същата марка, каквато бяха неговата и на Сайед. С това може би най-рискованата им задача беше изпълнена и сега дойде време да следват джиповете на север в продължение на няколко километра. Оказаха се двайсет, след което се отклониха в друг черен път. Изглежда, че тук имаше много такива пътища, също както у дома. Изминаха още около километър и стигнаха до самотна къща, пред която само един паркиран камион показваше, че е обитаема. Там спряха всички коли и хората излязоха от тях. Мустафа си помисли, че може би това ще е последната им среща.
— Вашите оръжия са тук — каза им Хуан. Той посочи към Мустафа. — Ела с мен.
Вътре обикновената наглед дървена постройка се оказа цял арсенал. В шестнайсет картонени кутии имаше шестнайсет автомата „Мак“–10. „Мак“ не бяха елегантно оръжие и се правеха от останки от машинна стомана с, общо взето, груба обработка на метала. За всяко оръжие имаше по дванайсет пълнителя, всичките очевидно заредени и свързани в краищата с черен изолирбанд.
— Оръжията са девствени. С тях не е стреляно — каза им Хуан. — Имаме и заглушители за тях. Не са много ефикасни, но подобряват баланса и точността. С това оръжие не се стреля леко, както с автомат „Узи“, но тук е трудно да се намерят такива. Ефикасно е на разстояние около десет метра. Лесно се зарежда и изпразва. Разбира се, автоматично е и има висока скорострелност. — Всъщност един пълнител с трийсет патрона се изпразваше за три секунди, което е малко по-бързо от нормалното, но според Хуан тези хора не бяха много придирчиви.
И те наистина не бяха. Всеки от шестнайсетте араби вдигна оръжието и го раздруса, сякаш се запознаваше с нов приятел. След това един от тях взе двойка пълнители.
— Стоп! — каза рязко Хуан. — Не можете да зареждате оръжията вътре. Ако искате да ги изпробвате, имаме мишени навън.
— Няма ли да се вдигне много шум? — попита Мустафа.
— Най-близката къща е на четири километра оттук — обясни Хуан. Предполагаше, че куршумите не могат да достигнат толкова далеч, нито пък шумът. Тук грешеше.
Обаче гостите му предположиха, че познава добре района, а те винаги искаха да прострелят оръжията си, особено когато ставаше въпрос за автомат. На двайсетина метра от къщата имаше пясъчен насип с разхвърляни около него щайги и картонени кутии. Един по един те сложиха пълнителите в автоматите и дръпнаха затворите. Не беше дадена команда за стрелба. Просто последваха примера на Мустафа, който хвана здраво ремъка, закачен за цевта, и дръпна спусъка. Непосредственият резултат беше приемлив. Автоматът вдигна доста шум, подскачаше нагоре и надясно като всички такива оръжия, но въпреки че му беше за първи път и само го проверяваше, той все пак успя да порази с куршумите една картонена кутия, която беше на около шест метра от лявата му страна. За нула време затворът щракна и оръжието се изпразни, след като беше изстреляло трийсет патрона за 9-милиметров пистолет „Ремингтън“. Помисли си дали да не смени пълнителя с още един, за да се наслади на стрелбата още две-три секунди, но успя да се въздържи. Щеше да има друга възможност, и то в не много далечно бъдеще.
— А заглушителите? — попита той Хуан.
— Вътре са. Завиват се за цевта и с тях се стреля по-точно — каза авторитетно Хуан. През годините беше използвал „Мак“–10, за да ликвидира съперници в бизнеса и други неприятни хора в Далас и Санта Фе. Въпреки това обаче не се чувстваше спокоен с гостите си. Прекалено много се усмихваха. Не са като мен, рече си Хуан Сандовал, и колкото по-скоро си тръгнеха, толкова по-добре. Естествено, това нямаше да бъде така за хората в крайната точка на пътуването, но това не беше негов проблем. Беше получил заповедите от високо място. От много високо му ги беше дал преди седмица неговият пряк шеф. А и парите бяха добри. Хуан нямаше някакви конкретни оплаквания, но като добър познавач на хората в главата му светваше предупредителна червена светлина.
Мустафа го последва вътре и взе заглушителя. Беше може би с диаметър десет сантиметра и около половин метър дълъг. Както му беше казано, завиваше се направо в дулото на оръжието и като цяло подобряваше неговия баланс. Подържа го в ръката си и реши, че би предпочел да го носи по този начин. Така щеше да намали тенденцията дулото да се вдига нагоре и стрелбата щеше да бъде по-точна. Намаляването на шума нямаше чак такова значение за задачата му, колкото точността. Обаче заглушителят правеше това лесно за скриване оръжие неприемливо обемисто. Затова засега той го свали и го сложи в сака. После излезе да събере хората си. Хуан излезе след него.
— Ще ви кажа някои неща, които трябва да знаете — обясни той на водачите на групи. Продължи преднамерено бавно: — Американските полицаи са много ефикасни, но не са всесилни. Ако по време на пътуването някой ви доближи, трябва само да отговаряте любезно. Ако ви каже да излезете от колата, направете каквото ви нареди. Според американските закони той има право да провери дали носите оръжие и да ви претърси с ръце. Но ако поиска да претърси колата ви, просто казвате „не“. Не, не искам да правите това и според техните закони той може да не я претърси. Пак ще повторя: ако американски полицай поиска да претърси колата ви, нужно е да кажете само „не“ и той може да не я претърси. След това продължете. Когато карате, не превишавайте посочените върху пътната настилка ограничения за скоростта. Ако го сторите, вероятно няма да ви безпокоят по никакъв начин. Обаче ако надвишавате ограничението за скорост, ще дадете на полицията повод да ви спре. Така че не го правете. При всички случаи проявявайте търпение. Имате ли въпроси?
— Ами какво да правим, ако полицаят е прекалено агресивен? Можем ли…
Хуан знаеше какъв ще бъде следващият въпрос.
— Да го убиете ли? Да, възможно е да го убиете, но в такъв случай ще ви преследват много повече полицаи. Когато даден полицай ви спре, първото нещо, което ще направи, е да се обади по радиото в местния участък, да съобщи регистрационния номер на колата ви и да даде нейното описание. Така че, дори ако го убиете, само след минути другарите му ще започнат да ви търсят, и то с големи подкрепления. Не си струва удоволствието да убиете полицая. Само ще си навлечете беля. Американските полицейски сили имат много коли и дори хеликоптери. Щом започнат да ви търсят, ще ви открият. Така че единствената ви защита срещу подобна възможност е да не се набивате в очи. Не карайте бързо. Не нарушавайте правилата за движение. Ако правите това, сте в безопасност. Ако нарушите тези закони, ще ви хванат, независимо дали сте въоръжени или не. Разбирате ли това?
— Да — увери го Мустафа. — Благодаря ти за помощта.
— За всички ви сме оставили карти. Те са добри и са на американската автомобилна асоциация. Нали всички имате легенди за прикритие? — попита Хуан, надявайки се да приключи този разговор колкото може по-бързо.
Мустафа погледна другарите си, за да се увери дали има допълнителни въпроси, но те бяха твърде нетърпеливи да се захванат с работата си, за да се разсейват с други неща. Доволен, той се обърна към Хуан:
— Благодаря ти за помощта, приятелю.
„Приятел, как пък не“, помисли си Хуан, но пое ръката на човека и ги отведе отвън пред къщата. Багажът бързо беше прехвърлен от джиповете в другите коли и той остана да ги наблюдава, докато потеглят към шосе ј 185. Бяха само на няколко мили от Радиум Спрингс и входа за магистрала И–25 север. Чужденците се събраха за последен път, стиснаха си ръцете, а за изненада на Хуан някои дори се разцелуваха. След това се разделиха на четири групи по четирима мъже във всяка и влязоха във взетите под наем коли.
Мустафа се качи в своята. Сложи кутиите си с цигари на седалката до него, погледна дали огледалата са на равнището на очите му и закопча предпазния колан. Беше му казано, че ако не го сложи, има вероятност да го спрат както за превишаване на скоростта. От всичко най-много не искаше това да се случи. Въпреки инструкциите на Хуан не искаше да се излага на подобен риск. Разминаването с някой полицай не означаваше непременно, че той ще познае какви са, но срещата очи в очи беше нещо съвсем друго, а той нямаше съмнения какво мислят американците за арабите. По тази причина всички копия на свещения Коран бяха сложени в багажника.
Щеше да мине доста време, преди Абдула да го смени на кормилото, но при първия преход щеше да кара той. Трябваше да се движат на север по магистрала И–25 за Албъкърки, след това на изток по магистрала И–40 почти по целия път до целта. Бяха над 3000 километра. Оттук нататък трябва да започна да мисля в мили, каза си Мустафа. Една миля е равна на 1,6 километра. Просто трябваше да умножава всяко число по тази константа или изобщо да забрави за километрите, докато беше в колата.
