Зъбите на тигъра

— В понеделник. — Нямаше смисъл да мисли за това през уикенда. Беше планирал двата дни да язди. И той имаше право на два дни почивка от време на време.

— Разбрано, шефе. — Раундс стана и тръгна към вратата, но се спря до нея. — А, щях да забравя. В отдела за ценните книжа на „Моргън и Стийл“ има един човек. Той е мошеник. Разпорежда се за своя сметка с парите на някои клиенти, от порядъка на едно-петдесет. — Това означаваше сто и петдесет милиона долара чужди пари.

— Някой следи ли го?

— Не. Открих го сам. Запознах се с него преди два месеца в Ню Йорк и ми се стори, че работата не му е много чиста, затова започнах да наблюдавам персоналния му компютър. Искаш ли да видиш трансакциите му?

— Не е наша работа, Джери.

— Знам, прекратих бизнеса ни с него, за да не ни извърти някой номер с нашите пари, но според мен той е наясно, че е време да напусне града и да си вземе еднопосочен билет за пътуване отвъд океана. Някой трябва да го наглежда. Може би Гюс Върнър.

— Ще трябва да помисля по въпроса. Благодаря за информацията.

— Разбрано, шефе. — Раундс излезе.

— Значи трябва да се промъкнем до нея, без да ни забележи, така ли? — попита Брайън.

— Това е задачата ви — потвърди Пийт.

— Колко близо?

— Колкото е възможно.

— Имаш предвид достатъчно близо, за да й пуснем един куршум в главата? — продължи да пита морският пехотинец.

— Достатъчно близо, за да можете да видите обеците й — обясни най-любезно Алекзандър. Беше точно защото госпожа Питърс имаше доста дълга коса.

— Значи да не я застреляме в главата, а да й прережем гърлото? — продължи с въпросите си Брайън.

— Виж какво, Брайън, кажи го както на теб най-много ти харесва. Достатъчно близо, за да я докоснеш, става ли?

— Е, да, така и предполагах — отвърна Брайън. — Трябва ли да носим чантичките с пищовите на задниците си?

— Да — отвърна Алекзандър, въпреки че не беше вярно. Брайън отново започваше да му досажда. Откъде се намери морски пехотинец с толкова будна съвест?

— Така ще е по-лесно да бъдем забелязани — възрази Доминик.

— Е, прикрийте ги по някакъв начин. Проявете въображение — каза им малко троснато инструкторът.

— Кога ще разберем за какво точно е цялата тази работа? — отново попита Брайън.

— Скоро.

— Човече, все така отговаряш.

— Виж какво, можеш да се върнеш в Северна Каролина, когато пожелаеш.

— Мислих по въпроса — отвърна му Брайън.

— Утре е петък. Помисли за това през уикенда, става ли?

— Става — отвърна Брайън. Тонът на заяжданията загрубя повече, отколкото бе искал. Беше време да отстъпи. Той нямаше нищо против Пийт. Причината беше най-вече неизвестността и неодобрението му за това, което предполагаше, че трябва да върши. Особено пък ако обектът е жена. Посегателството върху жени не беше за него. Или пък срещу деца. Точно това беше накарало брат му да действа срещу онзи по такъв начин. Не че Брайън не го одобряваше. За миг се замисли дали би сторил същото и си каза, че би го направил за едно дете, но не беше съвсем сигурен. Когато приключиха с вечерята, близнаците разтребиха масата и слязоха при телевизора на долния етаж да изпият по някое питие и да гледат телевизионния канал „История“.

В съседния щат Джак Райън правеше същото — пиеше ром с кола и се прехвърляше ту на канал „История“, ту на международната му версия, като от време на време поглеждаше и към временния телевизионен канал „Биография“, на който вече от два часа се занимаваха с Йосиф Сталин. „Ето този, помисли си младежът, е бил напълно хладнокръвен мръсник.“ Да накара един от доверениците си да подпише заповед за арестуването на собствената си жена. По дяволите! Как е могъл този физически съвсем безличен човек да упражнява такъв контрол върху хора, равнопоставени с него? Как го е постигал? Бащата на Джак беше човек с огромна власт, но той никога не беше налагал волята си над други хора по такъв начин. Вероятно никога и не му е минавало през ума да го прави, камо ли пък да убива хора, само за да се забавлява. Кои са били тези хора? Съществуват ли още такива като тях?

Сигурно има. Едно от нещата, които никога не се променят на този свят, е човешката природа. Жестоките и бруталните хора все още съществуват. Може би обществото вече не ги насърчава така, както например по време на Римската империя. Гладиаторските борби са карали хората да свикват и дори да се забавляват с насилствената смърт. Не твърде лицеприятната истина беше, че ако имаше достъп до някоя машина за пътуване във времето, той може би… не, със сигурност би се върнал в някогашния римски амфитеатър, за да види това поне веднъж. Обаче щеше да бъде обикновено човешко любопитство, а не кръвожадност. Щеше да бъде просто една възможност да се запознае с историята, да види и да почувства култура, близка, но същевременно различна от неговата. Може би, докато гледа, щеше да изпита същата възбуда, както и останалите… по-вероятно не. Може пък любопитството му да е по-силно от него. В едно нещо беше абсолютно сигурен. Ако се върнеше някога във времето, щеше да вземе за това пътуване един свой приятел като беретата, с който Майк Бренън го беше научил да стреля. Запита се колко други биха поискали да извършат същото пътуване. Вероятно доста. Мъже, не жени. Жените биха имали нужда от доста специфична социална среда, за да пожелаят да видят подобни неща. Но мъжете? Мъжете израстват с филми като „Силверадо“ и „Спасяването на редник Райън“. Те биха искали да разберат как биха могли да се справят в подобна ситуация. Така че човешката природа не се е променила. Обществото е склонно да наказва жестоките, а тъй като човекът е разумно същество, повечето хора се въздържат от поведение, което би ги изпратило в затвора или в камерата за смъртници. Така че с течение на времето човек може и да се научи, но основните инстинкти вероятно не се поддават на обучение, затова той подхранва тези малки зверове с фантазии, книги, филми, сънища или мисли, които витаят из съзнанието му, докато чака да дойде сънят. Може би полицаите са малко по-добре в това отношение. С действията си срещу онези, които са прекрачили чертата, те могат да изпитат подобни вълнения в реални условия. В това вероятно има някакво удовлетворение, защото едновременно задоволяват по-низшите си инстинкти и защитават обществото.

Но ако звярът все още живее в сърцата на хората, някъде ще има и такива мъже, които ще вложат всичките си способности и вместо да ги контролират със собствената си воля, ще ги използват като средство за личния си стремеж към власт. На такива хора им викат „лошите момчета“. Неуспелите са наричани „социопати“, а успелите… президенти.

„А къде се намира той във всичко това?“, се запита Джак-младши. В края на краищата, беше все още твърде млад, въпреки че не си го признаваше, но отношението му към законите беше като на възрастен. Спира ли да расте възрастният човек? Спира ли да се учудва и да задава въпроси? Спира ли да търси информация, или както беше в неговия случай — истината? А когато веднъж стигне до нея, какво, по дяволите, ще я прави? Това още не му беше известно. Може би ще е още едно нещо, което ще научи. Със сигурност той имаше същия стремеж като на баща си да научава нови и нови неща, иначе защо гледаше тази телевизионна програма вместо някоя развлекателна безсмислица. Може би трябваше да си купи някоя книга за Сталин или за Хитлер. Историците винаги се ровят в стари архиви. Проблемът беше, че в това, което откриват, те прилагат собствените си лични идеи. Може би наистина не беше зле да отиде на психоаналитик. И те имат идеологически предразсъдъци, но техният мисловен процес поне беше обвит с патината на професионализма. Джак се дразнеше, че всяка вечер заспива с нерешени мисли и ненамерени истини. Но според него точно в това бе целият смисъл на това нещо, което наричат живот.