Зъбите на тигъра

Вече беше 1:21. Мохамед Хасан изпи чашата с вода и си наля още. Скоро Махмуд щеше да бъде тук. Защо трябва да прекъсва такава приятна среща? Сви рамене и стана, отправяйки се към мъжката тоалетна, от която имаше приятни спомени.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Брайън.

— Той е от лошите, нали? Колко време трябва на това нещо да подейства?

— Около тридесет секунди, Джак. Мисли с главата си. Ако моментът не е подходящ, оттегли се и го остави да си върви — каза му Доминик. — Това не е игра, човече.

— Знам. „По дяволите, и татко го е правил един-два пъти“, каза си той. За да е сигурен, спря един келнер и го попита къде е мъжката тоалетна. Човекът му посочи и Джак се отправи нататък.

Имаше обикновена дървена врата със символичен знак на нея вместо думи поради международната клиентела на „Джовани“. „Ами ако вътре има повече от един човек?“, запита се той.

Тогава ще се откажеш, глупако.

Добре…

Влезе вътре. Имаше още някакъв човек, който си бършеше ръцете, обаче той излезе и Райън остана сам с 56MoHa, който тъкмо си вдигаше ципа и се канеше да се обърне. Джак извади писалката от джоба на сакото си и завъртя върха, за да се покаже иглата на спринцовката. Устоя на инстинктивното желание да провери с пръст дали е достатъчно остра, казвайки си, че подобно нещо едва ли ще е много разумно, и като мина покрай застаналия с гръб към него човек, както му бяха казали, свали надолу ръката си и го бодна право в левия хълбок. Очакваше да чуе как газовият заряд се задейства, но не чу нищо.

Мохамед Хасан ал Дин подскочи от внезапната остра болка и се обърна да види младия човек, който изглеждаше най-обикновено… Момент, беше виждал това лице в хотела…

— Извинявай, че се блъснах в теб, приятел.

Начинът, по който го каза, запали предупредителна лампа в съзнанието му. Беше американец и се беше блъснал в него. Беше почувствал убождане в хълбока и…

А той беше убил евреина тук…

— Кой сте вие?

Джак беше преброил някъде до петнадесет и изведнъж му се прииска да се направи на важен…

— Аз съм човекът, който току-що те уби, 56MoHa — отвърна спокойно той.

Лицето на човека доби хищнически, заплашителен вид. Бръкна с дясната си ръка в джоба, извади оттам нож и изведнъж положението стана съвсем сериозно.

Джак инстинктивно отскочи назад. Лицето на терориста беше самият образ на смъртта. Той отвори сгъваемия си нож и го насочи към гърлото на Джак. Вдигна нагоре ножа, пристъпвайки крачка напред, но…

Ножът падна от ръката му… той я загледа учуден и пак вдигна очи… — или по-скоро се опита. Главата му не се движеше. Краката не го държаха. Политна напред. Коленете му се удариха болезнено в земята и той падна напред, обръщайки се на лявата си страна. Очите му продължаваха да са отворени, а лицето гледаше нагоре към металната плочка, залепена на дъното на уринатора, откъдето Грийнголд се беше опитал да вземе пакетчето, преди да…

— Привет от Америка, 56MoHa. Опита се да се бъзикаш с неподходящи хора. Надявам се, че в ада ще ти хареса, приятел. — С периферното си зрение видя една сянка да се приближава до вратата и моментното увеличаване и намаляване на светлината, когато тя се отвори и отново се затвори.

Райън спря там и реши да се върне обратно. В ръката на човека имаше нож. Извади носна кърпичка от джоба си и взе с нея ножа, след което просто го пъхна под тялото. „По-добре да не се мотая повече“, каза си той. По-добре… не, дойде му още нещо наум. Бръкна в джоба на панталоните на 56 и намери каквото търсеше. После си тръгна. Най-идиотското нещо беше, че в момента имаше голямо желание да пусне една вода. Тръгна по-бързо, за да потисне това чувство. След секунди беше отново при масата.

— Всичко мина добре — каза той на близнаците. — Мисля, че трябва да се върнем в хотела, момчета. Има нещо, което трябва да свърша. Хайде — нареди им той.

Доминик остави достатъчно евро, за да покрият сметката за обяда, плюс бакшиша. Непохватният келнер хукна след тях, предлагайки им да заплати за изпирането на дрехите, но Брайън му се усмихна и му махна с ръка да си върви, след което прекосиха площад „Испания“. Качиха се на асансьора до църквата, а после се отправиха по улицата към хотела. След осем минути стигнаха „Екселсиор“. Двамата близнаци се чувстваха малко глупаво в изцапаните си в червено дрехи.

Администраторът на рецепцията ги видя и ги попита дали имат нужда от химическо чистене.

— Да, бихте ли изпратили някой горе? — отвърна Брайън.

— Разбира се, господине. След пет минути.

Според тях в асансьора нямаше подслушвателни устройства.

— Е? — попита Доминик.

— Ликвидирах го и взех това — каза Джак, изваждайки ключ от стая като техните.

— За какво ти е?

— Не забравяй, че той има компютър.

— О, да.

Когато влязоха в стаята на MoHa, видяха, че вече беше почистена. Джак спря при своята стая и взе оттам своя лаптоп. В него имаше десет гигабайта свободно пространство, което той можеше да запълни. В стаята на жертвата си той сложи щепсела в контакта и включи лаптопа на Мохамед Хасан.

Нямаше време за фина настройка. Двамата с арабина използваха същата оперативна система и той даде команда всичко от компютъра на арабина да бъде прехвърлено в неговия. Това отне шест минути, след което избърса всичко с носната си кърпичка, включително и дръжката на вратата. Излезе точно когато прислужникът вземаше изцапания с вино костюм на Доминик.

— Е? — попита братовчед му.

— Готово. Момчетата вкъщи може би ще искат да прегледат това. — За по-голяма убедителност той посочи лаптопа си.

— Добра логика, приятел. А сега какво?

— Ами, сега мисля да се кача на самолета за дома. Изпратете един имейл до базата, става ли?

— Разбрано, Младши.

Джак си събра багажа и се обади на администратора, който му каза, че има самолет на британските авиолинии, който ще излети от летище „Да Винчи“ за Лондон и има връзка с полет до вашингтонското летище „Дълес“, но трябва да побърза. Така и направи и след деветдесет минути излетя от пистата, настанил се в място 2А.

Махмуд беше там, когато полицията пристигна. Разпозна лицето на другаря си, когато изнесоха носилката от мъжката тоалетна, и остана като гръмнат. Това, което не знаеше, беше, че полицията беше прибрала ножа и беше видяла петната от кръв по него. Той щеше да бъде изпратен в тяхната лаборатория за ДНК проба. Персоналът й беше обучен в лондонската градска полиция, която беше най-добрата в света за тестове на ДНК. След като нямаше на кого да докладва, Махмуд се върна в хотела и си запази място за полет до Дубай с авиокомпанията на емирата за следващия ден. Трябваше да съобщи на някого за днешното нещастие, може би на самия Емир, когото никога не беше виждал и познаваше само по зловещата му репутация. Беше видял как един негов другар умира и как изнасят трупа на друг. „Какво ужасно нещастие беше това?“, каза си той над чаша вино. Милостивият Аллах сигурно щеше да му прости този грях. За кратко време беше видял прекалено много.

По време на полета до „Хийтроу“ Джак-младши се чувстваше леко изнервен. Имаше нужда да поприказва с някого, но до този момент щеше да мине още доста време, затова изпи на един дъх две малки шотландски уискита, преди да пристигне в Англия. В самолета „Боинг“–777 за летище „Дълес“ изпи още две, но сънят не идваше. Не само беше убил човек, но дори се беше изгаврил с него. Това не беше хубаво, но не беше и нещо, за което щеше да се моли на Бога да му прости. В неговия лаптоп имаше три гигабайта от този на арабина. Какво ли имаше в тях? Засега не можеше да каже. Би могъл да включи компютъра си и да