И двамата с изненада установиха, че ескалаторът още работи, но те се изкачиха по него приведени, като се оглеждаха на всички страни. Навсякъде имаше жени, които се стараеха да стоят колкото може по- далеч от ескалатора…
— ФБР! — провикна се Доминик. — Добре ли са всички тук?
— Да — последва нестроен отговор от втория етаж.
Професионалните навици на Енцо се бяха възвърнали и той пое нещата в свои ръце.
— Положението е под контрол. Скоро ще пристигне полиция. Докато дойдат, просто останете по местата си.
Близнаците огледаха навсякъде от горния до долния ескалатор. Веднага стана ясно, че тук не бяха идвали стрелци.
Слизането надолу беше неописуемо. От парфюмерията до щанда за чанти имаше дълга поредица от локви кръв. Сега късметлиите, които бяха само ранени, викаха за помощ. Обаче близнаците отново имаха по-важни неща за вършене. Доминик изведе брат си в главния коридор. Сви вляво, за да погледне първия терорист, когото беше застрелял. Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Последният десетмилиметров куршум беше пронизал дясното му око.
Оставаше само един, и то ако беше още жив.
Беше, въпреки всичките рани. Мустафа се опитваше да се движи, но мускулите му, лишени от кръв и кислород, не се подчиняваха на командите, идващи от централната нервна система. Погледна нагоре. Виждаше неясно образите като насън.
— Как ти е името? — попита един от тях.
Доминик не се надяваше много на отговор. Човекът явно умираше, и то доста бързо. Обърна се към брат си, но него го нямаше.
— Хей, Алдо! — провикна се той, но не последва отговор.
Брайън беше влязъл в магазина за спортни стоки и бързо се оглеждаше. Усилията му бяха възнаградени, той грабна една футболна топка и излезе с нея в главния коридор.
Там Доминик разговаряше със „заподозрения“, но онзи не беше много словоохотлив.
— Хей, боклук — каза, връщайки се, Брайън. Коленичи в локвата кръв до умиращия терорист. — Донесъл съм ти нещо.
Мустафа го погледна с недоумение. Знаеше, че смъртта е близко и макар това да не го радваше кой знае колко, все пак беше доволен, че беше изпълнил дълга си към Вярата и законите на Аллаха.
Брайън хвана ръцете на терориста и ги кръстоса на гърдите му. — Искам да отнесеш това със себе си в ада. Това е свинска кожа, задник такъв, направена е от кожата на истинска свиня от Айова. — Брайън му показа футболната топка, като гледаше копелдака право в очите.
Те се разшириха ужасени, разпознавайки предмета. Опита се да отблъсне топката с ръце, но Брайън не му позволи.
— Да, точно така. Аз съм самият Иблис11 и ти идваш при мен. — Брайън продължи да се усмихва, докато и последната искрица живот в очите изчезна.
— Каква беше тази работа?
— Няма значение — отвърна Брайън. — Хайде, тръгвай.
Отправиха се към мястото, където беше започнало всичко. По пода имаше много жени, повечето от които даваха признаци на живот. Всички бяха окървавени… — Намери някой санитарен магазин. Трябват ми бинтове и накарай някой да се обади на 911.
— Добре. — Доминик се втурна нататък, а Брайън коленичи до една жена на около тридесет години, която беше ранена в гърдите. Като повечето морски пехотинци и повечето офицери от морската пехота той беше запознат с основните правила за оказване на първа помощ. Кръвта течеше от две рани в горната лява част на гръдния кош. На устните й се виждаше малко розова пяна. Простреляна е в белия дроб, но раната не е опасна.
— Чувате ли ме?
Жената кимна и с хриптене каза:
— Да.
— Ще се оправите. Знам, че боли, но ще се оправите.
— Кой сте вие?
— Брайън Карузо, госпожо, от морската пехота на Съединените щати. Ще се оправите. Сега трябва да се опитам да помогна и на други.
— Не, не… аз… — Тя сграбчи ръката му.
— Госпожо, тук има други хора, които са по-зле от вас. Вие ще се оправите. — Той измъкна ръката си.
Следващият беше доста зле. Беше дете, може би на пет години, момче с три рани в гърба. Кръвта шуртеше от него с пълна сила. Брайън го обърна. Очите се отвориха.
— Как се казваш, момченце?
— Дейвид — беше изненадващо ясният отговор.
— Добре, Дейвид, ще те оправим. Къде е майка ти?
— Не знам. — Като всяко дете той се тревожеше повече за майка си, отколкото за себе си.
— Аз ще се погрижа за нея, но ми позволи да се погрижа първо за теб. — Той се огледа и видя Доминик да тича към него.
— Няма санитарен магазин — извика той отдалеч.
— Донеси нещо, фланелки, каквото и да е! — нареди Брайън на брат си. — Доминик изтича до магазина за спортно облекло, където Брайън беше купил маратонките, и след секунди излезе с куп фланелки с различни надписи на гърдите.
Точно тогава се появи първият полицай, държейки с две ръце служебния си автоматичен пистолет.
— Полиция! — провикна се той.
— Я ела насам, по дяволите! — изрева в отговор Брайън. На човека му трябваха десетина секунди, за да проумее какво му се казва. — Прибери пистолета си, сержант. Всички лоши момчета са вече мъртви — каза по-спокойно Брайън. — Нужни са всички линейки в този град и кажи на болницата, че при тях ще пристигнат много ранени. Имаш ли аптечка за първа помощ в колата?
— Кои сте вие? — попита полицаят, без да прибере пистолета в кобура.
— ФБР — каза Доминик зад гърба на ченгето и му показа картата си. — Стрелбата приключи, обаче тук има много хора, които се нуждаят от помощ. Обади се навсякъде. На местното бюро на ФБР и на всички останали. А сега бягай бързо към радиостанцията!
Като повечето американски полицаи сержант Стийв Барлоу имаше портативна радиостанция „Моторола“ с микрофон и говорител, прикачен към еполета на униформената му риза. Той веднага започна да се обажда трескаво, за да иска подкрепления и медицинска помощ.
Брайън насочи вниманието си към момченцето в ръцете му. В този момент Дейвид Прентис беше целият свят за капитан Брайън Карузо. Обаче всички поражения бяха вътрешни. Момчето имаше няколко рани в гърдите, което не беше добре.
— Добре, Дейвид, успокой се. Боли ли те?
— Много — отвърна детето, задъхвайки се. Лицето му ставаше все по-бледо.
Брайън го постави върху щанда на „Пронизващата Пагода“, където се пробиваха уши за обици, после се сети, че там може да има нещо, което да е от помощ, но не намери нищо освен памучни топки. Напъха по две във всяка от трите рани на гърба на детето и пак го обърна. Обаче кръвоизливът продължаваше отвътре и беше толкова силен, че белите дробове нямаше да издържат. След минути момченцето щеше да заспи и да умре от задушаване, ако някой не изтеглеше кръвта от гърдите му, а Брайън нямаше нищо подръка, с което да го направи.
— Господи! — Беше Мичъл Питърс, която държеше за ръка десетгодишно момиче, чието лице изразяваше такъв ужас, какъвто само едно дете можеше да изрази.
— Мичъл, ако разбираш нещо от бърза помощ, иди при някого и се залови за работа — нареди й
