работеше мозъкът му. Е, обикновено последните пет куршума в пълнителя на АК–47 бяха трасиращи и тях той успяваше да види, но никога да летят към него. Често си спомняше за тези пет-шест напрегнати минути, критикувайки се за нещата, които би могъл да направи по-добре, като си обещаваше, че няма да повтори същите грешки. След това обаче, когато сержант Съливън правеше разбор на действията в базата, той показа голямото си уважение към Карузо.
— Как беше бягането днес, момчета? — попита Пийт Алекзандър.
— Чудесно — отвърна Доминик. — Може би ще трябва да опитаме с тридесеткилограмови раници на гърба.
— Може да се уреди — успокои го Алекзандър.
— Пийт, във Форт Рекън правехме и това. Не е никак забавно — запротестира веднага Брайън. — Не прекалявай с чувството си за хумор — скара се той на брат си.
— Е, радвам се, че все още сте във форма — рече примирително Пийт. В края на краищата на него не му се налагаше да бяга сутрин. — И така, какво искате да питате?
— Аз все още имам желание да науча нещо повече за нашата цел тук — рече Брайън, повдигайки глава от чашата си с кафе.
— Изглежда, че не си от най-търпеливите — подкачи го инструкторът.
— Виж какво, в морската пехота тренирахме всеки ден, но дори и когато не беше съвсем ясно за какво тренираме, знаехме, че сме морски пехотинци и не ни подготвят да продаваме курабийки пред някой магазин от веригата „Уол-Март“.
— И за какво мислиш, че ви подготвяме сега?
— Да убиваме хора без предупреждение, без никакви правила. Цялата работа прилича много на убийство. — „Е, поне го казах гласно“, помисли си Брайън. Какво ще последва по-нататък? Вероятно пътуване обратно до Кемп Лиджун и продължаване на кариерата му в Корпуса на морската пехота. Може и да е по-лошо.
— Добре де, мисля, че дойде моментът — съгласи се Алекзандър. — Какво ще кажете, ако получите заповеди да ликвидирате някого?
— Ако заповедите са законни, ще ги изпълня, но законът… системата… ми позволява да помисля дали наистина са законни.
— Нека само предположим. Да кажем, че ви бъде заповядано да отнемете живота на известен терорист. Как ще реагирате? — попита Пийт.
— Това е лесно. Ще го ликвидирам — отвърна незабавно Брайън.
— Защо?
— Терористите са престъпници, но не винаги могат да бъдат арестувани. Тези хора водят война срещу моята страна и ако ми бъде заповядано да воювам срещу тях, добре. Точно затова постъпих в морската пехота.
— Обаче законът не винаги ни позволява да го правим — обади се Доминик.
— Но системата ни позволява в открито единоборство да убиваме престъпниците на място. Ти си го правил и не съм те чувал да съжаляваш.
— Няма и да ме чуеш. С теб е същото. Ако президентът каже да убиеш някого и ти си в униформа, та той е върховен главнокомандващ, Алдо. Имаш законното право, не, длъжен си да убиеш всеки, който той ти нареди.
— А не излязоха ли някои германци със същите доводи през 1946? — попита Брайън.
— Не бих се безпокоил толкова много за това. Ще трябва да загубим някоя война, за да се разтревожим. Не виждам такава вероятност в близко бъдеще.
— Енцо, ако това, което току-що каза, е вярно, тогава ако германците бяха спечелили Втората световна война, никой нямаше да го е грижа за шестте милиона убити евреи. Това ли искаш да кажеш?
— Чакайте бе, хора, не сте в клас по теория на правото — прекъсна ги Алекзандър.
— Тук Енцо е юристът — посочи го Брайън.
Доминик се хвана на въдицата.
— Ако президентът наруши закона, тогава Камарата на представителите ще го подведе под съдебна отговорност, Сенатът ще го осъди и той ще изхвърчи на улицата, а после ще последват и наказателни санкции.
— Добре, но какво ще кажеш за хората, които са изпълнявали негови заповеди? — рече Брайън.
— Зависи — обърна се Пийт и към двамата. — Ако отиващият си президент им е дал президентското си помилване, каква отговорност може да се иска от тях?
Този отговор накара Доминик рязко да обърне глава.
— Предполагам никаква. Съгласно конституцията президентът има суверенното право да помилва, както някога кралят. Теоретично един президент може да помилва и себе си, обаче това ще е подигравка с правото. Върховният законодателен орган в тази страна е конституцията. Тя е нещо като Господ и пред него не може да има обжалване. Знаете за изключението, когато Форд помилва Никсън, това е доста спорно положение. Обаче конституцията е предназначена да бъде прилагана разумно от разумни хора. Това може би е единствената й слабост. Защото адвокатите също са юристи, а това означава, че не винаги се съобразяват с логиката.
— Значи, теоретично погледнато, ако президентът те помилва за това, че си убил някого, не можеш да бъдеш наказан за престъплението, така ли?
— Точно така — рече Доминик и веднага се намръщи. — Какво ми казваш ти?
— Говоря само хипотетично — побърза да се застрахова Алекзандър. С това часът по теория на правото завърши и Алекзандър се поздрави, че им беше казал ужасно много и в същото време не им бе казал нищо.
Имената на градовете му бяха толкова чужди, помисли си Мустафа. Шоуний, Оукма, Уилийтка, Фарао. Това пък беше най-странното от всички. В края на краищата не се намираха в Египет — една мюсюлманска страна, въпреки че беше сбъркана и политиците й не признаваха важността на вярата. Обаче рано или късно това щеше да се промени. Мустафа се протегна, за да си вземе цигара. Половината резервоар все още е пълен. Този форд очевидно има голям резервоар, който да гори мюсюлмански петрол. Американците бяха толкова неблагодарни копелета. Ислямските страни им продаваха петрол, а какво им даваше Америка в замяна? Оръжия на израелците да убиват с тях арабите и още много малко други неща. Мръсни списания, алкохол и корупция, която покварява дори правоверните. Но кое беше по-лошо? Да корумпираш или да бъдеш корумпиран, да бъдеш жертва на неверниците? Един ден, когато управлението на Аллаха ще покори света, всичко ще си дойде на мястото. Някой ден това ще стане, а той и неговите другари по оръжие бяха водещата вълна на волята на Аллаха. Тяхната смърт ще бъде на мъченици, а това беше нещо, с което можеха да се гордеят. След време семействата им ще научат за съдбата им — можеха да разчитат на американците за това — и ще скърбят за смъртта им, но ще почитат тяхната преданост към вярата. Американските полицейски агенции много обичаха да показват колко са ефикасни, след като битката вече е загубена. Тази мисъл го накара да се усмихне.
Дейв Кънингъм изглеждаше на толкова години, на колкото беше. Джак прецени, че е прехвърлил шейсетте. Оредяваща прошарена коса, лоша кожа. Отдавна се беше отказал от цигарите. Обаче сивите му очи святкаха от любопитство като на лалугер от Дакота, който търси нещо за ядене след прерийните кучета.
— Ти ли си Джак-младши? — попита на влизане той.
— Същият — отговори Джак. — Какво направихте с моите изчисления?
— Не е зле за аматьор — позволи си да каже Кънингъм. — Твоят заподозрян, изглежда, пере пари за себе си и за някой друг.
— Кой е този някой друг? — попита Уилс.
— Не може да се каже със сигурност, но е от Близкия изток, богат и тъпкан с пари. Смешно. Всички си мислят, че те пилеят парите като пияни моряци. Някои го правят — добави счетоводителят. — Но други са скъперници. Не можеш да им измъкнеш и цент. — След това Кънингъм постави на бюрото между Райън и Уилс няколко книжа. Три трансакции бяха отбелязани с червени кръгчета.
