Брайън.
Обаче тя не го послуша. Взе няколко памучни топки за пробиване на уши и отмина.
— Дейвид, знаеш ли какъв съм аз? — попита Брайън.
— Не — отвърна момченцето, чието любопитство за миг преодоля болката в гърдите.
— Морски пехотинец. Знаеш ли какво е това?
— Нещо като войник, нали?
Брайън разбра, че момченцето умира в ръцете му.
— Не, ние сме много по-добри от войниците. Морският пехотинец е най-хубавото нещо, което може да стане от мъжа. Може би един ден, когато пораснеш, ще станеш морски пехотинец като мен. Какво ще кажеш?
— Ще стрелям ли по лошите хора? — попита Дейвид Прентис.
— Ама разбира се, Дейвид — увери го Брайън.
— Страхотно — помисли си момчето и затвори очи.
— Дейвид? Остани с мен, Дейвид. Хайде, Дейви, отвори очи. Трябва още да си поприказваме. — Той остави внимателно тялото върху щанда и провери пулса в сънната артерия.
Пулс нямаше.
— О, мамка му, мамка му! — прошепна Брайън. Казвайки това, всичкият адреналин като че ли се изпари от тялото му. Усети някаква празнота, а мускулите му се отпуснаха.
Вътре влетяха първите хора от екипите на Бърза помощ, облечени в жълто-кафяви дрехи, с кутии в ръце, в които явно имаше медицинско оборудване. Един от тях пое командването, нареждайки на хората да се разпръснат в различни посоки. Двама се отправиха към Брайън. Първият взе тялото от ръцете му, погледна го за миг, след което го постави на пода и отмина, без да каже дума, оставяйки Брайън там със залята от кръвта на мъртвото дете риза.
Енцо стоеше наблизо и само гледаше, след като професионалистите от Бърза помощ — главно доброволци — бяха поели нещата в свои ръце. Макар и доброволци, те си вършеха добре работата и поеха контрола върху целия район. Двамата братя излязоха през най-близкия изход навън в слънчевото пладне. Всичко беше продължило по-малко от десет минути.
„Също като при истинско сражение“, помисли си Брайън. За това сравнително кратко време си бе отишъл не един, а много човешки живота. Прибра пистолета в чантичката на кръста си. Празният пълнител сигурно беше останал там някъде. Това, което току-що преживя, много приличаше на изпитаното от Дороти, след като беше всмукана от канзаското торнадо. Обаче той не се озова в земята на Оз. Все още се намираше в Централна Вирджиния, а зад него имаше куп убити и ранени хора.
— Кои сте вие, момчета? — попита един полицейски капитан.
Доминик му показа картата си от ФБР и това за момента беше достатъчно.
— Какво стана?
— Изглежда, че бяха терористи, четирима на брой. Влязоха и започнаха да стрелят където им попадне. Мъртви са. Застреляхме и четиримата — каза му Доминик.
— Ранен ли сте? — попита капитанът Брайън, посочвайки окървавената му риза.
Алдо поклати глава.
— Нямам нито драскотина. Капитане, има много ранени.
— А вие какво правехте тук, момчета? — зададе следващия въпрос капитанът.
— Купувах обувки — отвърна с лека горчивина в гласа Брайън.
— Будалкате ли ме… — рече капитанът, оглеждайки входа на търговския център, все още страхувайки се от това, което щеше да види вътре. — Някакви идеи?
— Отцепете района — рече Доминик. — Проверете всички регистрационни номера на колите наоколо. Проверете дали у лошите момчета ще намерите някакви документи за самоличност. Знаете каква е процедурата. Кой е местният представител на ФБР?
— Тук има само местен агент. Най-близкото представителство е в Ричмънд. Вече се обадих там. Човекът се казва Милс.
— Джими Милс? Познавам го. От Бюрото трябва да изпратят тук много хора. Най-добре ще е да запазите всичко на мястото на престъплението както си е и да чакате, а ранените да бъдат откарани в болницата. Там е страхотна каша, капитане.
— Сигурно. Е, ще се видим пак.
Доминик изчака полицейският капитан да влезе вътре, а после хвана брат си за ръката и заедно отидоха при неговия мерцедес. В полицейската кола на паркинга имаше двама униформени, единият от които държеше ловджийска пушка в ръце. След като видя картата от ФБР, им даде знак с ръка да минат. Десет минути по-късно бяха отново в плантаторската къща.
— Какво става? — попита Алекзандър от кухнята. — По радиото казаха…
— Пийт, нали знаеш, че имах някакви резерви? — рече Брайън.
— Да, но какво…
— Вече можеш да забравиш за тях, напълно и завинаги — увери го Брайън.
Глава четиринадесета
РАЙ
Новинарските екипи се скупчваха или по-скоро бяха започнали да се струпват в Шарлотсвил като лешояди на труп, докато нещата не станаха по-сложни.
Следващата извънредна новина дойде от едно място, на което викаха Цитаделата — търговският център в Колорадо Спрингс, след това от Прово, Юта, и накрая от Де Мойнс, Айова, а това беше вече направо смайващо. При нападението в Колорадо бяха загинали шестима кадети от Академията на Американските военновъздушни сили. Няколко други бяха изкарани навън в безопасност от техни съвипускници, но бяха убити още двадесет и шест цивилни.
Новината за станалото в Колорадо Спрингс беше стигнала бързо до Прово, щата Юта, и там шефът на местната полиция, проявявайки добър полицейски нюх, беше изпратил коли с радиостанции до всички търговски центрове в града. Много от тях се бяха събрали в градския търговски център на Прово. Във всяка кола имаше служебна полицейска ловна пушка и между четиримата въоръжени терористи и шестима полицаи, които знаеха как да стрелят, се разрази ожесточена престрелка. Тя завърши с двама тежко ранени полицаи, трима мъртви цивилни и четирима мъртви терористи. В битката, която по-късно ФБР определи като зле подготвена атака, се включиха общо единадесет местни граждани. В Де Мойнс нещата можеха да се развият по същия начин, но местната полиция беше реагирала бавно, затова резултатът беше четирима мъртви терористи, но и тридесет и един граждани да им правят компания.
В Колорадо двама оцелели терористи бяха обкръжени в един магазин от група полицаи и рота стрелци от националната гвардия, междувременно вдигнати под тревога от губернатора на щата. Те можаха да проявят цялото си умение в стрелбата и тактиката на боя, за да сломят съпротивата на нападателите. Всичко продължи около час. Подпомогнати от димки, войниците употребиха такава огнева мощ, с която биха могли да отразят атаката на цяла армия. В крайна сметка двамата престъпници бяха убити. Оказа се, че са араби, което не изненада никого.
През това време цяла Америка беше застанала пред телевизорите, докато репортери от Ню Йорк и Атланта разказваха каквото знаят, а то беше малко, и се опитваха да обяснят събитията от деня, което правеха с точността на ученици от началното училище. Повтаряха безкрайно твърдите факти, до които бяха успели да се доберат, и караха „експерти“, които знаеха малко, но говореха много, да ги коментират. Това беше добър начин за запълване на времето в ефира, макар и да не информираше кой знае колко обществеността.
В Колежа също имаше телевизори и докато хората ги гледаха, работата почти спря.
— Боже господи — рече Джак-младши. Другите бяха казали или си бяха помислили горе-долу същото, но се чувстваха доста по-зле, защото, технически погледнато, бяха членове на разузнавателната общност, която не беше успяла да осигури стратегическо предупреждение за тази атака срещу тяхната родина.
— Много просто е — обади се Тони Уилс. — Докато нямаме разузнавачи, които да действат на място,
