— Само по отношение на мотивите — отвърна Алекзандър.
— И защо тъкмо ние? — попита Доминик.
— Вижте, цялата работа е в това, че ЦРУ е правителствена организация. Много началници, малко изпълнители. Колко са правителствените агенции, които насърчават хората си да действат по-открито? — попита той. — Дори и ако се справиш успешно, адвокатите и счетоводителите ще те изкълват до смърт като гъсоци. Така че, ако някой трябва да излезе от тази смъртоносна спирала, решението трябва да бъде взето нагоре по йерархичната стълбица на командването. Постепенно, не чак толкова постепенно, но решенията за това започнаха да се вземат от Големия бос в западното крило на Белия дом. Обаче малко президенти биха желали някой документ от личния им архив да излезе на бял свят, някой историк да го изрови и да го направи достояние на обществеността. За нас няма подобна опасност.
— А като помисли човек, не са много проблемите, които да не могат да бъдат разрешени с един куршум от „Колт 45“ в подходящото време и на подходящото място — обади се Брайън като добър морски пехотинец.
— Точно така — рече Пийт и отново кимна.
— Значи става дума за политически убийства? Това може да бъде опасно — рече Доминик.
— Не, ще има много политически последици. Подобно нещо не се е случвало от векове, а и тогава не се е правело много често. Обаче там, навън, има хора, които трябва твърде спешно да се явят пред Бога и понякога на нас се пада задачата да уредим тези срещи.
— По дяволите! — изруга Доминик.
— Чакай малко. Кой дава нареждането за това? — попита майор Карузо.
— Ние.
— Не президентът, така ли?
Алекзандър поклати глава.
— Не. Както вече казах, не са много президентите, които имат куража да разрешат подобни неща. Прекалено много се притесняват от вестниците.
— Ами законът? — зададе следващият логичен въпрос специален агент Карузо.
— Законът, както чух веднъж да се изразява много сполучливо един от вас, е в това, ако искаш да ритнеш тигъра по задника, да имаш план как ще се справиш със зъбите му. Вие, момчета, ще бъдете тези зъби.
— Само ние ли? — учуди се Брайън.
— Не, не сте само вие, но не е нужно да знаете кои други участват или не участват в това.
— Мамка му! — Брайън се облегна назад в стола си. — Кой създаде това място… имам предвид Колежа?
— Един много важен човек, обаче няма как да се докаже. Колежът няма никакви връзки с правителството. Никакви — подчерта Алекзандър.
— Значи, технически погледнато, ние ще разстрелваме хора по наше усмотрение.
— Няма да има много стрелба. Имаме други методи. Вероятно няма да се наложи да използвате често огнестрелни оръжия. С тях човек се придвижва трудно, имам предвид по летищата и т.н.
— Да действаме с голи ръце, така ли? — попита Доминик. — И то без прикритие?
— Ще действате под добро прикритие, но без какъвто и да било дипломатически имунитет. Ще се оправяте сами. Никое чуждо разузнаване няма да може да ви открие. Колежът не съществува. Не се финансира от федералния бюджет, нито дори от секретната му част, така че никой не може да проследи каквито и да било пари, стигащи до вас. Естествено, това е начинът. Такъв е един и от нашите методи за проследяване на някои хора. Ще действате под прикритието на международни бизнесмени, банкери или инвеститори. Ще бъдете запознати с цялата нужна терминология, за да можете да водите разговор по темата в самолета например. Такива хора не говорят много за намеренията си и предпочитат да не разгласяват деловите си тайни. Така че, ако не сте много разговорчиви, няма да се стори необичайно.
— Значи ще бъдем нещо като тайни агенти — рече тихо Брайън.
— Спираме се на хора, които могат да разсъждават самостоятелно, да се оправят сами и които няма да припаднат, когато видят кръв. И двамата сте убивали хора в реални условия. И в двата случая се е налагало да действате неочаквано, но и двамата сте се справили добре. Никой от вас не е имал угризения. Това ще бъде работата ви.
— А каква протекция ще имаме? — попита отново агентът на ФБР.
— И двамата ще имате карта за излизане от затвора.
— Дрън-дрън — рече Доминик. — Такова нещо не съществува.
— Става въпрос за помилване, подписано от президента — поясни Алекзандър.
„Мамка му!“, помисли си за миг Брайън.
— Сигурно ще е от чичо Джак, нали?
— Не мога да отговоря на този въпрос, но ако настоявате, мога да ви покажа документа, преди да пристъпите към действие — рече Алекзандър и остави чашата си. — И така, господа, ще имате няколко дни да премислите всичко, но решението трябва да бъде изцяло ваше. Не искам лесно нещо от вас. Тази работа няма да бъде някакво забавление, нито ще бъде лека или приятна, но ще е в интерес на страната ви. Навън светът е твърде опасен и с някои хора трябва да има директна разправа.
— Ами ако пречукаме не този, когото трябва?
— Доминик, такава възможност съществува, но независимо кой е той, мога да ви обещая, че от вас няма да се иска да убиете малкия брат на майка Тереза. Отнасяме се с изключителна предпазливост към обекта, който подбираме. Ще знаете кой е той и как и защо е нужно да бъде ликвидиран, преди да ви изпратим.
— Ще се наложи ли да убиваме и жени? — попита Брайън. Това не влизаше в моралния кодекс на морския пехотинец.
— Доколкото ми е известно, не се е случвало подобно нещо, но теоретично е възможно. И така, ако това ви беше достатъчно за закуска, сега вече можете да премислите нещата.
— Господи! — рече Брайън, след като Алекзандър излезе от стаята. — Какво ли пък ще има за обяд?
— Изненадан ли си?
— Не съвсем, Енцо, но начинът, по който той току-що ни разясни някои неща…
— Виж какво, брат ми, колко пъти ти е идвало наум защо да не поемеш нещата в собствените си ръце?
— Ти си полицаят, Енцо, и ти си човекът, който в крайна сметка трябва да каже дали да се заемем с тази работа, или да я зарежем.
— Е, да, трябва да ти кажа обаче, че в онзи случай в Алабама, когато трябваше да стрелям, малко попресилих нещата. През цялото време, докато пътувах за Вашингтон, обмислях как да обясня на Гюс Върнър, а на него изобщо не му мигна окото.
— И тогава какво мислиш да правим?
— Алдо, ще ми се да науча нещо повече. Нали знаеш тексаската поговорка, че има повече хора за убиване, отколкото коне за крадене.
Размяната на ролите изненада доста Брайън. В края на краищата той беше морският пехотинец, който би трябвало да стреля без много да разсъждава, а Енцо беше човекът, обучен да разяснява правата на хората, преди да им щракне белезниците.
Това, че и двамата бяха способни да приемат нещата от живота такива, каквито са, без да сънуват после кошмари, беше за тях очевидно. Но тук се отиваше по-далеч. Ставаше въпрос за предумишлено убийство. Обикновено Брайън влизаше в боя с изключително добре подготвен снайперист под негово командване и знаеше, че това, което вършат, не се различава много от обикновеното убийство. Но униформата, която носеше, правеше нещата различни. Тя беше нещо като благословия. Обектът беше противник, а на бойното поле всеки трябваше да се грижи сам за живота си, защото ако не го направеше, грешката щеше да бъде негова, а не на този, който го беше убил. Тук обаче щяха да преследват отделни хора с предварително поставената задача да ги убият, а той не беше възпитан и обучен за такова нещо. Щеше да е облечен в цивилни дрехи и убиването на хора при такива обстоятелства го превръщаше в шпионин, а не в офицер от корпуса на морската пехота на Съединените щати. В последното имаше някакво
