президент, помисли си Гери. Но това обстоятелство в никакъв случай не правеше живота на подчинените му по-лесен. „Защо, по дяволите, беше приел задачата?“ — запита се Хендли. После обаче се усмихна. Как ли ще реагира Джак, като разбере, че собственият му син работи в Колежа. Дали ще погледне на нещата от забавната им страна?
Вероятно не.
— Значи Пийт казва, че просто трябва да продължи, така ли?
— Какво друго би могъл да каже? — отвърна Дейвис.
— Том, искал ли си някога да се върнеш във фермата на баща си в Небраска?
— Там работата е ужасно тежка и доста скучна.
Нямаше начин някой да накара Дейвис да се върне във фермата, след като веднъж беше станал оперативен агент на ЦРУ. От него във видимата част от живота му би излязъл един добър борсов агент. Обаче истинското му призвание беше другаде. Той прекалено обичаше да действа в другия, „тъмния свят“.
— Какво мислиш за сведенията от Форт Мийд?
— Имам вътрешното усещане, че трябва да направим нещо. Ние ги ужилихме и сега те искат да ни го върнат.
— Мислиш ли, че могат да се съвземат? Не ги ли удариха здравата войските ни в Афганистан?
— Гери, някои хора са твърде безчувствени или прекалено фанатици, за да обръщат внимание на раните си. Религията е мощен стимул, особено след като техните стрелци са прекалено тъпи, за да си дават сметка за важността на това, което вършат…
— Това обаче едва ли ще им попречи да изпълнят задачата си — рече Хендли.
— А не сме ли поставени тук тъкмо за да попречим на това? — попита Дейвис.
Глава единадесета
ПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКАТА
Слънцето бързо изгря. Мустафа се събуди от ярката светлина и от някаква бабуна на пътя. Разтърси глава и се обърна, за да види усмихнатия Абдула зад кормилото.
— Къде сме? — попита водачът своя главен помощник.
— На половин час източно от Амарило. Изминахме без проблеми 350 мили, но скоро ще ми трябва бензин.
— Защо не ме събуди по-рано?
— Защо да те будя? Ти така сладко спеше, а през цялата нощ пътят беше почти съвсем пуст, като се изключат проклетите големи камиони. Изглежда, че нощно време всички американци спят. Мисля, че през последните няколко часа не съм видял повече от трийсетина коли.
Мустафа погледна километража. Колата продължаваше да се движи с 65 мили в час. Значи Абдула не превишаваше скоростта. Не бяха спирани от полицаи, нямаше нищо обезпокоително, като се изключи това, че Абдула не беше изпълнил точно заповедите му, както Мустафа би искал.
— Ето — шофьорът посочи един син знак, — можем да заредим и да хапнем нещо. Възнамерявах да те събудя тъкмо тук. Спокойно, приятел, отпусни се.
Мустафа видя, че стрелката за бензина беше почти на нула. Абдула беше постъпил глупаво, като я беше оставил да стигне чак дотам, но нямаше смисъл да му се кара за това. Спряха пред една голяма бензиностанция. Помпите бяха с надпис „Шеврон“ и бяха автоматични. Мустафа извади от портфейла си кредитната си карта и я мушна в процепа. После зареди форда с над двайсет галона бензин. През това време останалите трима посетиха тоалетната и разгледаха какво има за ядене. Изглежда, че пак бяха понички. Десет минути след като се бяха отклонили от магистралата, те отново стъпиха на нея и се насочиха на изток към Оклахома. Щяха да влязат в него след двайсет минути.
Отзад в колата Рафи и Зухаир бяха будни и разговаряха, а докато караше, Мустафа ги слушаше, без да се намесва в разговора.
Околността беше равна, подобна на топографията в родината им, макар и много по-зелена. Хоризонтът беше изненадващо далечен и от пръв поглед разстоянието не можеше да се определи. Слънцето се беше издигнало над хоризонта и блестеше в очите му, което го накара да си спомни за тъмните очила в джоба на ризата. Донякъде помогнаха.
Мустафа беше доволен от състоянието, в което се намираше. Пътуването му доставяше удоволствие, околността беше приятна за окото и засега всичко вървеше добре. През деветдесет минути някоя полицейска кола профучаваше покрай техния форд прекалено бързо, за да може полицаят вътре да разгледа него и приятелите му. Съветът да се придържат стриктно към ограниченията за скоростта беше добър. Пътуваха без проблеми, но често колите, дори големите камиони, ги задминаваха. Това, че се стараеха да не нарушават закона дори минимално, ги правеше невидими за полицията, чиято главна задача беше да наказва тези, които много бързат. Мустафа беше уверен, че задачата им е в безопасност. Ако не беше така, щяха да ги следят или да ги спрат на някоя пуста отсечка от пътя, където да им устроят капан с много оръжия и много, много врагове. Но подобно нещо не се беше случило.
Другото предимство да кара на ръба на ограничението за скорост беше, че щеше да разбере, ако някой ги следваше. Просто човек трябваше да поглежда в огледалото. Никой не оставаше зад тях повече от няколко минути. Един преследващ ги полицай би трябвало да бъде мъж на възраст между двайсет и трийсет години. Може би щяха да бъдат двама, единият да кара, а другият да наблюдава. Щяха да изглеждат добре физически и със старомодни прически. Щяха да карат след тях в продължение на няколко минути, преди да прекъснат преследването, за да ги замести някой друг. Естествено, преследвачите им нямаше да бъдат глупаци, но характерът на задачата им правеше действията им предвидими. Просто някои коли щяха да изчезват и да се появяват отново. Но Мустафа беше нащрек и нито една кола не се появяваше повече от един път. Разбира се, можеха да ги следят с хеликоптер, но хеликоптерите лесно се забелязваха. Единствената истинска опасност беше някой малък самолет, но той не можеше да се безпокои за всичко. Каквото е писано, щеше да стане и срещу това нямаше защита. Засега пътят беше чист, а кафето чудесно. Денят се очертаваше да бъде хубав. Върху един пътен знак в зелено беше написано: ОКЛАХОМА СИТИ — 36 МИЛИ.
По националното радио съобщиха, че Барбара Стрейзънд има рожден ден — много жизненоважна информация за започване на деня, помисли си Джон Патрик Райън-младши, измъкна се от леглото и се отправи към банята. Няколко минути по-късно видя, че кафеникът с часовников механизъм беше работил както трябва и беше пуснал две чаши кафе в бялото пластмасово канче. Реши тази сутрин на път за работа да се отбие в „Макдоналдс“ за кифла с яйце и пържени картофки. Не беше кой знае каква здравословна закуска, но засищаше, а на двайсет и три години той не се безпокоеше много за холестерола и тлъстините като баща му, който пък се стараеше да угоди на майка му. Тя вече сигурно беше облечена и готова да я откарат на работа в „Джон Хопкинс“ (от нейния главен бодигард от службата за охрана). Не е пила кафе, ако ще оперира днес, защото се безпокоеше, че кофеинът може да накара ръката й леко да трепери, когато забие малкия нож в мозъка на някой нещастник, след като измъкнеше очната му ябълка като маслина в мартини. Така понякога я занасяше баща му, а майка му леко го плесваше по бузата. Баща му пък щеше да се захване със своите мемоари, подпомаган от професионален писател, което му беше много неприятно, но издателят настояваше. Сали беше в последната година на медицинския факултет, но той не знаеше какво прави в момента. Кейти и Кайл сигурно се обличаха за училище. Обаче Джак трябваше да върви на работа. Наскоро му беше дошло наум, че колежът беше неговата последна истинска ваканция. Естествено, всяко момче и момиче желае най-много да порасне и да поеме живота в свои ръце, но когато това станеше, вече беше късно за връщане назад. Ходенето на работа всеки ден беше доста отегчително. Е, нали ти плащат. Но той вече беше богат, издънка на изтъкната фамилия. В неговия случай парите вече бяха спечелени, а не беше някой прахосник, който да ги пилее и сам да се провали. Остави празната си чаша от кафе в умивалника и отиде в банята да се обръсне.
Това беше още едно досадно занимание. Спомни си как като юноша беше много доволен, когато видя първия златист мъх да потъмнява по бузите му, както и когато се бръснеше един-два пъти седмично, обикновено преди да отиде на среща. Обаче да го прави всяка сутрин беше много досадно. Спомни си как наблюдаваше баща си да се бръсне, както правят често малките момчета, и си мислеше колко спретнат е
