий. Беше топъл, но не и горещ. Много добър за американски туристи християни. Американските евреи ходеха в Израел, за да могат да плюят арабите. Тук имаше само християнски неверници, които си правеха снимки и си купуваха дрехи. И той си купуваше костюмите оттук. Малко встрани от площад „Испания“ имаше един магазин на „Бриони“. Там продавачът Антонио винаги беше много любезен с него, за да може по-лесно да му вземе парите. Обаче Мохамед също беше с търговско потекло и не можеше да презира човека за това.
Беше време за обяд, ресторант „Джовани“ беше не по-лош от другите римски ресторанти, дори по-добър от много от тях. Любимият му келнер го позна и му махна да седне на обичайната си маса от дясната страна под тентата.
— Това е нашият човек — каза им Джак, вдигайки чашата си. Тримата американци наблюдаваха как келнерът донесе бутилка с минерална вода на масата заедно с чаша с лед. Човек не може да види често лед в Европа, където хората мислят, че той става само за пързаляне със ски или с кънки, обаче очевидно 56 обичаше да пие водата студена. Мястото на Джак беше по-добро за наблюдение в тази посока. — Питам се какво ли обича да яде.
— На обречените се полага прилично ядене — рече Доминик. Разбира се, не и на онзи боклук в Алабама. Той сигурно е бил с лош вкус. После се запита какво ли сервират за обяд в ада. — Неговият гост трябва да се появи към един и половина, нали така?
— Да. Петдесет и шест му каза да си отваря очите. Това може да означава да внимава дали не го следят.
— Дали пък не сме го изнервили? — запита се Брайън.
— Е, напоследък наистина не им върви много.
— Какво ли си мисли в момента? — рече Доминик. Облегна се в стола, протегна се и погледна за миг към обекта. Беше топло за сако и вратовръзка, но те трябваше да изглеждат като бизнесмени, а не като туристи. Запита се дали това беше добро прикритие. Човек трябва да държи сметка и за температурата. Дали се потеше заради акцията, или за това, че беше топло? В Рим, Мюнхен и Виена не беше много напрегнат. Но тук имаше повече хора, не, в Лондон като че ли бяха повече.
Има добри и лоши случайности. Този път се случи лоша. Един келнер с поднос, върху който бяха наредени чаши с „Кианти“, се спъна в дългите крака на жена от Чикаго, дошла в Рим, за да види корените си. Подносът се размина с масата, но чашите паднаха право в скута на близнаците. И двамата носеха костюми в светли тонове заради жегата и…
— О, мамка му! — извика Доминик. Панталоните на неговия костюм с бисквитен цвят от „Брук Брадърс“ изглеждаха така, като че ли някой го беше стрелял в слабините с ловджийска пушка. Брайън изглеждаше още по-зле.
Келнерът за малко не припадна.
— Извинявайте, извинявайте, извинявайте — започна да повтаря задъхан той.
Обаче нищо не можеше да се направи. Започна да бърбори нещо за изпращане на дрехите на химическо чистене. Доминик и Брайън само се спогледаха. Имаха ужасно окаян вид.
— Няма нищо — каза Доминик на английски. Беше забравил всичките си италиански клетви. — Няма загинали.
Салфетките не можаха много да помогнат. Може би работата щеше да свърши добро химическо чистене. В „Екселсиор“ сигурно имаха такова, а ако нямаха, вероятно имаше наблизо. Няколко души погледнаха към тях — едни с ужас, а други развеселени, така че лицето му беше запомнено толкова добре, колкото и дрехите. Когато келнерът засрамен се оттегли, агентът от ФБР попита:
— Добре де, а сега какво?
— Да пукна, ако знам — отвърна Брайън. — Случайността не беше в наша полза.
— Благодаря за откритието, глупако — озъби се Доминик.
— Ей, не забравяйте, че аз съм още тук — каза им Джак.
— Младши, ти не можеш… — Обаче Джак рязко го прекъсна.
— Защо, по дяволите, да не мога? — попита спокойно той. — Толкова ли е трудно?
— Не си обучен! — каза му Доминик.
— Това не ти е да играеш голф на поляната.
— Ами… — рече отново Брайън.
— Така ли? — настоя Джак.
Доминик извади писалката от джоба си и му я подаде.
— Завърташ острието и го мушваш в задника, нали така?
— Готова е за употреба — потвърди Енцо. — Обаче внимавай, за Бога.
