възрастният мъж. Да, бе. Възмъжаването просто не си струваше усилието. По-добре беше да имаш мама и татко, които да се грижат за всички административни глупости. И все пак…
Все пак сега той вършеше важна работа и изпитваше някакво удовлетворение от това. Облече чиста риза, подбра вратовръзка, сложи си сакото и излезе. Поне му оставаше удоволствието да покара колата. Може би трябваше да си вземе друга, вероятно с подвижен покрив. Идваше лято и щеше да е страхотно вятърът да развява косата му, докато някой перверзен тип не му среже гюрука с нож, след което трябва да се обажда на застрахователната компания и колата да влезе за три дни в сервиза.
Пътуването с кола на работа приличаше на това да ходиш на училище, като се изключи фактът, че вече не се притесняваше, че ще го изпитват, освен ако не объркаше нещо и не загубеше работата си, а тази черна точка щеше да го преследва много по-дълго от една лоша бележка по социология. Затова той не искаше да се проваля. Проблемът с тази работа беше, че всеки ден минаваше в учение, но без приложение на знанията. Голямата лъжа за колежа беше, че те научава на това, което трябва да знаеш за живота. Как пък не! Едва ли беше така и с баща му и майка му. Та тя продължаваше да чете медицинските списания и да научава нови и нови неща. И то не само американски списания, но и английски и френски, защото говореше доста добре френски и твърдеше, че френските доктори са добри, по-добри от техните политици. Но пък, от друга страна, всеки, който съдеше за Америка по нейните политически лидери, вероятно си мислеше, че Съединените американски щати са нация от шибаняци, поне откакто баща му беше напуснал Белия дом.
Отново включи националното радио. Това беше неговата любима новинарска станция. Доставяше му удоволствие да слуша съвременната поп музика, която пускаха. Докато растеше, слушаше как майка му свири на пиано, главно Бах, и някои други. Може би малко от Джон Уилямс като жест към по-модерната музика, макар че произведенията му бяха повече за духови инструменти, отколкото за пиано.
Още един атентатор самоубиец в Израел. Мамка му! Баща му се беше старал много да реши този проблем, но въпреки някои сериозни усилия дори от страна на израелците той все още не беше решен. Изглежда, че евреи и мюсюлмани просто не можеха да живеят заедно. Винаги когато бяха заедно, баща му и принц Али бен Султан разговаряха по въпроса и за човек беше мъчително да ги гледа как се ядосват. Принцът не беше предопределен да стане крал на страната си, което вероятно беше добре за него, помисли си Джак, защото да си крал е дори по-лошо, отколкото да си президент. Но той си оставаше важна фигура, в чиито думи през повечето време сегашният крал се вслушваше… което го доведе до…
Уда бен Сали. Тази сутрин ще има повече новини за него. От английското разузнаване вчера трябваше да изпратят сведения за него като жест към онези бълвочи от ЦРУ в Ленгли. Бълвочи от ЦРУ ли? — запита се Джак. Собственият му баща беше работил там. Беше се отличил, преди да се издигне, и много пъти беше казвал на децата си да не вярват на нищо, което гледат във филмите, за разузнаването. Джак-младши му беше задавал въпроси, но обикновено беше получавал незадоволителни отговори, а сега самият той научаваше каква в действителност е тази работа. Най-вече скучна. Приличаше много на преследването на мишка в Джурасик парк, въпреки че поне имаше това преимущество да остава невидим за големите хищни птици. Никой не знаеше за съществуването на Колежа и докато това продължаваше, всички в него можеха да се чувстват сигурни. Чувството беше успокояващо, но все пак досадно. Джак беше все още твърде млад и си мислеше, че вълненията са хубаво нещо.
Отклони се от шосе №29 и продължи към Колежа. Паркира на обичайното си място, усмихна се и махна с ръка на пазача, а после се качи в кабинета си. Чак тогава се сети, че беше подминал „Макдоналдс“, затова си взе две кифли от подноса и сам си направи кафе в малката си стаичка. Включи компютъра и започна работа.
— Добро утро, Уда — каза Джак на монитора. — Какво си намислил?
Часовникът на екрана показваше 8:25 сутринта. Това отговаряше на ранен следобед във финансовия район на Лондон. Бен Сали имаше офис в сградата на застрахователната компания „Лойдс“, която, както Джак си спомняше от предишни посещения отвъд океана, приличаше на остъклена петролна рафинерия. Кварталът беше скъп, с някои много богати съседи. В доклада не се казваше на кой етаж е кабинетът, но Джак и без това не беше влизал вътре. Застраховането сигурно е най-досадната работа на света. Да чакаш някоя сграда да изгори. Вчера Уда е имал няколко телефонни разговора, един от тях с…
Аха! Това име ми е познато отнякъде, каза младият Райън на екрана. Беше името на много богат човек от Близкия изток, за когото се знаеше също, че от време на време има работа с лошите и е под наблюдението на английските тайни служби. И така, какво са си говорили?
Имаше дори запис от разговора. Беше воден на арабски, а преводът… Това можеха със същия успех да бъдат инструкции от съпругата да купи литър мляко на връщане от работа. Толкова беше вълнуващ и съдържателен, като се изключи фактът, че на едно напълно безобидно изречение Уда беше отговорил със: „Сигурен ли си?“ Не се казва такова нещо на жена ти, когато те кара да купиш литър мляко на път за вкъщи.
В тона на въпроса се съдържа скрит смисъл, беше написал английският аналитик в края на доклада.
По-късно през деня Уда си беше тръгнал рано от офиса, беше влязъл в един бар и се беше срещнал със същия човек, с когото беше разговарял по телефона. Значи в края на краищата разговорът не е бил съвсем безобиден. Но въпреки че те не бяха успели да чуят какво си говорят двамата в сепарето на бара, в телефонния разговор никой не беше споменал за среща или място на среща… а и Уда не се беше забавил много в този бар.
— Добро утро, Джак — поздрави Уилс на влизане и окачи сакото си на закачалката. — Какво става?
— Нашият приятел Уда се гърчи като някоя змиорка. — Джак натисна командата „принтиране“ и подаде напечатания лист на колегата си още преди той да успее да седне.
— Смяташ, че има подобна вероятност ли?
— Тони, този човек е играч — каза уверено Джак.
— Какво е направил след телефонния разговор? Извършил ли е някакви необикновени трансакции?
— Още не съм проверил, но ако има такива, те очевидно са му били наредени от неговия приятел и след това са се срещнали, за да му потвърди на чаша бира.
— Даваш прекалено много воля на въображението си. Тук се опитваме да избягваме това — предупреди го Уилс.
— Знам — рече сърдито Джак. Беше време да проследи финансовия поток от предишния ден.
— А, днес ще се запознаеш с един нов човек.
— Кой е той?
— Дейв Кънингъм — съдебен счетоводител, който е работил в отдел „Организирана престъпност“ в министерството на правосъдието. Много го бива да открива финансови нередности.
— Да не би да мисли, че съм открил нещо интересно? — попита с надежда в гласа Джак.
— Ще видим, когато пристигне тук след обяд. Вероятно в момента преглежда твоите работи.
— Добре — каза Джак. Може би беше надушил нещо. Може би в тази работа все пак имаше нещо вълнуващо. Може би щяха да го похвалят за сметките му.
Всеки ден се повтаряше едно и също. Сутрешно бягане и личен тоалет, следвани от закуска и разговор. Не беше много по-различно от времето, което Доминик беше прекарал в Академията на ФБР или Брайън в подготвителната школа. Тъкмо това сходство безпокоеше донякъде морския пехотинец. Обучението в Корпуса на морската пехота беше да се убиват хора и да чупят разни неща. Тук беше същото.
Доминик беше малко по-добър в проследяването, защото в Академията на ФБР го бяха изучавали по учебник, а морските пехотинци не. Енцо беше също така доста добър в стрелбата с пистолет, но Алдо продължаваше да предпочита своята „Берета“ пред „Смит и Уесън“ на брат си. С него той беше пречукал един лош човек, докато Брайън беше вършил тази работа с карабина М16А2 от доста далечно разстояние — петдесет метра. То беше достатъчно близко, за да се види изражението по лицата на хората, улучени от куршумите, и не чак толкова, че някой ответен изстрел да стане причина за сериозно безпокойство. Неговият сержант му се караше, че не ляга плътно на земята, когато някой автомат „Калашников“ се насочваше в неговата посока, но от единственото си участие в битка Брайън беше научил един важен урок. Беше установил, че в този момент мисълта му тече извънредно бързо и беше изключително ясна. Като се замислеше след това, с изненада установяваше, че не беше виждал куршуми в полет, толкова бързо
