дешифрирано от Агенцията за национална сигурност. Когато неговото съобщение — регистрирано само като отделна дума и няколко цифри — се получи при Сайед, то също беше идентифицирано, но само като получател, а не като първоизточник.
Групата на Сайед беше пристигнала първа до своя краен пункт в Колорадо Спрингс — градът беше идентифициран само като кодово наименование — и се беше настанила удобно в един мотел на десет километра от целта. Иракчанинът Сабауи беше в Де Мойнс, щата Айова, а Мехди в Прово, Ута. И двете групи също бяха по местата си, готови за започване на операцията. До началото й оставаха по-малко от тридесет и шест часа.
Щеше да остави Мустафа да изпрати отговорите. Всъщност отговорът вече беше програмиран: „190,2“, 190-ият стих от Втората сура на Корана. Това не беше точно боен призив, а по-скоро потвърждение на Вярата, довела ги тук. Значението й беше: „Пристъпете към изпълнение на мисията.“
Брайън и Доминик гледаха по кабелната телевизия телевизионния канал „История“, по който предаваха нещо за Хитлер и Холокоста. Тези неща бяха толкова добре известни, че човек не очакваше да чуе нещо ново, но въпреки това историците успяваха често да създадат подобно впечатление. Това вероятно се дължеше на богатия архивен материал, оставен от германците в пещерите на планината Харц, която сигурно ще продължи да бъде обект на научни изследвания през следващите няколко века, тъй като хората ще продължат да се опитват да анализират мисловния процес на човешките чудовища, които първи са планирали и извършили такива престъпления.
— Брайън, какво мислиш за цялата работа? — попита Доминик.
— Един пистолетен изстрел би могъл да я предотврати. Проблемът е, че никой не може да надникне толкова далеч в бъдещето — дори циганските врачки. Та този Адолф е видял сметката и на много от тях. Те защо не са избягали от града?
— Знаеш ли, че през по-голямата част от живота си Хитлер е имал само един бодигард. В Берлин е живял в апартамент на втория етаж, а на първия имало вход. Имал е само един войник от СС, вероятно дори не е бил и сержант, който пазел на входа. Пречукваш го, отваряш входната врата, качваш се горе и ликвидираш кучия син. Животът на много хора е можело да бъде спасен — заключи Доминик и посегна към чашата с бяло вино.
— Сериозно ли говориш?
— Тази история я разказват хората от Сикрет Сървис. Оттам всяка година изпращат в академията в Куантико свои инструктори, които изнасят за всеки клас лекции по въпросите на сигурността. Ние също се изненадахме, когато я чухме. Инструкторът ни разказа, че е можело да минеш покрай часовоя от СС на път за магазина за алкохолни напитки просто така. Лесен обект, човече. Фасулска работа. Причината била, че Адолф се считал за безсмъртен и че не го лови куршум. По дяволите, ние имаме президент, който е бил убит, докато е чакал на перона на гарата пристигането на влака. Кой беше? Мисля, че Честър Артър. Маккинли е бил застрелян от човек, който отишъл право при него с бинтована ръка. Мисля, че по онова време хората са били малко невнимателни.
— Мамка му. Това би направило задачата ни много по-лесна, но аз пак бих предпочел да го направя с карабина от около 500 метра.
— Не ти допадат много приключенията, нали, Алдо?
— Не ми плащат чак толкова, че да се правя на камикадзе. В тази работа няма бъдеще.
— А какво ще кажеш за атентаторите самоубийци в Близкия изток?
— Това е въпрос на друга култура, човече. Не го ли помниш от втори клас? Не можеш да извършиш самоубийство, защото това е смъртен грях и след това не можеш да се изповядаш. Мисля, че сестра Франсис Мери го каза пределно ясно.
Доминик се засмя.
— Да бе, отдавна не съм се сещал за нея. Обаче ти винаги си бил нейният любимец.
— Това беше така, защото аз не си позволявах разни щуротии в клас като теб.
— А как беше в морската пехота?
— С щуротиите ли? Сержантите се справяха с тях още преди да са стигнали до моите уши. Никой не смееше да се будалка със сержант Съливън, дори и полковник Уинстън. — Той погледа за малко телевизионния екран. — Да ти кажа право, Енцо, може би има моменти, когато един куршум би могъл да предотврати много мъки. Някой е трябвало да види сметката на този Хитлер. Обаче дори опитни офицери не са могли да го сторят.
— Човекът, поставил бомбата, предположил, че всички в помещението, в което е избухнала, са мъртви и не погледнал вътре, за да се увери. В Академията на ФБР ни го повтарят всеки ден — предположенията са причина за всички провали.
— Човек трябва винаги да проверява. Всичко, което си струва да се стреля по него, си заслужава и втори куршум.
— Така е — съгласи се Доминик.
Беше стигнал дотам, че когато се събуди, за да чуе сутрешните новини по националното радио, Джон Патрик Райън очакваше да съобщят нещо ужасно. Предположи, че това се дължи на огромното количество необработена разузнавателна информация, от която обаче не можеше да прецени кое е наистина важно и кое не.
Макар да не знаеше чак толкова много, все пак онова, което знаеше, беше повече от тревожно. Беше съсредоточил вниманието си върху Уда бен Сали, вероятно защото той беше единственият „играч“, който му беше известен. А и Сали беше случаят, който лично беше натоварен да проучи. Трябваше да разбере що за птица е, защото ако не се справеше… тогава щяха да го подсетят, че ще е по-добре да си потърси друга работа… До този момент не се беше замислял върху тази възможност, която сама по себе си нямаше да говори добре за бъдещето му в шпионския занаят. Е, и на баща му е било нужно доста време, за да разбере за какво го бива — всъщност девет години, след като беше завършил колежа в Бостън, а самият той беше завършил Джорджтаунския университет преди по-малко от година. Щеше ли да премине успешно изпитателния срок в Колежа? Там той беше най-младият. Дори секретарките бяха по-стари от него. По дяволите, до този момент не се беше замислял за това.
За него Сали беше един своеобразен и вероятно много важен изпит. Означаваше ли това, че Тони Уилс беше наясно какъв е Сали и сега проучва данни, които вече бяха напълно анализирани? Или пък трябваше сам да стигне до някакво заключение и то да стане разменната монета за неговото оставане в Колежа? Докато стоеше пред огледалото в банята, осъзна, че тази мисъл заслужава по-внимателно обсъждане. Това вече не беше училището. Щеше ли един провал тук да означава провал в живота? Едва ли, но независимо от това нямаше да е никак добре за него. Ето нещо, върху което трябваше да се замисли, докато си пие кафето и гледа новините по Си Ен Ен в кухнята.
Сутринта Зухаир изкачи хълма, където купи за закуска две дузини понички и четири големи кафета. Америка беше толкова откачена страна. Толкова много природни богатства — дървета, реки, чудесни пътища, невероятен просперитет — и всичко това в услуга на едни езичници. Сега той беше тук, пиеше кафето им и ядеше техните понички. Вярно е, че този свят беше абсолютно ненормален и ако се развиваше по някакъв план, то той беше на самия Аллах, но дори и правоверните не бяха в състояние да разберат какъв е той. Те просто трябваше да се подчиняват на това, което е написано.
Когато се върна в мотела, видя, че и двата телевизора в стаите бяха включени на програмата на Си Ен Ен — глобалната новинарска мрежа, която беше ориентирана проеврейски. Колко жалко, че американците не гледаха „Ал Джазира“, в която поне се опитваха да говорят на арабски, въпреки че според него и тя вече се беше заразила от американската болест.
— Храна — обяви Зухаир. — И нещо за пиене. — Едната кутия с понички отиде в другата стая, а другата при Мустафа, който продължаваше да търка сънените си очи, след като беше хъркал в продължение на единадесет часа.
— Как спа, братко? — попита Абдула шефа на групата.
— Чудесно, но още чувствам краката си схванати. — Той посегна към голямата чаша с кафе и грабна една поничка от кутията, преполовявайки я само с една огромна хапка. Потърка очи и погледна към
