и да противоречи на ислямските закони, но помага на човек да заспи.
— Мичъл твърди, че близнаците са твърде компетентни за начинаещи — каза Рик Бел на боса си.
— Минаха ли упражнението по проследяване? — попита Хендли.
— Да. — То не можеше да бъде наречено истинска тренировка по проследяване, тъй като тя би трябвало да включва осем до десет коли, два хеликоптера и общо около двадесет агенти, но Колежът не разполагаше с такива възможности. Вместо това той имаше по-широко поле за използване на своите хора — факт, от който произтичаха добри и не чак толкова добри неща. — Алекзандър, изглежда, ги харесва. Казва, че са достатъчно схватливи.
— Радвам се да го чуя. Станало ли е нещо друго?
— Рик Пастернак твърди, че разполага с нещо ново.
— И какво е то? — попита Гери.
— Разновидност на сукцинилхолин — синтетичен вариант на кураре, който парализира почти моментално мускулатурата. Падаш и не можеш да дишаш. Твърди, че смъртта е мъчителна, като да те промушат с щик в гърдите.
— Лесно ли може да бъде открита? — попита Хендли.
— Това е добрата новина. Естерите в организма бързо я превръщат в ацетилхолин, така че веществото не може да бъде лесно открито, освен ако се случи обектът да хвърли топа точно пред някой първокласен медицински център, в който има проницателен патолог, способен да види нещо, излизащо от рамките на нормалното. Можеш ли да си представиш, руснаците са разработвали отровата още през 70-те години на миналия век. Мислили са да я използват на бойното поле, но се оказало, че е непрактично. Изненадващо е, че в КГБ не са се възползвали от нея. На каменната маса в моргата дори след един час смъртта ще изглежда причинена от масиран инфаркт на миокарда.
— Как се е добрал до нея?
— Един руски колега му идвал на гости в Колумбия. Оказало се, че е евреин и Рик го предразположил да се разприказва. Говорил достатъчно, за да му даде възможност да разработи система за използването й в лабораторията си. В момента тя се усъвършенства.
— Чудно как мафията не се е сетила да я използва? Ако искаш да убиеш някого, наемаш доктор.
— За повечето от тях това влиза в противоречие с методите на старата школа.
— Този вариант по-добър ли е от това, с което вече разполагаме?
— По-добър е от всичко, което някой може да има, Гери. Рик твърди, че ако се използва както трябва, надеждността на отровата е сто процента.
— Скъпа ли е?
Бен поклати глава.
— Не много.
— Правени ли са опити, за да се види как действа?
— Рик каза, че е убила шест кучета — всичките едри.
— Добре, съгласен съм.
— Разбрано, шефе. Трябва да я имаме на разположение след две седмици.
— Какво става на онова място?
— Не знаем — призна Бел и сведе очи. — Един човек от Ленгли предполага в докладите си, че може би сме ги ударили здравата и макар че не сме сложили окончателно край на дейността им, сега те не са толкова активни. Но когато чета такива неща, ставам нервен. Все едно, че ти казват: не можем да направим нищо, докато не ни ударят по главата.
— … а измислят видеоигри — довърши изречението Хендли. — Държавата никога не плаща достатъчно, за да привлече най-добрите, и тази работа никога няма да се оправи. Значи те все още могат да ни причинят неприятности.
Рик кимна.
— Докато не ги видя мъртви и заровени в земята с кол, забит в сърцето, те ще продължават да ме безпокоят.
— Трудно ще е да се справим с всичките, Рик.
— Дяволски трудно.
— Дори техният личен д-р Смърт в Колумбия не би могъл да им помогне.
Глава шеста
ПРОТИВНИЦИ
Колелата на „Боинг“ 747–400 докоснаха леко пистата на лондонското летище „Хийтроу“ пет минути по- рано — в 12:55 часа по обед. Като повечето пътници Мохамед нямаше търпение да се измъкне от туловището на самолета. Мина през паспортния контрол, като се усмихваше любезно, отиде до тоалетната, почувствал се отново човек, и се отправи към чакалнята за заминаващите самолети на авиокомпанията „Ер Франс“, за да хване полета за Ница. До излитането трябваше да почака деветдесет минути и още толкова, докато пристигне. В таксито демонстрира познания по френски, каквито може да се придобият в един английски университет. Шофьорът го поправи само веднъж, а на рецепцията в хотела с нежелание подаде английския си паспорт. Беше сигурен документ, който беше използвал много пъти. Безпокоеше го лентата с вградения в нея код от вътрешната страна на корицата на новите паспорти. Той нямаше такава, обаче някой компютър можеше да провери дали е той или не е едва след две години, когато срокът на паспорта му изтечеше. Всъщност разполагаше с три солидни и надеждни варианта, с които да се представи като англичанин, и оставаше само да получи паспорти за тях, след което трябваше да кротува, за да не даде повод на някой английски полицай да провери самоличността му. Никоя версия за прикритие не можеше да издържи и на най-повърхностно разследване, камо ли пък по-задълбочено, а с този вграден код един ден червената лампа на таблото на някой имиграционен служител можеше да светне, след което щяха да се появят един, а може би дори двама полицаи. Неверниците все повече затрудняваха правоверните, но от тях друго не би могло и да се очаква.
Хотелът нямаше климатична инсталация, но прозорците се отваряха и океанският бриз беше приятен. Мохамед включи компютъра си към телефона на бюрото. След това леглото го привлече и той не можа да устои на неговия зов. Въпреки че пътуваше толкова много, все още не беше намерил лекарство против умората от бързата смяна на часовата разлика при продължителен полет със самолет. През следващите два дни щеше да изкара само на цигари и кафе, докато биологичният му часовник реши, че знае къде се намира той в момента. Погледна часовника си. Човекът, с когото трябваше да се срещне, щеше да пристигне едва след четири часа, което го устройваше. В противен случай трябваше да обядва, когато тялото му очакваше закуска. По-добре беше да си остане на цигари и кафе.
В Колумбия беше време за закуска. Пабло и Ернесто предпочитаха англо-американския вариант с бекон или шунка с яйца и великолепно местно кафе.
— И така, ще си сътрудничим ли с онзи главорез с пешкир на главата? — попита Ернесто.
— Не виждам защо не — отвърна Пабло, като разбъркваше сметаната в чашата си. — Ще спечелим много пари, а възможността да предизвикаме хаос в дома на северноамериканците също ще е в наш интерес. Това ще накара техните граничари да проверяват повече хора, отколкото контейнери, и няма да ни навреди нито пряко, нито косвено.
— А какво ще стане, ако някой от тези мюсюлмани бъде заловен жив и бъде накаран да говори?
— Да говори за какво? Че с кого ще се срещат те, освен с някои мексикански койоти? — попита Пабло в отговор.
— Да, така е — съгласи се Ернесто. — Сигурно ме мислиш за страхлива бабишкера.
— Шефе, последният човек, който мислеше по подобен начин за теб, отдавна е мъртъв — рече Пабло и си спечели доволно сумтене и крива усмивка.
