Зъбите на тигъра

Всички се молеха, и то тихо. Абдула шепнеше думите от своя Коран, Мустафа прехвърляше в ума си същата книга — не цялата, разбира се, а само частите, които бяха в подкрепа на задачата му за следващия ден. Да бъдат смели, да помнят свещената си мисия и да я изпълнят безжалостно. Жалостта беше работа на Аллах.

„Ами ако остана жив?“, запита се той и се изненада от тази мисъл.

Разбира се, за това имаха план. Щяха да тръгнат с колата обратно на запад и да се опитат да стигнат по някакъв начин до Мексико, а след това да вземат самолет за дома, където ще бъдат посрещнати с голяма радост от техните другари. Откровено казано, не очакваше това да се случи, но надеждата беше нещо, от което човек никога не се отказва напълно, а колкото и Раят да го примамва, земният живот е всичко, което му е познато.

Тази мисъл също го стресна. Съмняваше ли се във вярата си? Не, не беше точно това. Просто някаква случайна мисъл. „Един е Аллах и Мохамед е неговият Пророк“, повтаряше си той наум, изразявайки шахада — основната същност на исляма. Не, сега той не можеше да се откаже от Вярата. Неговата Вяра го беше накарала да прекоси света, за да стигне до мястото на своето мъченичество. Вярата беше го водила през целия му живот от детството чрез гнева на баща му до самия център на родината на неверниците, които плюеха срещу исляма и подкрепяха израелците. Щеше да засвидетелства Вярата си със своя живот, а вероятно и със смъртта си. Това беше почти сигурно, освен ако Аллах не пожелае друго. Защото всички неща от живота са написани с ръката на Аллаха…

Часовникът иззвъня малко преди шест. Брайън почука на вратата на брат си.

— Ставай! Съмна се.

— Така ли? — обади се Доминик от далечния край на коридора. — Видя ли, че те изпреварих, Алдо? — Случваше се за първи път.

— Да тръгваме, Енцо — отвърна Брайън и двамата излязоха навън.

Час и петнайсет минути по-късно бяха се върнали и закусваха.

— Хубаво е да се раздвижи човек — отбеляза Брайън, отпивайки първата си глътка кафе.

— В морската пехота сигурно постоянно са ви втълпявали това — каза Доминик и също отпи от кафето си.

— Всичко се дължи на ендорфините. Така човешкото тяло се самозалъгва.

— Готови ли сте за малкото си практическо упражнение?

— Да — отвърна с усмивка Брайън. — Ще трябва да пречукаме Мичъл до обяд.

— Само ако я проследите, без тя да ви забележи.

— В гората ще ми бъде по-лесно. За това са ме обучавали.

— Брайън, какво мислиш, че правим тук? — попита деликатно Пийт.

— А това ли правим?

— Първо си намери нови обувки — посъветва го Доминик.

— Да, знам. Тези вече за нищо не стават. Съвсем се скъсаха. — Не му се искаше да се разделя с тях. Беше изминал много километри с тези маратонки, а мъжете проявяват сантименталност към подобни неща, което често дразни съпругите им.

— Ще пристигнем рано в търговския център. Магазинът за обувки е вдясно от мястото, където дават под наем детските колички — напомни Доминик на брат си.

— Да, знам. Пийт, ще ни дадеш ли някакъв съвет за Мичъл? — попита Брайън. — Когато отиваме да изпълняваме някаква задача, обикновено ни се дават инструкции.

— Правилен въпрос, капитане. Предлагам ти да я потърсиш в магазина за дамско бельо „Виктория Сикрет“. Ако успееш да се приближиш достатъчно до нея, без да те забележи, печелиш. Ако тя произнесе името ти, когато си на повече от десет стъпки от нея, губиш.

— Не е съвсем справедливо — обади се Доминик. — Тя знае как изглеждаме, особено когато става въпрос колко сме високи и колко тежим. Истинското лошо момче няма да има тази предварителна информация. Можеш да се направиш на по-висок, но не и на по-нисък.

— Не бих могъл да се кача на високи токчета — добави Брайън.

— Краката ти едва ли са подходящи за такова нещо, Алдо — подкачи го Алекзандър. — Някой да ви е казвал, че работата ще е лесна?

„Само дето не знаем що за работа е тя“, помисли си Брайън, но каза:

— Правилно. Трябва да импровизираме, да се пригаждаме и да преодоляваме трудностите.

— Сега ти кой си? Мръсният Хари ли? — попита Доминик, довършвайки кифлата си.

— В корпуса на морската пехота той е нашият любим цивилен герой. Вероятно от него би излязъл добър сержант.

— Особено с неговия „Смит и Уесън“.

— Прекалено е шумен и не е много удобен за ръката, като изключим автоматичната му версия. Стрелял ли си някога с такъв?

— Не, но съм държал в ръка такъв револвер в Куантико. Трябва да си вземеш количка, за да носиш проклетото нещо, но се обзалагам, че прави хубави дупки.

— Да, така е, обаче ако искаш да го скриеш, трябва да си Хълк Хоган.

— Прав си, Алдо.

Коланите чанти, които им бяха дали, се използваха не толкова за да скрият пистолета, а за да им е по- лесно за носене. Още от пръв поглед всяко ченге разбираше какво има вътре, въпреки че малцина цивилни знаеха това. И двамата братя носеха в тях зареден пистолет и резервен пълнител. Днес Пийт ги беше накарал да ги носят, просто за да ги измъчи още повече при проследяването на Мичъл Питърс без да бъдат забелязани. Е, човек би трябвало да очаква подобно нещо от един инструктор.

Денят започна и на пет мили по-далеч, в „Холидей ин Експрес“. В този ден за разлика от другите всички разстлаха молитвените си килимчета и заедно прочетоха сутрешната си молитва, която очакваха и да е последна. Достатъчни им бяха само няколко минути да се измият и да се пречистят за задачата. Зухаир дори подряза онази част от новата си брада, която би искал да носи вечно, огледа се доволен пред огледалото и се облече.

Едва когато бяха напълно готови, разбраха, че до определеното време им остават още часове. Абдула изкачи хълма, за да купи понички и кафе за закуска. Този път дори се върна с вестник, който беше прегледан от обитателите и на двете стаи, докато пиеха кафето си и пушеха цигари.

Враговете им може и да ги считаха за фанатици, но те си оставаха хора и напрежението, което изпитваха, не беше приятно, а и с всяка минута се засилваше. Кафето само вкара още повече кофеин в телата им, като накара ръцете им да треперят и да присвиват очи, докато гледаха новините по телевизията. През няколко секунди поглеждаха часовниците си, надявайки се стрелките да се въртят по-бързо. След това пиха още кафе.

— И ние ли започваме да се вълнуваме? — попита Джак Тони в Колежа. Той посочи компютъра си. — Какво е това, което не виждам тук, приятелю?

Уилс се облегна назад в стола си.

— Това е комбинация от няколко неща. Може и да е просто съвпадение. Вероятно схемата съществува само в умовете на професионалните аналитици. Знаеш ли как можеш да разбереш какво е всъщност?

— Изчакваш една седмица и проверяваш дали нещо наистина се е случило.

Това накара Тони Уилс да се засмее.

— Джак, ти наистина напредваш в шпионския бизнес. В разузнаването съм виждал прекалено много прогнози, които не са се сбъдвали. Нещо, което не го знаеш, не го знаеш, но хората от този бранш не обичат да разсъждават по този начин.

— Спомням си, че когато бях малък, понякога баща ми изпадаше в мрачни настроения…

— Той беше в ЦРУ по време на студената война. Тогава големите босове непрекъснато искаха да се правят предвиждания, които никой не беше в състояние да им даде, особено ако трябваше да бъдат смислени. Баща ти обикновено казваше: „Почакайте и ще се уверите сами“, а това направо ги вкисваше, но обикновено излизаше прав.