света.
Роаноки премина от дясната им страна. От двете страни на шосе И–81 се нижеха зелени хълмове. По повечето от тях имаше ферми, много от които за мляко и млечни продукти, ако се съди по кравите. Това бяха зелени пътни знаци, които според него не водеха доникъде. И тук имаше много островърхи църкви. Минаваха покрай училищни автобуси, но не и покрай полицейски коли. Беше чул, че в някои американски щати пътната полиция се движи в най-обикновени на вид коли, които не се различават много от тази, която караше, но вероятно снабдени с допълнителни радиоантени. Това щеше да бъде напълно необичайно, дори и за район с толкова много крави. „Кравата“ — Втората сура на Корана, замисли се той. Ако Аллах ти каже да заколиш крава, трябва да я заколиш, без да задаваш въпроси. Кравата не трябва да бъде нито стара, нито млада, а такава, която да се хареса на Бога. Всички жертвоприношения са угодни на Бога, щом като се поднасят от сърце. Аллах обича жертвоприношенията, които се правят от истинските правоверни.
Да.
Избивайки неверници, той и приятелите му щяха да принесат жертви на Аллаха.
Да.
В този момент видя знак, който предупреждаваше, че наближават отклонението за магистрала И–64, обаче той сочеше на запад, в обратната посока. А те трябваше да карат на изток и да прекосят източните планини. Мустафа притвори очи и мислено си припомни картата, която беше разглеждал толкова пъти. Трябваше да кара в продължение на един час на север, а след това на изток. Да.
— Брайън, тези обувки ще се разпаднат само за няколко дни.
— Дом, с тях съм пробягал първите си четири мили и половина — рече морският пехотинец. Човек помни и държи на такива неща.
— Може би, но следващия път, когато се опиташ да пробягаш четири мили и половина, ще цъфнат и здравата ще си нараниш краката.
— Мислиш ли? Обзалагам се на един долар, че грешиш.
— Добре — рече Доминик.
Те си стиснаха ръцете.
— На мен също ми се струват доста мизерни — рече Алекзандър.
— Да не би да искаш да си купя и нови фланелки, а, Доминик?
— Тези няма да изкарат и месец — отвърна брат му.
— Да, бе! Ама тази сутрин бях по-добър от теб с моята „Берета“.
— Понякога и теб те спохожда късметът — рече пренебрежително Енцо. — Да видим дали ще се повтори пак.
— Обзалагам се на пет долара.
— Дадено. — Те отново си стиснаха ръцете. — Така мога да забогатея — каза Доминик. Беше дошло време да се помисли за вечеря. Тази вечер щяха да ядат телешко с пикантен сос. Много обичаше доброто телешко, а в местните магазини продаваха хубава стока. Жалко за теленцето, но не той му беше прерязал гърлото.
Ето го: следващото отклонение е за И–64. Мустафа беше доста уморен и можеше да отстъпи кормилото на Абдула, но искаше да завърши сам пътуването. Щеше да издържи още един час. Насочваха се към един проход от следващата планинска верига. Тук движението беше интензивно, но в обратната посока. Заизкачваха се нагоре по магистралата към… да, ето го, не много дълбок планински проход с хотел от южната страна, а след това щяха да стъпят върху път, който водеше на юг през една много приятна долина. Името му беше написано на един пътен знак, но беше толкова уморен, че не можа да подреди буквите в някаква смислена дума. Загледа се в пейзажа от дясната му страна. Дори Раят едва ли ще е по-хубав, имаше дори място къде да спре, да излезе от колата и да му се полюбува. Обаче не разполагаха с време. Добре, че пътят се спускаше надолу и от това настроението му се подобри. Оставаше им по-малко от час. По този повод можеше да изпуши още една цигара. Отзад Рафи и Зухаир отново се бяха събудили и разглеждаха околността. Щеше да е последната им такава възможност.
Един ден за почивка и разузнаване — време за координиране на действията с останалите три групи чрез електронната поща, а след това можеха да изпълнят мисията си. После щяха да се озоват в прегръдката на Аллаха. При тази мисъл се почувства много щастлив.
Глава тринадесета
СБОРЕН ПУНКТ
След като изминаха повече от две хиляди мили, пристигането беше напълно неочаквано. На по-малко от километър от магистрала И–64 се намираше мотел от веригата „Холидей ин Експрес“, който изглеждаше приличен, особено след като непосредствено до него имаше закусвалня от веригата „Рой Роджърс“, а на стотина метра нагоре по хълма и заведение от веригата „Поничките на Дънкин“. Мустафа влезе вътре и ангажира две свързани помежду си стаи, като плати с кредитна карта „Виза“, издадена от лихтенщайнска банка. На другия ден щяха да излязат на разузнаване, но сега най-много искаха да се наспят. Дори храната не беше важна за момента. Той закара колата пред стаите на приземния етаж, които току-що беше наел, и изгаси мотора. Рафи и Зухаир отключиха вратите, а после се върнаха, за да отворят багажника. Внесоха вътре няколкото сака, като прикриваха под тях четирите автомата, все още обвити в дебели, евтини одеяла.
— Пристигнахме, другари — обяви Мустафа, влизайки в стаята. Тя беше съвсем обикновена, не като тези в по-луксозните хотели, с които бяха започнали да свикват. За двете стаи имаше една обща баня и по един малък телевизор във всяка. Свързващата ги врата беше отворена. Мустафа се изтегна по гръб на леглото си, което беше двойно, но само за него. Трябваше обаче да се свършат още някои работи.
— Другари, оръжията трябва винаги да бъдат скрити, а завесите на прозорците спуснати през цялото време. Стигнахме твърде далеч, за да се излагаме на глупави рискове — предупреди ги той. — В този град има полиция и не си мислете, че те са глупаци. Ще поемем към Рая, когато ние решим, а не в момент, определен от някоя грешка. Помнете това. — После седна на леглото и си свали обувките. Помисли си дали да вземе душ, но се чувстваше прекалено уморен, а утрото скоро щеше да настъпи.
— Накъде е Мека? — попита Рафи.
Мустафа се замисли за секунда, прокарвайки мислено черта до Мека и неговия централен монумент — камъка Кааба, самия център на ислямската вселена, към който отправяха, коленичейки, цитати от Свещения Коран по пет пъти на ден.
— Натам — посочи той на югоизток една линия, която пресичаше Северна Африка по посока на Свещените места.
Рафи разгъна молитвеното си килимче и падна на колене. Беше закъснял за молитвата, но не беше забравил религиозните си задължения.
Мустафа само прошепна едно „да не бъде забравен“ с надеждата, че Аллах ще му прости заради голямата му умора. Нали той прощаваше всичко, а и това не беше кой знае какъв голям грях. Свали си чорапите и легна по гръб на кревата, след което заспа за по-малко от минута.
В съседната стая Абдула свърши своята молитва, а след това включи компютъра си към телефона. Набра цифрата 800 и когато компютърът му се свърза с мрежата, чу подобния на чуруликане звук. След още няколко секунди чу, че за него има поща. Три писма плюс обичайните други рекламни боклуци. Отвори ги и ги запамети, след което се изключи. Беше останал в мрежата само петнадесет секунди. Беше още една от мерките за сигурност, която на всички беше казано да спазват.
Това, което Абдула не знаеше, беше, че едно от четирите съобщения беше засечено и частично
