— Малко е немарлив. Всички съмнителни преводи са от по 10 000 лири стерлинги. Това ги прави лесни за проследяване. Прикрива ги като лични разходи… Влизат в тази сметка, вероятно за да не разберат родителите му. Саудитските счетоводители не са много стриктни. Предполагам, че сумата трябва да бъде над милион, за да привлече вниманието им. Сигурно си мислят, че момче като това може да профука 10 000 паунда само за една хубава нощ по жени или в някое казино. Богаташките синчета обичат да залагат, въпреки че много не ги бива в тази работа. Ако живееха близо до Вегас или Атлантик Сити, щеше да бъде чудесно за търговския ни баланс.
— Дали пък не харесват европейските проститутки повече от нашите? — запита се на глас Джак.
— Синко, във Вегас можеш да си поръчаш русо камбоджанско магаре със сини очи и то ще бъде пред вратата ти половин час след като си затворил телефона. — През годините Кънингъм беше разбрал, че и главатарите на мафията имат такива слаби места. Първоначално подобни методи му се струваха обидни и в противоречие с разбиранията му на методист, но като разбра, че това е начин за откриване на престъпници, започна да одобрява подобни разходи. Корупцията беше за корумпираните хора. Кънингъм беше участвал и в операция „Елегантна змия“, която чрез подобни методи за откриване на жертвите си беше изпратила шестима конгресмени в клуба за голф към федералния затвор във военновъздушната база Еглин във Флорида. Предполагаше, че от тях са излезли първокласни носачи на стиковете за голф на младите пилоти, които излитаха оттам, и вероятно е било добро упражнение за бившите представители на народа.
— Дейв, нашият приятел Уда играч ли е? — попита Джак.
Кънингъм вдигна глава от документите.
— На такъв ми прилича, синко.
Младият Райън се облегна в стола си с чувство на голямо удовлетворение. Все пак беше постигнал нещо… може би нещо важно.
С навлизането в Арканзас местността започна да става хълмиста. Мустафа забеляза, че след като беше карал четиристотин мили, реакциите му са малко по-бавни, затова спря пред една бензиностанция и след като напълни резервоара, остави Абдула на кормилото. Беше хубаво да се протегне човек. След това колата отново излезе на магистралата. Абдула караше внимателно. Задминаваха само възрастни хора и се държаха в дясната лента, за да не ги удари някой минаващ камион. Освен че нямаха желание да бъдат забелязани от полицията, нямаше и за какво да бързат. Имаха цели два дни, за да открият обекта и да изпълнят мисията си. А това беше много време. Запита се какво ли правят другите три групи. Те трябваше да изминат по-къси разстояния. Една от тях вероятно вече беше пристигнала в определения за целта град. Имаха заповеди да изберат приличен, но не луксозен хотел на по-малко от един час път с кола от целта, да я огледат и след като потвърдят готовността си с имейл, да чакат, докато Мустафа им разреши да изпълнят задачите си. Колкото по-прости бяха заповедите, толкова по-добре, защото имаше по-малка вероятност от объркване и грешки. Те бяха свестни мъже и задачата им беше подробно разяснена. Познаваше всичките. Сайед и Мехди бяха като него саудитци и като него бяха деца от богати фамилии, които презираха родителите си за това, че се подмазват на американците и на други като тях. Сабауи беше от иракски произход. Не се беше родил богат и беше истински вярващ. Както останалите, той беше сунит и искаше да бъде запомнен дори и от шиитското мнозинство в неговата страна като ревностен последовател на Пророка. Шиитското мнозинство в Ирак, съвсем наскоро освободено — неверници! — от сунитското господство, се държеше в страната си така, като че ли само те са правоверните. Сабауи искаше да им покаже колко се заблуждават. Мустафа изобщо не се вълнуваше от такива дреболии. За него ислямът беше една голяма шатра, в която имаше място почти за всички…
— Заболя ме задникът — каза Рафи от задната седалка.
— Няма как, братко — отвърна му Абдула от мястото на шофьора. Като шофьор той се възприемаше като временно командващ.
— Знам, но въпреки това задникът ме боли — оплака се Рафи.
— Бихме могли да вземем коне, но те щяха да бъдат много бавни, а и от тях на задника ти нямаше да стане по-добре, приятел — обади се Мустафа. Това накара всички да се разсмеят и Рафи отново се загледа в един брой на „Плейбой“.
На картата се виждаше, че до град Смол Стоун пътят им няма да е особено труден. Тогава всички щяха да бъдат напълно будни. Но засега пътят се виеше през приятни за окото хълмове, покрити със зелени дървета. Беше доста по-различно от Северно Мексико, което така приличаше на пясъчните хълмове у дома… при които те никога нямаше да се завърнат…
Обаче за Абдула шофирането беше удоволствие. Колата не беше толкова добра, колкото мерцедесът на баща му, но за момента вършеше работа. Беше приятно да усеща кормилото в ръцете си, когато се облегна назад и запуши цигара доволно усмихнат.
В Америка имаше хора, които се състезаваха с коли по големи кръгови писти. Какво удоволствие ще е това! Да караш колкото можеш по-бързо, да се състезаваш с другите, да ги побеждаваш! Сигурно ще е по- хубаво, дори отколкото да си с жена… е, почти… или също толкова различно, поправи се той. Сигурно най- голямото удоволствие ще е да си с жена след състезание. Запита се дали в Рая има коли, също толкова добри и бързи като тези от „Формула 1“ в Европа, които вземат рязко завоите, а след това се втурват стремително напред по правите участъци. Там караш толкова бързо, колкото колата и пътят позволяват. Би могъл да опита и тук. Колата вероятно вдигаше спокойно 200 километра в час, но мисията им беше по- важна.
Хвърли цигарата през прозореца. Точно тогава покрай тях профуча бяла полицейска кола със сини ленти отстрани. Беше на арканзаската щатска полиция. Това се казва бързо каране, а и човекът вътре имаше великолепна каубойска шапка, помисли си Абдула. Като всяко човешко същество на планетата и той беше гледал доста американски филми, включително и каубойски, в които мъже на коне гонеха добитък, или пък се стреляха из кръчмите, за да решат някакъв спор. Този образ му допадаше, но той си припомни, че тъкмо това беше целта. Беше още един опит на неверника да прелъсти правоверния, макар че, честно казано, американските филми се правеха главно заради американската публика. Колко арабски филми беше гледал, в които Саллах ад Дин10 — при това кюрд, разбиваше нахлулите кръстоносци? Те бяха направени да представят историята и да учат на храброст арабските мъже, за да могат по-добре да разгромят израелците, което, уви, все още не се беше случвало. Вероятно същото е и с американските уестърни. Техните разбирания за мъжество не бяха много по-различни от тези на арабите, с изключение на това, че използваха револвери вместо саби, което беше много по-мъжествено. Разбира се, пистолетът достигаше по-далеч, а и американците бяха практични бойци, освен че си служеха много умело с него. Естествено, не бяха по-храбри от арабите, само по-хитри.
Трябва да внимавам с американците и техните револвери, каза си Абдула. Ако някой от тях може да стреля като каубоите от филмите, тяхната мисия щеше да приключи твърде рано, а това не биваше да става.
Запита се какво ли носи на колана си полицаят от профучалата покрай тях бяла кола? Сигурно е добър стрелец. Разбира се, биха могли да проверят, но имаше само един начин за това и то би изложило на опасност тяхната акция. Затова Абдула продължи да наблюдава как полицейската кола пред него изчезва от погледа му. Загледа се в минаващите покрай тях фургони, докато продължаваше да кара на изток с шейсет и пет мили в час с по три цигари на час и къркорещ стомах.
СМОЛ СТОУН — 30 МИЛИ.
— В Ленгли отново се вълнуват — каза Дейвис на Хендли.
— Какво си чул? — попита Гери.
— Един оперативен служител узнал нещо странно от свой информатор в Саудитска Арабия. Че някои подозрителни играчи са напуснали града, така да се каже, в неизвестна посока, но той смята, че са в западното полукълбо и са десетина на брой.
— Колко достоверна е тази информация? — попита Хендли.
— Може да й се даде „3“ за степен на достоверност, въпреки че източникът е надежден. По неизвестна причина някакви боклуци от Управлението решили да не й обръщат много внимание. — Това беше един от проблемите в Колежа. В анализите зависеха от други. Въпреки че имаха някои много добри хора в своя аналитичен отдел, истинската работа в тази насока се вършеше от другата страна на река Потомак, а през
